Решение № 4505 от 20.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4505 гр. Пловдив, 20.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20245330120415 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Л. П. Ц. с ЕГН ********** с адрес в гр. П., ул. „Ц.“ бл. **, ет. *, ап. ** против „КРЕДИРЕКТ” ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Цариградско шосе“ 115Е, ет. 5, с която са предявени искове за признаване на установено, че клаузата на чл. 18 от сключения между страните договор за потребителски кредит № ****/ **** г., уреждаща начисляване на неустойка поради непредставяне на обезпечение, е нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД, както и че клаузата на чл. 13 ал. 2 от договора, предвиждаща заплащането на разходи за извънсъдебно събиране на вземанията, също е нищожна на основание чл. 10а ал. 2 от ЗПК.

Ищецът твърди, че на **** г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ****, по силата на който ответното дружество отпуснало заем в размер на 900 лева, за срок от 7 месеца. Била уговорена общо дължима сума в размер на 1090,55 лв. и задължение за заемополучателя да предостави на кредитора обезпечение – банкова гаранция или поръчител, като в случай на неизпълнение на това условие, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 665,85 лв. С тази допълнителна сума, общата сума, която кредитополучателят трябвало да върне на кредитора ставала в размер на 1756,40 лева.

Посочената неустойка била нищожна, тъй като по същество нямала характер на такава и целяла заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Предвидената неустойка не изпълнявала обезщетителна функция и се начислявала като добавък към погасителните вноски, от което следвало, че същата би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорни вноски. Неустойката излизала и извън присъщата й обезпечителна функция, защото принципно кредиторовия интерес изисквал да се получи обезщетение преди сключване на договора, а в случая било обратното и така се прехвърляли изцяло върху длъжника последиците от неизпълнението на задължението на кредитора да извърши предварителна проверка на възможностите на 1 длъжника, което се явявало в противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Поддържа се, че клаузата за неустойка заобикаля чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като имало кумулиране заедно с мораторна лихва, което било недопустимо - така неустойката се отклонявала още повече от присъщите й функции, предоставяла сигурна печалба за кредитора, а за потребителя – допълнителна финансова тежест, така противоречала на добрите нрави, не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлявала неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Твърди, че условията по договора не са индивидуално уговорени, същият бил бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, поради което същите били неравноправни, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Твърди се, че нищожна била и клаузата, уреждаща разходи за извънсъдебно събиране на вземания, регламентирана в чл. 13, ал. 2 от Договора за заем. Тя предвиждала заплащане на такси според Тарифата, но била свързана с неизпълнение на задължение по договора, като противоречала на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото предвиждала допълнително обезщетение, извън лихвата за забава. Размерът на въпросната такса следвало да бъде ясно и точно определен в договора, но в случая това било в Тарифа, която едностранно можела да се променя от кредитора и така да се влияе върху разходите по един вече сключен договор.

Дейностите по изпращане на писма, съобщения и напомнителни обаждания не представлявали допълнителни услуги в полза на потребителя и не попадали в изброените по чл. 10а ал. 1 от ЗПК. По този начин се получавало и противоречие със забраната и на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, което правело тази клауза също неравноправна по чл. 143 т. 3 от ЗЗП. С оглед изложеното се моли за прогласяване нищожността на двете клаузи по договора, а именно: клаузата, предвиждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 665,85 лева, както и на чл. 13, ал. 2, уреждаща разходите за извънсъдебно събиране на вземания в тежест на потребителя по Договор за кредит № **** от **** г., сключен с „Кредирект“ ЕООД.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва иска.

Счита, че не е налице недействителност на договора за кредит по смисъла на ЗПК.

Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, а обезпечавала акцесорното задължение на заемателя. Договорът за кредит бил съобразен с изискванията на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и чл. 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези, регламентирани в ЗПФУР. Твърди се, че кредитополучателят сам е избрал параметрите и условията по договора, като клаузите по него се явявали индивидуално договорени. По отношение на формирането на ГПР, се твърди, че са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва, поради което нямало нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Уговорената неустойка не следвало да се включва в ГПР, тъй като се дължала в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане след сключване на договора. Сочи се, че към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума, като в самия договор било посочено какви са задълженията за главница, лихва и неустойка и изрично било посочено, че неустойката не се включва в ГПР. Твърди се, че неустойката е била уговорена като санкция за неизпълнение, а кредитополучателят разполагал с 14 дни, в които за упражни правото си на отказ от договора, в случай че прецени, че клаузата не го устройва; имал възможност и да поиска удължаване на тридневния срок за предоставяне на различно заместващо обезпечение, но не се възползвал от нито едно от тези права.

