Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 260003 от 26.07.2024, Окръжен съд - Ловеч

Съд
Окръжен съд - Ловеч
Дело
Гражданско дело 147/2013
Вид
Решение № 260003
Подписан
26.07.2024
В сила
16.07.2026
Състав
МИЛЕНА ПЕТКОВА ВЪЛЧЕВА

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.247 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 16 · Закон за вероизповеданията
  • чл. 6 · Закон за вероизповеданията
  • § 4, ал.3 · Закон за водите
  • § 5 · Закон за водите
  • § 5 · Закон за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти
  • § 10, ал.1 · Закон за културното наследство
  • чл.108 · Закон за собствеността
  • чл.18, ал.1 · Конституция на Република България

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е №

ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в открито заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА секретар Даниела Кирова като разгледа докладваното от съдия МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА гр.д. № 147 по описа за 2013 година и за да се произнесе съобрази:

Производство с правно основание чл.108 от ЗС.

Съдът е сезиран с искова молба от

МЮСЮЛМАНСКО ИЗПОВЕДАНИЕ, гр.София, Район Възраждане, ул.“Братя Миладинови“ № 27, ЕИК *********, представлявано от Главния мюфтия д-р М.А.Х., чрез адв. К.Р., със съдебен адрес:***, против Държавата в лицето на Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на Област Ловеч: гр. Ловеч, Община Ловеч и Министъра на културата с правно основание чл. 108 ЗС.

В нея излага, че Мюсюлманско изповедание е правоприемник на бившата Ловешка мюсюлманска вероизповедна община, съществувала от първите десетилетия на ХХ век. Твърди, че непосредствено след края на Първата световна война местните поделения на мюсюлманското изповедание са се наричали мюсюлмански вероизповедни общини, а органът им - мюсюлманско джамийско настоятелство, вакъфска комисия и пр. През 90-те години на ХХ век по силата на Устава на изповеданието, приет на 23.10.1997 год. от Националната конференция (Шура) на мюсюлманите в Република България, местните поделения на това изповедание получават названието мюсюлманско настоятелство, като за възникването им е важал регистрационния режим по чл. 16 във връзка с чл. 6 от Закона за изповеданията (отм.).

Твърди, че сега действащия Устав на Мюсюлманско изповедание, в съответствие с чл. 20 от Закона за вероизповеданията (ЗВ), предвижда, че местните поделения на изповеданието могат да се регистрират като юридически лица в съответния регистър при местно компетентния окръжен съд, в случая Ловешкия окръжен съд. Това за Мюсюлманско настоятелство - гр. Ловеч не е направено, поради което с влизането в сила на ЗВ - 01.01.2003 г., то е загубило своята правосубектност, съответно неговите права и задължения са преминали към самото изповедание в качеството на юридически правоприемник. Затова счита, че Мюсюлманско изповедание - гр. София се явява правоприемник на бившите поделения на същото в гр. Ловеч, имали в миналото статут на юридически лица, а именно Ловешка мюсюлманска вероизповедна община - гр. Ловеч, Мюсюлманско джамийско настоятелство - гр. Ловеч и Мюсюлманско настоятелство - гр. Ловеч.

Изтъква, че още от османско време мюсюлманската общност е притежавала редица недвижими имоти на територията на гр. Ловеч, на които по-късно собственик е станала местната мюсюлманска вероизповедна община. Един от тези имоти е и турската баня в кв. „Вароша“ на гр. Ловеч, която е служела за удовлетворяване на благотворителни цели - хигиенни и здравни нужди на болни мюсюлмани. Сочи, че до възстановяването на българската държавност по силата на Берлинския трактат, османската държава не е познавала отделянето от държавата на господстващия верски култ - мюсюлманското изповедание, като организирана религиозна общност.

Такова отделяне в освободените български земи настъпва по силата на Търновската конституция, която след акта на Съединението практически разпростира действието си и върху Източна Румелия. С Устав на духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на Цар Борис III, /обн. в ДВ, бр. 63 от 26.06.1919 г./ вакъфите, които по правното си естество могат да бъдат оприличени на съвременните юридически лица с нестопанска цел действащи в частна полза, са били иззети от управителите (мютевелиите) и предадени в собственост на местните мюсюлмански вероизпроведни общини, чиито правоприемници са настоящите мюсюлмански настоятелства, а ако последните не са пререгистрирани в съответния окръжен съд по реда на § 2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ и поради това загубили качеството правосубектност, такъв правоприемник е ищцовото изповедание.

