Решение № 277 от 15.10.2018, Апелативен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е № 277 гр.Пловдив,

15.10.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИЯТ

АПЕЛАТИВЕН СЪД, първи търговски състав, в открито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА

ЦВЕТЕЛИНА ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното от съдия Костадинова в. търговско дело №

369 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 558 от 26.03.2018 година, постановено по т. дело № 78/2015 година по описа на Окръжен съд – С., е признато за установено на основание чл. 422 ГПК по иск на „О..“ АД, ЕИК *, съществуването на вземане по договор за ипотечен кредит от 05.06.08г. и извлечение от счетоводните книги, по отношение на В.Щ.В., ЕГН **********, и М.А.В., ЕГН **********, двамата от гр.

С., за следните суми: 1. 56 936,32 евро главница; 2. 4 054,65 евро договорна лихва за периода от 07.09.12 година до

03.09.15 година; 3. 11 199,40 евро обезщетение за забава - наказателна лихва върху главницата от просрочените вноски от 56 936.32 евро в периода от 07.09.12 год. до 03.09.15 год.;

4. Законната лихва върху уважения размер на главницата от 56 936,32 евро от 07.09.15г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 391/12.09.15 год. и изпълнителен лист от 15.09.15 год. по ч.гр.д.

№ 767/15 год. на РС-С..

Отхвърлен е иска на „О.“ АД – С.за признаване за установено по отношение на В.Щ.В. и М.А.В. съществуването към 03.09.2015 год. на вземане по договор за ипотечен кредит от 05.06.08 год. за следните суми: 1. 114.43 евро главница; 2. 3 133,58 евро договорна лихва от 01.12.2011г. до 07.09.2012г., като погасен по давност; 3. 3 356,95 евро обезщетение за забава, посочено като наказателна лихва, върху просрочената главница от 56 936. 32 евро от 01.12.2011г. до 07.09.12г., като погасен по давност, за които е издадена заповед за изпълнение № 391/12.09.15г. и изпълнителен лист от 15.09.2015г. по ч.гр.д. № 767/15г. на РС-С..

Оставен е без разглеждане иска на „О.“ АД – С.да се признае за установено по отношение на В.Щ.В. и М.А.В. вземането за 3 082,21 лв. държавна такса и 2 841,65 лева юрисконсултско възнаграждение - разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 767/15г. на РС-С., като недопустим.

Осъдени са В.Щ.В. и М.А.В. да заплатят на „О.“ АД-С.разноски по делото, съразмерно на уважената част от иска, в размер на 14 997,36лв.

Осъдено е „О.“

АД – С., представлявана от С.В. и Р.Т.да заплати на В.Щ.В. и М.А.В. разноски по делото в размер на 50,40лв., съразмерно на отхвърлената част от иска.

Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от В.Щ.В. и М.А.В. само в първата му част, с която е уважен предявения от

„О.“ АД иск по чл. 422 от ГПК за главница, договорна лихва, наказателна лихва и законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. В частта, с която частично са отхвърлени предявените претенции по чл. 422 от ГПК и е оставен без разглеждане предявения установителен иск досежно направените от „О.“ АД разноски в заповедното производство не е подадена въззивна жалба.

Оплакванията във въззивната жалба са на първо място за недопустимост на предявения иск, респ. на решението на ОС – С. в обжалваната част, на две основания – поради наличие на сила на пресъдено нещо между страните по спора, с който е сезиран съда и поради липса на идентичност между сумите в заповедното производство, за които е подадено заявление по чл. 417 от ГПК и са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист от една страна и установените в хода на исковото производство суми, което нарушавало правото на жалбоподателите на защита и налагало извод за недопустимост на исковите претенции.

При условията на евентуалност във въззивната жалба се поддържат множество доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, които съдът подробно ще посочи и обсъди по-долу в мотивите на съдебния си акт. Искането е за обезсилване на решението на ОС – С. в обжалваната част като недопустимо, евентуално за отмяната му като незаконосъобразно и отхвърляне на предявените искове. Жалбоподателите претендират присъждане на всички разноски, направени по делото.

Пред въззивната инстанция не са направени нови доказателствени искания.