Твърди се, че не е налице неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца, договорът съдържал и погасителен план за вноските за целия период на кредита. Поради изложеното, се твърди, че процесните клаузи напълно отговарят на изискванията на ЗЗП. Твърди се, че 2 ищецът е сключил общо четири договора с дружества – финансови институции от групата ЕМ ВИ ФАЙНЕНС, съдържащи уговорка за плащане на неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита, което според ответника означава, че ищецът е бил наясно с условията по всеки следващ договор, но въпреки това теглил заемните суми. Поради сключването на четири идентични договора, се твърди че било налице индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените клаузи.

По отношение на разходите за извънсъдебно събиране на вземанията, се твърди, че същите са ясно посочени като разходи във връзка с неизпълнението, не можело тези суми да се сравняват с такса за управление на кредита.

Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски, като прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат.

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

Страните не спорят, а и от приетия по делото Договор за потребителски кредит № **** от **** г. се установява, че ответното дружество е отпуснало на ищцата заем в размер на 900 лева, за срок от 7 месеца. Посочена е в договора общо дължима сума в размер на 1090,55 лв., като е предвидено задължение за заемополучателя да предостави на кредитора обезпечение – банкова гаранция или поръчител. В случай на неизпълнение на това условие кредитополучателят дължи по силата на чл. 18, ал. 1, във вр. с чл. 6, ал. 1 от договора неустойка в размер на 665,85 лв. С тази допълнителна сума, общата сума, която кредитополучателят следва да върне на кредитора възлиза в размер на 1756,40 лева. Няма спор също, че с клаузата на чл. 13, ал. 2 от процесния Договор е предвидено, че в случай на забава кредиторът може да предприеме действия за извънсъдебно събиране на вземанията, разходите за които са за сметка на кредитополучателя, правят се еднократно и сборът им не може да надвишава сумата от 135 лева.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за потребителски кредит от **** г., Тарифа за таксите и разходите събирани от „Кредирект“ ЕООД, лог файл по процесния договор, стандартен европейски формуляр и искане за сключване на договора.

Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:

Между страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния договор за паричен кредит, усвояването на сумата от 900 лева от ищцата, както и наличието на клаузи предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 665,85 лева разсрочено към всяка погасителна вноска при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечението предвидено в договора. Няма спор също, че с клаузата на чл. 13, ал. 2 от процесния Договор е предвидено, че в случай на забава кредиторът може да предприеме действия за извънсъдебно събиране на вземанията, в който случай разходите са за сметка на кредитополучателя, правят се еднократно и сборът им не може да надвишава сумата от 135 лева.

С оглед въведените от ищцата твърдения за нищожност на клаузата за неустойка и тази, предвиждаща разходи за извънсъдебно събиране на вземането, то съдът следва да изследва наличието, респективно липсата на основания за недействителност на същите.

Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното 3 предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална и търговска дейност. Предвид изложеното, съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на неговото приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.

По отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:

В разпоредбата на чл. чл. 6 от договора е предвидено задължение за обезпечаването му с поне едно от следните обезпечения: гарант/и, които да отговарят на условията по чл. 10, ал. 2, т. 1 от приложимите към договора за заем Общи условия, както и с още едно обезпечение по избор на заемателя измежду ипотека върху недвижим имот; особен залог върху движимо имущество; банкова гаранция; ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

В договора за заем е предвидена неустойка в размер на 665,85 лева, в случай че ищецът не осигури в тридневен срок от сключване на договора предвиденото обезпечение, платима разсрочено заедно с всяка погасителна вноска.

С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 от ЗПК. Налице е и противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и на чл. 33 от ЗПК. Съгласно цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер – натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 62,47 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.