Твърди, че правопораждащ факт за ищеца е отреждането на даден имот за богослужебни нужди (джамия, месджид, завие, имарет, тюрбе, теке и пр.) за издръжка или обслужване на някакво благотворително учреждение, най-често за подслон, но също и за просветни цели, лечение и пр. Пояснява, че независимо от вида на недвижимия имот, щом е отреден за богослужебни или благотворителни нужди, той е вакъф, като при самото учредяване на вакъфа същият по верска догма е принадлежал на цялата конфесионална общност, но е бил под управлението на частен управител (мютевелия), а след провеждането чрез Устава от 1919 г. на конституционния принцип за отделяне на вероизповеданията от държавата, имотите от тази категория са станали собственост на съответната местна религиозна общност, в случая на някогашната Ловешка мюсюлманска вероизповедна община.

Изтъква, че известно време след 09.09.1944 г. тази баня, която до това време е служела на цялото население, т. е. не само на ловешките мюсюлмани, е била завзета от държавата, без на тази ловешката мюсюлманска вероизповедна община или на изповеданието да е било заплатено каквото и да било обезщетение, а също и без да се предостави друг имот в замяна на фактически одържавения такъв. Тази баня, съответно теренът й, имат сигнатура по регулационния план на града както следва: УПИ I - 256 в кв. 225 по плана на гр.

Ловеч.

С оглед на изложеното счита, че за процесния имот са налице предпоставките на § 5, ал. 1 и ал. 2 ЗВ във връзка със ЗВСОНИ, тъй като имотът съществува реално до размера, в който е бил завзет от държавата, а ищцовото изповедание е правоприемник на свое местно поделение с прекратена правосубектност. Доколкото обаче Държавата, която владее процесния имот - терен и сграда, отказва да го предаде, претендирайки, че е негов собственик, съответно за което е съставила и акт за държавна собственост, има правeн интерес да докаже правото си на собственост върху същия и предаване на неговото владение по силата на съдебно решение.

С искова молба

/допълнителна/ вх.№ 1754/14.03.2013 г. ищецът прецизира описанието на процесния имот и сграда по действащата КККР на гр.Ловеч. В подкрепа на твърдението си, че процесният имот – терен и сграда, има характеристиката на вакъф и същият е отнет от някогашната Ловешка мюсюлманска вероизповедна община не по предвидения от закона ред, нито пък по ред, предвиден в конкретен международен правен акт, по който България е страна, като допълнително фактическо и правно основание за собственост на същия посочва § VII от раздел II, наречен „Съглашение по мюфтийския въпрос“. Същото е част от Съглашението за уреждане на някои последици от обявяване на Княжество България за Царство, подписано на 19.04.1909 г. по нов стил в Цариград от Турското правителство и Българското правителство и на чл.3, ал.2 във вр. с чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, към който закон препраща нормата на чл.5, ал.1 от ПЗР на ЗВ.

В представените допълнителни искови молби ищецът посочва, че правопораждащият ЮФ за правото на собственост е и кумулативното действието на § 168 от Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г. и Указ № 12/23.12.1919 г. на Цар Борис ІІІ за неговото одобряване и обнародване в ДВ. Допълнително като придобивно основание сочи и давностно владение с начална дата 26.06.1919 г. до 26.06.1929 г., или най - късно към 26.06.1939 г., продължило и до 1951 г. вкл. Относно завземането на имота от Държавата твърди, че е станало през 1951 г. без правно основание, без отчуждително производство и без никакъв правен акт, т.е. налице е хипотезата на чл.3, ал.2 във вр.чл.2, ал.2, предл.1 ЗВСВОНИ.

Моли съда да постановите решение, с което признаете за установено по отношение на Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройство, Община – Ловеч и Министъра на културата, че религиозна институция с наименование Мюсюлманско изповедание - гр. София, ЕИК *********, представлявано от главния мюфтия д-р М.А.Х., е собственик на ПИ с идентификатор *** по КККР на гр.Ловеч, одобрена със Заповед № РД-18-10/17.04.2007 г. на Изп.директор на АГКК, адм.адрес: п.к. 5500, ул.“Тодор Стратиев“ № 2, с площ - 1067 кв.м.застроено и незастроено място, трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м/, без стар идентификатор, номер по предходен план – 2720, заедно с построената в него масивна сграда с идентификатор *** със застроена площ от 366 кв.м., бр.етажи – 1, предназначение – друг вид обществена сграда, стар идентификатор - няма, номер по предходен план – няма и съседи на поземления имот: ПИ ***, ПИ ***, ПИ ***, ПИ ***, ПИ *** и ПИ ***, да осъди ответниците да предадат на Мюсюлманско изповедание - гр. София владението на този имот и обезсили издадения за имота Акт за публична държавна собственост № 151, т.4, рег. № 1654 от 01.04.2009 г. на СВ – гр.Ловеч, както и да му заплатят направените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Държавата в лицето на МРР, чрез Областен управител на Област Ловеч, в който оспорва предявения иск като недопустим, неоснователен и недоказан.