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ищеца в първоинстанционното производство „О.“ АД. В него, както и в становището по съществото на спора се поддържа, че въззивната жалба е неоснователна, иска се потвърждаване на решението в обжалваната част и присъждане на разноските за въззивната инстанция – юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева. В писмения отговор е формулирано и искане за присъждане на разноски от заповедното производство за снабдяване с изпълнителен лист и заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК. Също не са направени нови доказателствени искания.

Апелативният съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лица, имащи правен интерес от въззивно обжалване, а именно от ответниците в първоинстанционното производство против решението в частите, с които е уважен предявения срещу тях иск по чл. 422 от ГПК. При подаването на въззивната жалба е спазен предвидения в чл. 259 ал. 1 от ГПК двуседмичен срок.

Съобщението за изготвеното решение е връчено на жалбоподателите на 02.04.2018 година, а въззивната жалба е с вх. № 1520/16.04.2018 година.

Разгледани по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Производството по т. дело № 78/2015 година по описа на Окръжен съд – С. е образувано по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, предявен от „О.“ АД срещу ответниците В.Щ.В. и М.А.В.. В исковата молба се твърди, че на 05.06.2008 е сключен договор за ипотечен кредит за сумата от 61360 евро между банката и В.В., като договорът е подписан и от съпругата на кредитополучателя М.В., доколкото бил за задоволяване на семейни нужди – закупуване и ремонт на жилищен имот, включващ апартамент и поземлен имот, обезпечен с ипотека върху тези имоти. Това обуславяло солидарната отговорност на двамата съпрузи за връщането на кредита.

Твърди се, че поради неизпълнение на задълженията по договора от страна на ответниците, изразяващо се в просрочие на дължимите вноски с начална дата 01.12.2011 година, кредитът бил обявен от банката за предсрочно изискуем, за което ответниците били уведомени с нотариални покани на 01.09.2015 година. По заявление по чл. 417 от ГПК, подадено на 03.09.2015 година по ч.гр. дело № 767/2015 година по описа на Районен съд – С. били издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основан на документ по чл. 417 от ГПК № 391 от 12.09.2015 година и изпълнителен лист за следните суми: главница 57050,75 евро, договорна лихва – 7188,23 евро за периода от 01.12.2011 година до 03.09.2015 година, наказателна лихва 14556,35 евро за същия период, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.09.2015 година до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 5923,86 лева разноски по делото. Образувано било изпълнително дело № 985/2015 година на ЧСИ с рег. № *.

Искът е предявен след подадено възражение от ответниците на основание чл. 415 от ГПК и има за предмет установяване съществуването на вземанията на банката, за които са издадени заповед по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр. дело № 767/2015 година на РС – С., посочени по-горе.

Първото възражение, което се поддържа от ответниците както пред първата инстанция, така и с въззивната жалба, е за недопустимост на така предявения иск, респ. на първоинстанционното решение поради това, че между същите страни и по същия спор има влязло в сила съдебно решение, с което иска е отхвърлен.

Настоящият съдебен състав намира това възражение за недопустимост за неоснователно. Действително между същите страни е водено друго дело по чл. 422 от ГПК, имащо за предмет вземанията на банката по договора за ипотечен кредит от 05.06.2008 година. Става дума за т. дело № 90/2013 година по описа на Окръжен съд – С., което е приложено като доказателство по настоящото дело. С решение № 512/12.12.2014 година, постановено по това дело, са отхвърлени исковете на „О.“ АД против ответниците В. и М. В.за признаване за установено съществуването към 15.08.2013 година на вземанията на банката по договора за ипотечен кредит от 05.06.2008 година в размер на 57050,75 евро главница, 7188,23 евро договорна лихва от 01.12.2011 година до 14.08.2013 година и 268,62 евро наказателна лихва за същия период,ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.08.2013 година до окончателното изплащане на задължението. Това решение е потвърдено с влязло в сила решение на ПАС № 144 от

28.04.2015 година по в.т. дело № 178/2015 година.

