Решение № 111 от 02.02.2023, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 111 гр. Варна, 02.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирена Н. П.

Членове:

Наталия П. Неделчева мл.с. Симона Р. Донева при участието на секретаря Галина Г. Славова като разгледа докладваното от мл.с. Симона Р. Донева Въззивно гражданско дело № 20223100502258 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 ГПК.

Образувано е п о въззивна жалба с вх. № 1927 от 7.04.2022 г., депозирана от И. С. К., чрез адв. Т. П. срещу решение № 26 от 8.03.2022 г., постановено по гр. д. № 238/2021 г. по описа на Районен съд – Девня, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск с основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР против С. М. Д., за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на реална част от ПИ с идентификатор № *** с площ от 117 кв. м., при граници на тази реална част: запад – ПИ с идентификатор № ***, север – улица, изток ПИ с идентификатор № ***, юг – ПИ с идентификатор № ***, отразена графично с виолетова щриховка на изготвената комбинирана скица към заключението на вещото лице Вл. Андреев, при граници на целия ПИ с идентификатор № ***: ПИ с идентификатор № ***, ПИ с идентификатор №

***, ПИ с идентификатор № ***, ПИ с идентификатор №

***, ПИ с идентификатор № ***, ПИ с идентификатор №

***, заснета погрешно в пространствените предели на ПИ с идентификатор № ***, вместо в пространствените предели на съседния ПИ с идентификатор № ***, както и да бъде прието за установено, че е налице грешка в КККР, одобрени със Заповед № РД-181 85/17.09.2008 г. на ИД на АГКК относно отразяване на вътрешната имотна граница между ПИ с идентификатор № *** и ПИ с идентификатор № ***.

Във въззивна жалба се излагат доводи за неправилност на решението.

Сочи, че за процесните 117 кв. м. не е приложен планът за регулация. За установено от свидетелските показания и съдебно-техническата експертиза намира, че между имотите е материализирана граница с каменна ограда, която е около 1,5 м., като в дълбочината на имотите достига до около 30 см.

Счита решението за неправилно, доколкото съдът не е обсъдил възможността за изработване на проект за изменение на КК, при който да се обособи част за упълномеряване на имота на ответника, а останалата част се приобщи към имота на ищеца. Намира за безспорно установено, че ищецът владее процесната част в период повече от 10 г. след влизане в сила на ЗУТ.

Позовавайки се на съдебна практика счита за приложима разпоредбата на пар.

8, ал. 1, вр. пар. 6, ал. 2 и ал. 4 ПР на ЗУТ за прекратяване на отчуждителното действие неприложената дворищна регулация. Твърди, че е налице възможност част от реалната част да бъде придадена към имота на ответника с оглед спазването на изискванията за лице по чл. 19, ал. 3 ЗУТ, а разликата да се придаде към имота на ищеца. Сочи, че искът е следвало да бъде уважен като се разпореди изготвяне на скица-проект по чл. 52, ал. 1, т. 5 ЗКИР, което да е основание за изменение на кадастралната карта. Излага доводи, че поради денивелацията липсва друга възможност за достъп до имота му чрез лек автомобил, както и че ще се затрудни и пешеходния достъп. Моли за отмяна на решението и за уважаване на иска до размера на предвидения в чл. 19 ЗУТ минимум, като разликата бъде приобщена към имота на ищеца. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е депозиран писмен отговор единствено от С. М. Д., чрез адв. С. Б. и адв. М.а Т.. В същия се излагат доводи за неоснователността на въззивната жалба. Позовавайки се на заключението на вещото лице намира, че между двата недвижими имота не може да има придаваема част по регулация, както и че за имота на ищеца няма разминаване на границите, а такова е констатирано за имота на ответника, но по отношения на друг недвижим имот ПИ № 293. Твърди, че границата между двата имота съвпада по КК и РП, като вещото лице е констатирало допустима минимална разлика от 0,40 метра в дъното. Позовава се на заключението по съдебно-техническата експертиза, в което се приема, че ако процесната реална част се придаде към имота на ищеца, имотът на ответника не би отговарял на изискванията за лице по чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ.

Доколкото в графичната част от КП от 1968 г. е отразен един имот с пл. № 294, от който са образувани трите УПИ – III, IV и V, който е бил на един собственик, дворищно регулационният план приет при действието на ЗТСУ няма отчуждително действие, а само определя границите между имотите. За неоснователно намира твърдението, че производството е доказано владението върху процесната реална част. Оспорва възможността за изработване на 2 проект за изменение на КК, с който да се съобразят минималните изисквания за лице на парцела. За правилен намира извода на съда, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на фактите, за които носи доказателствена тежест.

Счита, че не е доказано осъществяването на владение върху процесната реална част, доколкото не е била оградена и достъп до нея е имала и праводателката на въззиваемия. Твърди, че не е доказано наличието на субективния елемент на владението. Сочи, че ищецът не може да придобие частта по давност, доколкото недвижимият имот на ответника откъм улицата няма да има минимално изискуемите размери по чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ. За неоснователно намира въведеното едва във въззивната жалба оплакване за разпореждането за изготвяне на скица проект по чл. 52, ал. 1, т. 5 ЗКИР, което да е основание за изменение на КК и КР от органите на кадастъра. За неотносими намира доводите, че ищецът ще остане лишен от автомобилен достъп до недвижимия си имот. Моли за потвърждаване на решението, както и за присъждане на разноски.

В законоустановения срок не е депозиран писмен отговор от третото лице – помагач на страната на С. М. Д. – В. П. М..

В производството е депозирана и частна жалба с вх. № 3455 от 14.06.2022 г., от С. М. Б., чрез адв. С. Б. срещу определение № 321 от 18.05.2022 г., постановено по гр. д. № 238/2021 г. по описа на Районен съд – Девня, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 26 от 08.03.2022 г., постановено по гр. д. № 238/2021 г. по описа на Районен съд - Девня в частта относно разноските.

В частната въззивна жалба се излагат доводи за неправилността на постановеното определение по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК. За неправилен намира извода на съда, че делото не се отличава с висока правна и фактическа сложност. Сочи, че определеното възнаграждение за процесуално представителство не е съответно на фактическата и правна сложност на спора, а е присъдено съгласно чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредбата, която е за защита на административни дела по ЗКИР. Счита, че не е съобразен обемът на защитата.

Моли за отмяна на определението, както и за присъждане на пълния размер на претендираното адвокатско възнаграждение.

В законоустановения срок е депозиран писмен отговор на частната въззивна жалба от страна на И. С. К., чрез адв. Т. П.. В същия се излагат доводи за неоснователността на частната жалба. Сочи, че по делото е проведено само едно о. с. з., както и че привличането на трето лице-помагач не дава основание за присъждане на адвокатско възнаграждение в по-голям размер. Определеният размер намира за съобразен с цената на иска и Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Моли за потвърждаване на определението.

Въззивникът – И. С. К., редовно призован за о. с. з., не се явява, като се 3 представлява от адв. П.. Същата моли решението да бъде отменено, а депозираната частна въззивна жалба от насрещната страна да бъде оставена без уважение. Претендира разноски.

Въззивемият С. М. Д., редовно уведомен, явява се лично и с адв. Т..

Процесуалният му представител в о. с. з., излага доводи за неоснователността на въззивната жалба, както и за основателността на частната такава.

Претендира разноски.

Третото лице помагач на страната на въззиваемия – В. П. М., редовно уведомена, не се явява, не се представлява.

За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:

Производството по гр. д. № 238/2021 г. по описа на Районен съд – Девня, е образувано по предявен иск от И. С. К. против С. М. Д., за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на реална част от ПИ с идентификатор № *** с площ от 117 кв. м., при граници на тази реална част: запад – ПИ с идентификатор № ***, север – улица, изток ПИ с идентификатор № ***, юг – ПИ с идентификатор № ***, при граници на целия ПИ с идентификатор № ***, ПИ с идентификатор № ***, ПИ с идентификатор № ***, ПИ с идентификатор № ***, ПИ с идентификатор № ***, ПИ с идентификатор № ***, ПИ с идентификатор № ***, заснета погрешно в пространствените предели на ПИ с идентификатор № ***, вместо в пространствените предели на съседния ПИ с идентификатор № ***, както и да бъде прието за установено, че е налице грешка в КККР, одобрени със Заповед № РД-18-85/17.09.2008 г. на ИД на АГКК относно отразяване на вътрешната имотна граница между ПИ с идентификатор № *** и ПИ с идентификатор № ***, на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