Счита, че за ищеца не е налице активна процесуална легитимация за предявяване на иска, тъй като не са представени доказателства за правоприемство на местната мюсюлманска вероизповедна община и Мюсюлманско изповедание – гр.София съгласно § 4, ал.3 от ПЗР на ЗВ. Счита за необосновано твърдението на ищеца, че са налице условията за възстановяване на имота, визирани в § 5 от ПЗР на ЗВ и ЗВСОНИ, тъй като няма данни процесния имот да е одържавен от ищеца, а липсват и доказателства да е имал характеристиката на вакъф. Твърди, че не са налице и предпоставките за придобиване на имота по давност през периода от 26.06.2019 г.

– 1951 г.

Оспорва наведените в последната искова молба твърдения, че процесният имот е възстановен в патримониума на ищцовото изповедание към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ – 24.02.1992 г. Счита, че дори да се приеме, че имотът е бил одържавен по реда и начините, посочени в чл.2 от закона, държавата го е придобила по давност, тъй като го е владяла необезпокоявано от 24.02.1992 г. до подаване на исковата молба. Отрича като недопустимо искането на ищеца за обезсилване на Акт за публична държавна собственост № № 2454 от 27.03.2009 г., тъй като същият има характер на официален документ и в чл.78 от ЗДС е предвиден специален ред за отписване на неправилно актуваните имоти от актовите книги за имотите държавна собственост.

Изтъква, че процесният имот е публична държавна собственост, за който е съставен Акт за публична държавна собственост № 2454/27.03.2009 г. Сградата, предмет на иска – Стара градска баня „Дели хамам“ е със статут на недвижима културна ценност с национално значение. Същата представлява елемент от АИР „Вароша“, за който е съставен акт за изключителна държавна собственост № 25/17.03.1997 г. на Министъра на финансите, а границите на същия са определени в чл.2 от Наредба № 10 за опазване и застрояване на АИР „Вароша“. Твърди, че е обявен като паметник на културата от национална значение с протокол № 7/25.11.1999 г. на НСОПК. Излага, че след освобождението на България през 1878 г. до средата на 80-те години на XX век, процесният имот е използван като баня от населението на гр.Ловеч и предвид комунално-битовото му предназначение няма основание да се предполага, че е бил предназначен за задоволяване на духовните потребности на мюсюлманското малцинство в града. Посочва, че с договор № 47/19.04.2011 г. имотът е предоставен на Община Ловеч за безвъзмездно управление на основание чл.15, ал.2 от ЗДС и решение № 193/25.03.2011 г. на МС.

В съдебно заседание упълномощеният процесуален представител главен юрисконсулт В.И. оспорва предявените искове на изложените в отговора основания, като излага подробни съображения в представената писмена защита.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от Министерство на културата, в който оспорва предявения ревандикационен иск с правно основание чл.108 от ЗС като недопустим, алтернативно като неоснователен и недоказан. На първо място счита, че не е налице активна материалноправна и процесуалноправна легитимация на ищеца, обуславяща принадлежността на правото на собственост. Твърди, че Мюсюлманско изповедание не е доказало факта на правоприемство между него и местна мюсюлманска общност със седалище гр.Ловеч, за която се твърди, че е притежавала турската баня в гр.Ловеч, както и решение на СГС за установяване на правоприемство. На следващо място счита, че Министерство на културата не е пасивно легитимирано по иска за собственост, тъй като не е във владение на имота и моли производството по делото по отношение на него да бъде прекратено. По отношение основателността на иска твърди, че по делото не са представени писмени доказателства, легитимиращи ищеца като собственик. Оспорва посочените в исковата молба и допълнителни такива основания за придобиване правото на собственост върху процесния имот, както и за завземането му от държавата през 1951 г. Относно статута на имота изтъква, че градската баня „Дели хамам“ в гр.Ловеч е обявена за архитектурно-строителен паметник на културата с „национално значение“ и декларирана от НИПК с протокол № 7 на НСОПК от 25.11.1999 г. Позовава се на чл.2, ал.2, т.3 от ЗДС /в редакцията до изм.ДВ, бр.124 от 1998 г./, съгласно която държавните имоти, обявени по установения ред за паметници на културата с национално и световно значение, имат статут на публична държавна собственост. Моли съда да постанови решение, с което отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан.