Решение № 2146 от 31.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2146 гр. София, 31.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Весела Т. Аврамова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20241100509696 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 25.06.2024 г., постановено по гр.д.№ 23133/ 2022 г. на Софийски районен съд, ГО, 143 състав, по предявени от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД- гр. София /ЕИК 203670940/ установителни искове по чл.422 ГПК е признато за установено, че М. М. М. /ЕГН **********/ дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД /ЕИК 203670940/ част от сумите, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 10.09.2021 г. по ч.гр.дело № 49503/ 2021 г. на СРС, а именно: сумата 1 707.95 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 3267288/ 26.06.2018 г., сключен между М. М. М. и „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 20.05.2020 г. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД; сумата 83.99 лв., представляваща договорна лихва по процесния договор за периода от 21.07.2018 г. до 21.06.2020 г.; сумата 180.41 лв., представляваща лихва за забава върху уважената част от главницата за периода от 22.09.2019 г. до 25.08.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК- 26.08.2021 г., до окончателното й изплащане, като исковете са отхвърлени като неоснователни за останалата част от сумите, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 49503/ 2021 г. на СРС. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата М. М. М. е осъдена да заплати на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД общо сумата 1 006.67 лв.- разноски за заповедното производство /ч.гр.д. № 49503/ 2021 г. на СРС/ и за исковото производство.

Постъпила е въззивна жалба от М. М. М. /ответница по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която е призната дължимостта на горепосочените суми, и в 1 частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното обжалваната част. първоинстанционно решение е валидно и допустимо-в

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за частично уважаване на предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД за горепосочените суми- главница и лихви за забава, като основателни- чл.272 ГПК.

Съвкупният анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на въззивния съд, че ответницата М. М. и третото лице „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД /праводател на ищеца/ са били обвързани от валидно договорно правоотношение, възникнало по силата на сключен на 26.06.2018 г. договор за потребителски кредит, представляващ по същество договор за заем /чл.240 ЗЗД/, регламентиран от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./, сключен при общи условия. По силата на този договор /под № 3267288/ дружествотозаемодател предоставило на ответницата- заемател паричен заем в размер на 4 000 лв. срещу задължение на последната да върне заемната сума, ведно с възнаградителна лихва, на 24 равни месечни вноски от по 203.83 лв. всяка, с начална падежна дата21.07.2018 г., и крайна падежна дата- 21.06.2020 г. Уговорени са между страните по договора фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ от 11.49 % и годишен процент на разходите /ГПР/- в размер на 15.30 %, като общият размер на дълга, включващ договорна /възнаградителна/ лихва, такса за разглеждане на кредита от 120 лв. и еднократна застрахователна премия от 231.38 лв., е определен на 4 891.91 лв.

Предвид сключването на договора в изискуемата от чл.9 ЗПК писмена форма и с изискуемото от чл.10 и чл.11 ЗПК съдържание и тъй като е установено по делото, че заемната сума е получена от заемателя, договорът е породил съответни правни последици и задължение на последния да върне заемната сума. Клаузите относно основното съдържание на договора съдържат ясна воля на страните и конкретен фиксиран размер на лихвата и ГПР, като потребителят се е съгласил с тях при подписване на договора. Уговореният годишен процент на разходите /ГПР/ не противоречи на чл.19, ал.4 ЗПК /норма от императивен порядък/, тъй като не надвишава петкратния размер на законната лихва, поради което и не е налице 2 недействителност на договора на това основание.

Липсва основание за приемането и на извод за нищожност на договорната клауза относно лихвената конвенция между страните, за която съдът следи служебно, тъй като договореният годишен лихвен процент /ГЛП/ на възнаградителната лихва е в размер 11.49 % и не надвишава трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния договор- общо 30 %/, представляващ приложим критерий за необезпечените кредити. Клаузата за възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави и не се явява нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Не се касае и за искане, основаващо се на неравноправна клауза, за наличието на каквато при договори за потребителски кредит, включени в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен също да следи служебно /за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК/, който принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, съобразно изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК /нова- ДВ, бр.100/ 20.12.2019 г./.

От страна на ответницата не е заявено оспорване автентичността на процесния кредитен договор, нито че е получила заемната сума от 4 000 лв., което обстоятелство е потвърдено с неоспореното заключение на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза. Подписани от заемателя са приложените от ищеца договор за паричен заем, погасителен план към него, общи и специални условия към договора и съгласие за директен дебит, чиято автентичност също не е оспорена от ответницата.

При това положение задължението на ответницата- кредитополучател да погасява вноските по сключения с кредитодателя договор за потребителски кредит от 26.06.2018 г. безспорно е възникнало.