Макар страните по цитираното дело и по настоящото дело да съвпадат, предметът по двете дева не е идентичен, респ. не може да се говори за сила на пресъдено нещо. Това е така, тъй като по предходното дело № 90/2013 година на С.ския окръжен съд предмет на предявения установителен иск по чл. 422 от ГПК е съществуването на вземанията по договора за ипотечен кредит от 05.06.2008 година в предходен момент – към 15.08.2013 година, за които са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист в друго заповедно производство – ч.гр. дело №

930/2013 година. Единственият мотив за отхвърляне на иска по предходното дело е, че не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, тъй като длъжниците не са уведомени за нея.

Ненастъпилата предсрочна изискуемост към предходен момент не е пречка в по-късен момент, при наличието на съответните предпоставки за това: неизпълнение на задълженията по договора за заплащане на дължимите месечни вноски и уведомяване на длъжниците за предсрочната изискуемост, банката да се снабди с нова заповед за изпълнение и изпълнителен лист, респ. да предяви нов иск по чл. 422 от ГПК, което е сторено. Предметът на двете дела – предишното и настоящото не е идентичен, тъй като се иска установяване на съществуването на вземането по договор за кредит към различни моменти и при настъпили нови обстоятелства, свързани с уведомяването на длъжниците за предсрочната изискуемост. Т.е. не е налице сила на пресъдено нещо, водеща до недопустимост на предявения иск.

Второто основание за недопустимост на първоинстанционното решение, което се поддържа във въззивната жалба е свързано с размерите, до които са уважени предявените от „О.“ АД претенции, респ. с обстоятелството, че за част от дължимите главница, договорна и наказателна лихва те са отхвърлени. Мотивите за отхвърлянето на установителния иск за претендираната договорна лихва в размер над 4054,65 евро до претендирания такъв от 7188,23 евро, както и за претендираната наказателна лихва в размера над 11199,40 евро до 14556,35 евро са свързани с погасяване по давност на вземането на банката за лихви за периода от 01.12.2011 година до 07.09.2012 година, като възражението за изтекла погасителна давност е направено в хода на исковия процес по чл. 422 от ГПК от ответниците. Налице е частично отхвърляне на предявения иск за главница в размер на 114,43 евро/ разликата между уважения размер от 56936,32 евро и претендирания такъв от 57050,75 евро/.

Мотивите за отхвърлянето на иска за главница в посочения размер са свързани с приетата от първоинстанционния съд неравноправност на клаузи по други два договора между първия ответник и банката. Става дума за договорите за златна кредитна карта от 13.03.2008 година и за кредитна линия от 06.06.2008 година, по-конкретно за онези техни разпоредби, даващи възможност за служебно незабавно инкасо в полза на баката за дължимите суми по договорите, при чието прилагане се е стигнало според съда до неправомерно прихващане на сумите, внесени за погасяване на задължения по процесния договор за кредит и дължимите суми по посочените два договора.

Отхвърлителната част на решението не е предмет на това производство и настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по законосъобразността му в тази част. Що се отнася до доводите на жалбоподателите обаче, че решението е недопустимо, тъй като с него е прието за установено съществуване на вземане в размери, различни от тези по заповедта за изпълнение и за различни периоди на изчисляване на договорната и наказателната лихва, те са неоснователни. Не съществува каквато и да е процесуална пречка в исковото производство по чл. 422 от ГПК след събиране на съответните доказателства да се установи дължимост на по-ниски размери на вземанията на ищеца от тези, за които са издадени заповедта за изпълнение или изпълнителния лист, респ. на по-кратки периоди на дължимост на лихвите. Предметът на иска по чл. 422 от ГПК е именно да се установи съществуването и размера на вземанията при подадено възражение по чл. 414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение. Тезата на жалбоподателите, че искът по чл. 422 от ГПК може да бъде уважен само ако се установят размери на вземанията, съвпадащи с тези по заповедта за изпълнение, не може да бъде споделена. В хипотеза, при която в исковото производство се установят по-ниски размери на вземанията, респ. по-кратък период на дължимост на лихвите от тези, заявени в заповедното производство, не става дума за недопустимост на иска, респ. на съдебното решение.

Разпечатката съдържа 43 от 106 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/32f654da-6993-4eb1-9aaf-2fe7577ed203