Решение № 4666 от 13.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4666 гр. Пловдив, 13.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20265330104106 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. Й. Д., чрез адв. Д. М., против „Сити кеш“ ООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва:

1/установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, за прогласяване на нищожността на договор за паричен заем кредирект № *** от ****г., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.11, ал.1 т.10 ЗПК и чл. 19, ал.4 ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК, а при условията на евентуалност в случай на отхвърляне на главния иск, предявява иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6, ал. 2, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 206,54 лв., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 ЗЗП и чл.146, ал.1 ЗЗП, както и поради противоречие на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК.

2/осъдителен иск с правно основание чл.55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 128,85 евро - недължимо платена по договор за паричен заем кредирект №**** от **** г., поради неговата недействителност на основание чл.22 ЗПК, а при условията на евентуалност в случай на отхвърляне на главния иск, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 105,60 евро – недължимо платена неустойка по процесния договор, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – *** г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем кредирект № *** от ***г., по силата на който е отпуснат кредит в размер на 300 лв., при ГПР 47,89 % и ГЛП в размер на 40,05 %, със срок на погасяване 6 вноски.

Ищецът излага твърдения, че в чл. 6.2 от договора е предвидено заплащането на неустойка от потребителя в размер на 206,54 лв., поради непредоставяне на обезпечение. Поддържа, че договорът за кредит бил нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.11, ал.1 т.10 ЗПК и чл. 19, ал.4 ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК, а евентуално навежда доводи за нищожност на клаузата за неустойка на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП. Клаузата за неустойка заобикаляла разпоредбата на чл.

1

19, ал. 4 от ЗПК, което я правила нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Твърди и нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради липса на посочване на начина на изчисляване на ГПР и каквато и да е яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общата сума по него. Намира, че не ставало ясно дали в ГПР била включена неустойката, поради което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужване на кредита. Счита, че посочването в договора на ГПР, който не съответства на реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика.

Счита, че платените по договора суми над главницата били недължимо платени, при начална липса на основание. Предвид изложените твърдения, предявява настоящите искове, моли за тяхното уважаване и присъждане на сторените разноски по делото.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Сити Кеш“ ООД, със становище за недопустимост поради липса на правен интерес от предявения установителен иск, доколкото ищецът е погасил напълно и предсрочно задълженията си по процесния договор. Твърди, че договорът вече не е действащ между страните и кредиторът не разполага с правна възможност да изисква каквито и да било допълнителни суми по него. Предвид изложеното е направено искане производството по делото да бъде прекратено като недопустимо. По същество не оспорва наличието на облигационна връзка между страните, произтичаща от процесния договор, с твърдяното от ищеца съдържание на правата и задълженията на страните. Поддържа, че договорът е действителен, като оспорва изложените твърдения за нарушения на нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Излага твърдения за правилно формиран годишен процент на разходите, който не надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Уговорената неустойка не била включена в ГПР. Сочи, че заемателят е разполагал с 14 дни, за да се откаже от договора по реда на чл. 29 ЗПК. Оспорва твърденията за нарушение на принципа на добрите нрави.

Счита за неоснователни твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент в договора е в противоречие с добрите нрави. Изразява несъгласие с твърденията на ищеца за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, в частност заради високия размер на лихвата, като аргументи в тази насока извежда от развитие на законодателството в страната и приемането на лимит на ГПР с чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Посочва, че оспорените клаузи отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравноправие между страните, като в случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, клаузите били индивидуално уговорени с потребителя, били описани ясно и точно и нямали нужда от допълнително тълкуване.

Кредитополучателят бил информиран предварително за условията за ползване на продукта на търговеца предварително, поради което не било налице нарушение на чл.143 и чл.146 ЗЗП. Намира, че след като ищецът е сключил множество договори с ответника, то няма как да твърди накърнение на добрите нрави и нарушения на ЗПК.

Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на сторените разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема.

Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно 2 липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения установителен иск за прогласяване на нищожността на договора за паричен заем само на изложените в исковата молба основания. Доколкото са предявени евентуални съединени установителни искове, първо подлежи на разглеждане главния иск за нищожност на целия потребителски договор.

По безспорните между страните обстоятелства:

Не е спорно по делото, че между ищеца и ответника „Сити кеш” ООД е възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен заем кредирект № **** от **** г., по който предоставената от ответника парична сума в размер на 300 лв. е изцяло усвоена от кредитополучателя ищец, която следвало да се върне на 6 месечни погасителни вноски, в размер и с падеж, посочени в погасителния план, част от договора; при ГПР от 47,89 % и годишен лихвен процент в размер от 40,05 %.

Страните не спорят и относно съдържанието на възникналото облигационно отношение, обективирано в представения по делото екземпляр на договор за заем (л.6 от делото).

Не е спорен и фактът на заплащане на сумите от страна на ищеца, в който смисъл е представеното от ответника извлечение за извършени плащания (л.31-32 от делото), съгласно което заплатените по договора суми са в общ размер от 567 лв., от която сума 15 лв. – такса, 206,54 лв. – неустойка, 45,46 лв. – лихва и 300 лв. - главница.

Спорни между страните са правните въпроси досежно действителността на постигнатите съглашения и основателността на претенцията за връщане на платените без основание суми.

По основателността на главния установителен иск на наведените основания:

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най3 пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.

Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.

С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.

22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.