Решение № 7156 от 02.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7156 гр. София, 23.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20211100512469 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Главна дирекция „П.б. и з. на н.“ срещу решение № 20109255/29.04.2021г., постановено по гр. д. № 13809/2020г. на СРС, 58 с-в.

Решението се обжалва в частта, в която Главна дирекция „П.б. и з. на н.“ е осъдена да заплати на О. И. С., ЕГН **********, сумата от 1159,63 лв. – на основание чл. 178, ал. 1 т. 3 вр. 187, ал. 6 вр. ал. 5, т. 2 ЗМВР, като неизплатен остатък от възнаграждение за извънреден и нощен труд, положени в периода 06.03.2017-06.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 09.03.2020 г. до окончателното изплащане, както и сумата 137,68 лв. - на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД като обезщетение в размер на законната лихва и за забава в периода 07.06.2017г. – 06.03.2020 г., както и сумата 318,70 лв. – съдебни разноски.

Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението в обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със събраните доказателства. Моли се решението да бъде отменено в обжалваната част, предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира се присъждане на сторените в двете производства разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият не е подал отговор. С молба от 10.12.2024г., О. И. С., действащ чрез процесуалния си представител, оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли се решението на 1 районния съд да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендира разноски.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - основателна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

По същество постановеното от СРС решение в обжалваната част е неправилно.

Единственият спорен въпрос между страните в настоящото производство е по правото, а именно следва ли при отчитане на извънредния труд, положен от ищеца в процесния период, да се прилагат разпоредбите на Кодекса на труда и на НСОРЗ по аналогия на основание чл. 46 ЗНА. По този въпрос бе образувано тълкувателно дело № 1/2020 г. по описа на ОСГК на ВКС с решението, по което е прието, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.

Основните аргументи за така приетото становище са, че ЗМВР не съдържа празнота относно продължителността на работното време на 2 служителите в МВР, изразено в брой на часовете. Този извод се налага от анализа на чл. 187, ал. 1 ЗМВР. Нормата е императивна и предвижда, че нормалната продължителност на работното време е 8 часа. По смисъла на чл.

187, ал. 1 ЗМВР, „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня, в неговата „светла“ част и през нощта – в неговата „тъмна“ част, в последната хипотеза от 22 часа до 6.00 12 часа. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР с чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по – голяма продължителност на работното време на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово правоотношение. Различието – установената с разпоредбите на ЗМВР по – голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите от МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл. 2, ал. 1 ЗМВР. Приема се на следващо място, че случаите по ЗМВР и по КТ не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни.

Приема се още, че при разработването и приемането на ЗМВР, законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми - допълнително възнаграждение за прослужено време – чл. 178, ал.1, т. 1 ЗМВР, по- голяма основен платен годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение /чл.234, ал. 1 ЗМВР/, по – благоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по – благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл. 69, ал. 2 КСО/, пенсиониране при условията на І категория труд /чл. 69 КСО/ и др.

Съгласно правилото на чл.130, ал.2 ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за съдилищата. В този смисъл и постановеното решение № 525/13.08.2024г. по гр. д. № 2329/2023г. по описа на ВКС, IV ГО.

По въпроса бе отправено и преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, по което е образувано дело С – 262/2020 г. Съгласно решение от 24 февруари 2022 на СЕС, член 8 и член 12, б. „а“ от Директива 3

2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкуват в смисъл, че не налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите е пократка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня.

Също така беше прието, че членове 20 и 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на държава членка нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците от частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор, включително за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и разумен критерий, тоест е свързана с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерна на тази цел. В същия смисъл е и приетото в определение от 29.07.2024 г. по дело С-435/2023 на СЕС.

Предвид така изложеното, предявения от ищеца осъдителен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Претенцията на ищеца за мораторна лихва също се явява неоснователна, тъй като за основателността на иска по чл. 86 ЗЗД е необходимо ищецът да е доказал изискуемост на главното задължение и изпадането в забава от страна на ответника, което в случая не е сторено.

При тези съображения, постановеното от СРС решение следва да бъде отменено в обжалваната част и вместо това да бъде постановено решение за отхвърляне на предявените искове, като неоснователни и недоказани.

По разноските:

С оглед отмяната на решението следва да се преразпределят разноските на страните.

На основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника направените в производството пред СГС разноски в размер на 150 лв..

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от още 27.48 лв. юрисконсултско възнаграждение в производството пред СРС.

4

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 20109255/29.04.2021г., постановено по гр. д. № 13809/2020г. на СРС, 58 с-в, в обжалваната част, в която Главна дирекция „П.б. и з. на н.“ е осъдена да заплати на О. И. С., ЕГН **********, сумата от 1159,63 лв. – на основание чл. 178, ал. 1 т. 3 вр. 187, ал. 6 вр. ал. 5, т. 2 ЗМВР, като неизплатен остатък от възнаграждение за извънреден и нощен труд, положени в периода 06.03.2017г. - 06.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 09.03.2020 г. до окончателното изплащане, както и сумата 137,68 лв. - на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД като обезщетение в размер на законната лихва и за забава в периода 07.06.2017г. – 06.03.2020 г., както и в частта, в която са присъдени разноски в полза на О. И.

С. в размер на 318,70 лв. и в частта, в която са присъдени разноски в размер на 291.22 лв. по сметка на СРС, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от О. И. С., ЕГН ********** срещу Главна дирекция „П.б. и з. на н.“ иск за сумата от 1159,63 лв. – на основание чл. 178, ал. 1 т. 3 вр. 187, ал. 6 вр. ал. 5, т. 2 ЗМВР, като неизплатен остатък от възнаграждение за извънреден и нощен труд, положени в периода 06.03.201706.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 09.03.2020 г. до окончателното изплащане, както и иск за сумата от137,68 лв. - на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като обезщетение в размер на законната лихва и за забава в периода 07.06.2017г. – 06.03.2020 г., като неоснователни и недоказани.

ОСЪЖДА О. И. С., ЕГН ********** да заплати на Главна дирекция „П.б. и з. на н.“, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 150 лв., представляваща направените в производството пред СГС разноски, както и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от още 27.48 лв., представляваща направените пред СРС разноски за юрисконсултско възнаграждение.

В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл.

280, ал. 3, т. 3 ГПК.

5

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6