В исковата молба се излагат доводи, че ищецът е син на Ст. К., който е починал на 28.04.2011 г., като е оставил като наследници него и съпругата му – Т.Д. К., починала на 12.12.2013 г. Сочи, че по силата на нотариален акт № 64, том 1, дело № 121/1989 г. Ст. И.ов К. е придобил собствеността върху дворно място в гр. Девня с площ от 1180 кв. м., представляващо УПИ IV -294 в кв. 29 заедно с построените в него жилищна сграда и стопански постройки, което съгласно КККР, одобрени със Заповед № РД-18- 85 от 17.09.2008 г. на ИД на АГКК представлява ПИ с идентификатор № ***. Твърди, че по силата на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 176, том 1, дело № 307/16.04.1992 г. родителите му - Ст. И.ов К. и Т.Д. К. са дарили на племенницата си В. П. М. дворно място с площ от 880 кв. м., парцел V -294, с неуредени сметки по регулация. Излага доводи, че с нотариален акт № 22, том 2, акт № 144, дело № 177/22.03.2017 г. В. П. М. е продала на С. М. Д. горепосоченото дворно място, с идентификатор по КККР № ***, с 4 площ от 981 кв. м. Сочи, че няма доказателства за разликата в площта, както и за уреждане на сметките по регулация. Излага доводи, че преди дарението през 1992 г. между двата имота е била изградена подпорна стена, която съществува и понастоящем. Твърди, че границата между имотите не е била премествана, както и че съществуващата имотна граница по кадастралния план от 1968 г. не била отразена на място, като не са били взети предвид в Заповед № РД-18-85/17.09.2008 г. на ИД на АГКК за одобряване на кадастралната карта, настъпилите промени и липсата на уреждане на сметките по регулация. Сочи, че след извършено геодезическо измерване и изготвянето на комбинирана скица е установено несъответствие между кадастрална и имотна граница за процесните имоти. Твърди, че подпорната стена навлиза в имота на ответника с 117 кв. м. Сочи, че същата част се владее от родителите му от 1968 г. до тяхната смърт – 2011 г. и 2013 г., както и от него след това до настоящия момент, откъдето извежда доводи за придобИ.ето й по давност. Позовава се на разпоредбите на чл. 117 а ЗУТ, § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ, § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ, както и на ТР № 3/2010 г., ОСГК на ВКС и ТР № 2/1993 г., ОСГТК на ВКС. Моли за уважаване на иска.

Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от страна на С. М. Д., чрез адв. Б.. В същия не се оспорва обстоятелството, че ищецът е собственик на ПИ с идентификатор № ***, а ответникът на ПИ с идентификатор № № ***.

Сочи, че В. М. е придобила през 1992 г. имота с площ от 981 кв. м., който представлява УПИ V -294 в кв. 29 по КРП от 1968 г. и съответства по граници на ПИ с идентификатор № ***. Твърди, че поради близките родствени отношения между В. М. и И. К. му е било разрешено да паркира автомобила си в спорната част от нейния имот. Позовавайки се на практика на касационната инстанция намира, че площта на имота не представлява негов индивидуализиращ белег. Сочи, че на място не е налице материализирана ограда, откъдето извежда доводи, че ищецът не би могъл да осъществява владение върху реалната част. Излага доводи, че подпорната стена не представлява граница, както и че в имота му е изградена постройка през 1994 г., която е призната за търпим строеж с удостоверение № 7/15.08.2019 г. на община Девня. Твърди, че във връзка с поставянето на метални колчета на границата между двата имота, ищецът е отказал да премести лекия си автомобил и извикал полиция. Сочи, че по силата на нотариален акт № 64/1989 г. Ст. И.ов К. е признат за собственик на имот с пл. № 294, послужил за образуването на парцели III – 294, IV - 294 и V – 294 в кв. 29 по плана на гр. Девня, кв. „Повеляново“. За неприложими намира разпоредбите на § 6, ал.