Решение № 675 от 07.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 675 гр. София, 06.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100501337 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 5025 от 21.12.2021 г. по гр.д. № 27377/2021 г. Софийски районен съд, 34 състав отхвърлил предявените от „СОФИЙСКА ВОДА” АД, ЕИК 130175000, срещу Г. С. В., ЕГН **********, искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 3 716.52 лв. – главница за доставени водоснабдителни и канализационни услуги за периода от 04.12.2017 г. до 04.12.2020 г. за водоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „Боянски водопад”, бл. 2Б, вх.

В, ет. 3, ап. 31, ведно със законната лихва от 26.02.2021 г. – датата на заявлението, до окончателното изплащане на вземането, и сумата от 478.58 лв. – обезщетение за забава за периода от 04.01.2018 г. до 04.12.2020 г.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „СОФИЙСКА ВОДА” АД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – съществено нарушение на съдопроизводствените правила, обусловило и материална незаконосъобразност. В нарушение на съдопроизводствените правила районният съд не уважил искането на ищеца за изискване по реда на 1 чл. 186 ГПК на удостоверение от Столична община, Дирекция „Общински приходи“ - район „Средец и Триадица“ относно това кое е данъчно задълженото лице за имота в спорния период, което обусловило и неправилния извод, че ответникът не е потребител на В и К услуги Това удостоверение безспорно щяло да даде отговор на въпроса потребител на В и К услуги ли е ответникът за исковия период, респективно налице ли са облигационни отношения с предмет доставка на такива услуги между страните. Удостоверението, съдържащо данни за данъчно задълженото лице за имота се издавало от длъжностно лица на общинската администрация в кръга на службата му, по установените форма и ред, било официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК и съставлявало доказателство за изявленията пред длъжностното лице и за извършените от него и пред него действия. Настоящото производство не касаело вещноправен спор и страните не спорели дали ответникът притежава право на собственост и/или ограничени вещни права върху имота, за който са процесните задължения. Не било възможно едно водоснабдително дружество, което в качеството си на кредитор претендира от ответника като длъжник по договор при общи условия за доставка на услуги изпълнението на парични задължения да разполага с нотариален акт и/или с друг акт, представляваш титул за собственост/право на ползване за имота, а обратното щяло да е дори незаконосъобразно. Извън това, сред предвидените в чл. 483 ГПК способи за проверка на собствеността при извършване на опис на имот от съдебен изпълнител била именно справка в данъчните книги. След като законодателят е предвидил този способ за годен съдебният изпълнител да се убеди дали дадено лице е собственик на имот, то с още по-голямо основание това следвало да важи за установяване на обстоятелството, касаещо настоящия спор. Независимо от това следвало да се вземе предвид и че от предоставените на вещите лица документи за изготвяне на заключенията им неоспорени от страните и приети от съда, било видно, че като титуляр на партидата и клиент на ищеца за имота бил посочен именно ответникът.

Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна Г. С. В. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК 2 оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Не претендира разноски.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи (обн. ДВ бр. 88/08.10.2004 г.), потребители на услугите В и К са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради етажна собственост. Според легалната дефиниция в § 1, т. 2 ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (обн. ДВ бр.

18/25.02.2005 г.), „потребители“ са юридически или физически лица собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги, и юридически или физически лица - собственици или ползватели на имоти в етажната собственост.

В случая, при доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не е ангажирал доказателства от които да се установи, че ответницата е била в процесния период потребител на В и К услуги за водоснабдения имот. Противно на поддържаното в жалбата, удостоверение от данъчната служба само по себе си не би могло да докаже право на собственост или вещно право на ползване върху имот, то би могло да бъде само индиция за претендирано такова вещно право от лицето, подало данъчна декларация. А дали е законосъобразно или не, но ищецът винаги е 3 изисквал при откриване на партида за имот представяне на нотариален акт или друг документ за собственост, така че би следвало да разполага с документи, доказващи пълно и главно правото на собственост или друго вещно право на лицето, на чието име е открита партида за съответния имот.

Независимо от това, видно от приетото във въззивното производство писмо от СО – Дирекция „Общински приходи“, отдел „ОП – Средец и Триадица“, ответницата е декларирала имота като неин собствен, но данъчно задължено лице за процесния период 04.12.2017 г. – 04.12.2020 г. е било трето за делото лице – Н.Г. В. – ползвател.

Съгласно цитираната по-горе нормативна уредба, законодателят е предвидил алтернативно, че потребител на В и К услуги е или собственикът, или титулярът на ограничено вещно право на ползване. Тази уредба следва да се тълкува във връзка с разпределението на задълженията между собственика и ползвателя, свързани с ползването на имота съгласно чл. 57 ЗС. Според чл.

57, ал. 1 ЗС, ползвателят на имота е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването му. Той дължи и заплащането на данъци и такси за имота, както и да застрахова имота за своя сметка в полза на собственика – ал. 4 на чл. 57 ЗС.

От тези норми е ясно, че законът предвижда ползвателят да понесе цялата тежест във връзка с ползването на имота, което е оправдано и от гледна точка на това, че само той извлича ползите от вещта, а собственикът не може да владее и ползва вещта си. Поради това поначало собственикът е потребител на В и К услуги, но ако върху имота е учредено вещно право на ползване на друго лице, това лице (ползвателят) е потребител, а не собственикът, съответно ползвателят, а не собственикът дължи цената на доставените В и К услуги.

След като по делото не е доказано наличие на валидно облигационно правоотношение между страните, предявеният главен иск е неоснователен, съответно неоснователен е и акцесорният му иск за лихви за забава.

Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход, разноски за настоящата инстанция на въззивника не се следват, а от въззиваемата не се претендират, поради което разноски не се присъждат.

Така мотивиран, съдът

4

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 5025 от 21.12.2021 г., постановено по гр.д. № 27377/2021 г. на Софийски районен съд, 34 състав.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5