Анализът на събраните в процеса доказателства налага приемането на извод, че ответницата М. е неизправна страна по сключения с „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД договор за потребителски кредит и дължи плащане на неизплатената част от дълга по кредита, възлизаща на 1 791.94 лв. общо /1 707.95 лв. + 83.99 лв./, която сума включва главница и възнаградителна лихва. Ответницата, чиято е доказателствената тежест за установяване изпълнението на договора, е навела фактически твърдения, но не е установила в процеса, че е погасила претендирания по делото дълг от 1 791.94 лв. общо преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК, поради което и следва да бъде признато, че дължи посочената главница на основание чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК. Падежът на цялото задължение към датата на подаване на исковата молба е настъпил, поради което и горепосоченото вземане е изцяло изискуемо и правилно е признато за дължимо /по основание/ с обжалваното решение.

Предвид сключения на 20.05.2020 г. между кредитодателя „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД /“АСВ“ ЕАД/ договор за цесия, ведно с приложение към него от същата дата, по силата на който първият прехвърлил на последния вземанията по договора за заем с ответницата, легитимацията на ищеца като кредитор по вземанията е установена по делото. Правилно е прието от първо-инстанционния съд във връзка с направеното от ответницата в отговора на исковата молба възражение, че с връчването на препис от исковата молба и доказателства към нея, включващи договора за цесия и уведомлението по чл.99, ал.4 ЗЗД, изискването за уведомяване на ответницата за извършената цесия е изпълнено /в този смисъл: Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т.д.

№ 12/ 2009 г. на ВКС, ІІ ТО; Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т.д.№ 2352/ 2013 г. на ВКС, IІ ТО; Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д.№ 2639/ 2014 г. на ВКС, II ТО;

Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д.№ 1711/ 2013 г. на ВКС, I ТО/, поради което и в качеството на кредитор ищецът е материалноправно легитимиран да търси изпълнение 3 на процесните задължения от нея.

Съгласно заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните, през периода от 21.10.2018 г. до 21.09.2019 г. ответницата М. е погасила общо сумата 3 169.05 лв. по процесния кредитен договор, като сумата 2 598.43 лв. е отнесена от кредитодателя за погасяване на главницата, сумата 454.54 лв.- за погасяване на възнаградителна лихва, и сумата 116.08 лв.- за погасяване на вземане за обезщетение за забава. След последното извършено от ответницата плащане, датиращо от 21.09.2019 г., не са извършени други плащания за погасяване на процесния дълг. Вследствие на това вещото лице е определило размер на непогасената главница от 1 752.95 лв. и на възнаградителната лихва- от 85.99 лв., дължима за периода от 21.10.2018 г. до 21.06.2020 г. Обезщетението за забава е определено от експерта на 259.76 лв., считано за периода от 22.09.2019 г. до 26.08.2021 г.

С оглед горното, тъй като ответницата е неизправна страна по сключения с кредитодателя /цедент/ заемен договор, а в резултат на валидно извършената цесиязадължено към ищеца- цесионер лице, исковете по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД за горе-посочените суми като основателни и доказани правилно са уважени.

Не рефлектират върху този окончателен извод на въззивния съд несвоевременно релевираните от ответницата възражения за недействителност на процесния кредитен договор, поради противоречието му с разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК- за „размер на шрифта на текста на договора, не по- малък от 12“, и за погасяване на процесните вземания по давност.

Доводът за недействителност на договора на горепосоченото основание е наведен едва в пледоарията по същество на процесуалния представител на ответницата в о.с.з. на 28.06.2024 г. не е разгледан от първоинстанционния съд. Действително според даденото в Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/ 2020 г. на ВКС- ОСГТК тълкувателно разрешение, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, а според даденото в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС- ОСГТК- т.1, тълкувателно разрешение, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. За да бъде даден отговор на въпроса дали шрифтът на текста на процесния кредитен договор отговаря на изискването на чл.10, ал.1 ЗПК, от страната, позоваваща се на такъв порок на договора, следва да бъде ангажирано съответно доказателство- съдебна експертиза, въз основа на която да бъде установено формалното несъответствие на договора с визираното по- горе нормативно изискване. За целта страната би следвало своевременно, преди приключване на фазата по събиране на доказателствата в процеса, да се позове на сочената недействителност, която по преценка на въззивния съд „не произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства“ по смисъла на цитираното ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/ 2020 г. на ВКСОСГТК, което в случая не е сторено и като краен резултат обосновава извод за 4 неоснователност на наведения от ответницата довод за недействителност на договора.