Решение № 4611 от 14.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4611 гр. София, 14.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Й. Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Й. Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100508333 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 4418 от 12.03.2024 г., постановено по гр. д. № 51269/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 178-и състав, са отхвърлени предявените от Й. Г. Х. срещу ЗД „Бул Инс“ АД осъдителни искове с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 15639,40 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени имуществени вреди върху МПС „Мерцедес“ ГЛЕ 350 Д 4 Матик“, с рег. № **** от настъпило на 03.09.2019 г., в гр. София, ул. „Родопи“ № 22, застрахователно събитие по застрахователна полица за застраховка Каско № Е1999014234/05.08.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.09.2020 г. /датата на завеждане на щетата/ до окончателното изплащане.

Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Й. Г. Х. е осъдена да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД сумата от 525 лева, представляваща сторените по гр. д. № 51269/2022 г. по описа на СРС, 178 състав, разноски.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищцата, в която са изложени оплаквания за неправилност на пъроинстанционното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Въззивницата твърди, че в качеството си на лизингополучател по сключен между нея и лизингодателя договор за финансов лизинг и с оглед разпоредбата на чл. 343 ТЗ, притежава активна процесуалноправна и материалноправна легитимация за предяви исковата претенция и да получи претендираното обезщетение от застрахователя - ответник по делото. Посочва, че с оглед разпоредбата на чл. 384, ал. 3 КЗ лизингополучателят има право да получи разликата между дължимото застрахователно обезщетение и остатъкът от дължимите от него суми за лизингови вноски на лизингодателя. В тази връзка твърди, че полученото от лизингодателя застрахователно обезщетение в размер на 66 330,60 лева не съответства и се явява значително занижено спрямо действителната застрахователна стойност на застрахованото МПС, предмет на договора за лизинг. Сочи, че в полза на въззивницата е преведена единствено сумата от 3000 лева, като остатъкът е задържан от лизингодателя. Посочва, че 1 доколкото лизингодателят се е задоволил със сумата, която е достатъчна да покрие вноските по лизинга, той не е предприел всички необходими действия за получаване на застрахователното обезщетение в пълен размер и по този начин е накърнил интересите на въззивницата. При тези съображения счита, че доколкото заплатената сума е достатъчна да покрие оставащите дължими по договора суми от лизингополучателя, то за останалата част от дължимото застрахователно обезщетение лизингополучателят има правен интерес да претендира изплащането на останалата част с оглед разпоредбите на чл. 384, ал. 3 КЗ, вр. чл.

343 ТЗ. Поддържа, че са установени всички елементи от фактическия състав на чл. 405, ал. 1 КЗ и моли съда да отмени обжалваното решение, като уважени предявените искове.

Претендира разноски.

Постъпил е отговор на въззивната жалба с вх. № 244000/26.07.2024 г., подаден от въззиваемия ответник, чрез адвокат М.Г.. Видно от приложените на л. 19-20 разпечатки, отетникът е уведомен за подадената въззивна жалба на 19.06.2024 г. Ето защо отговорът на въззивната жалба, доколкото е депозиран извън законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, се счита за неподаден.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК от ищеца, чрез адв. Д. Ш., с надлежно учредена представителна власт, като е платена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Решението е правилно, като на основание чл.

272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от Софийския районен съд.

Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

Предявен е пряк иск от лизингополучателя по договор за финансов лизинг срещу застрахователя по застраховка „Автокаско“, с полица № Е19990014234 от 05.08.2019 г. по чл.

405, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За да бъде основателен предявения иск ищецът следва да докаже следните обстоятелства: че има правото да получи претендираното обезщетение в качеството си на собственик на автомобила; възникване на валидно застрахователно правоотношение за автомобила; настъпване в срока на застрахователното покритие на застрахователно събитие, за което застрахователят носи риска, причинна връзка между застрахователното събитие и настъпилите вреди, както и размера на вредите.

Между страните не е спорно, а и на основание чл. 153 ГПК са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че лек автомобил „Мерцедес“, модел „ГЛЕ 350 Д 4 Матик“, рег. № **** е бил застрахован при ответника по застраховка „Автокаско“ с полица № Е19990014234 от 05.08.2019 г., сключена между „Терра Лизинг“ ООД, с правоприемник „Терра Лизинг“ АД; че към застрахователното правоотношение приложение намират представените от ответника ОУ; че ищцата има качеството на лизингополучател по Договор за финансов лизинг от 05.08.2019 г., сключен с „Терра лизинг“ ООД за описания лек автомобил; че на 03.09.2019 г. в гр. София, на ул. „Родопи“ № 2, застрахованата вещ е увредена вследствие на палеж; за събитието е образувана щета, по която ответникът е платил в полза на „Терра лизинг“ ООД сумата от 66333,60 лева.

От приетата и неоспорена от страните застрахователна полица по застраховка "Автокаско" на МПС № Е19990014234 се установява, че на 05.08.2019 г. между "Терра Кредит“ ООД в качеството си на застраховащ и ЗД "Бул ИнсАД, в качеството си на застраховател, е сключен договор за имуществена застраховка "Каско" на процесното МПС със срок на действие от 18,00ч. на 05.08.2019 г. до 24,00ч. на 04.08.2020 г., като застрахован по полицата и собственик на автомобила е "Турра Кредит" ООД. От Добавък № 1 къп посочената полица се установява, че застрахователното покритие на застрахованото МПС е разширено с покрит риск по клауза "Пълно Каско" на територията на страните от ЕС и ЕИП.

Спорно по делото е дали ищцата като лизингополучател по договора за лизинг е активно легитимирана да предяви прекия иск по чл. 405 КЗ спрямо застрахователя – 2 ответник.

Съгласно нормата на чл. 384, ал. 2 КЗ при застраховка на лизингово имущество лизингополучателят също има права на застрахован, като при частични вреди /чл. 384, ал. 2, т. 1 КЗ/ обезщетението се изплаща на лизингополучателя, а при кражба или тотална щета на лизинговото имущество /чл. 384, ал. 2, т. 2 КЗ/, застрахователното обезщетение се изплаща на лизингодателя. Тъй като отговорността на застрахователя по прекия иск произтича от договора за имуществена застраховка, сключен при действието на КЗ /в сила от 01.01.2016 г./, активно легитимираното лице по вземането за изплащане на застрахователно обезщетение се определя именно от посочената специална норма от Кодекса на застраховането, а не от общата норма на чл. 343 ТЗ. Съобразно така установеното законово разграничение, в хипотеза като настоящата, в която е налице тотална щета на лизинговото имущество, активно материалноправно легитимиран да претендира плащане на застрахователото обезщетение съгласно правилото на чл. 384, ал. 2, т. 2 КЗ е лизингодателят, а не лизингополучателят ищец. Установеното в чл. 384, ал. 3 КЗ правило касае вътрешните отношения между страните по лизинговия договор, а не и задължението на застрахователя за плащане на обезщетението, нито лицето, на което застрахователят дължи плащането.

Нормите на чл. 384, ал. 2, т. 2 и ал. 3 КЗ са защитни – те охраняват интереса на лизингодателя, че ще получи репариране на вредите при пълно унищожаване на вещта, поради което застрахователят е задължен да преведе обезщетението именно на лизингодателя. Задължението на лизингодателя по чл. 384, ал. 3 КЗ към лизингополучателя е изградено на принципа да не се допуска неоснователно обогатяване, тъй като собственикът вече е обезщетен за стойността на вещта чрез получените вноски по лизинговия договор и чрез плащане на застрахователното обезщетение за останалите неизпълнени задължения на насрещната страна по договора за лизинг.

В конкретния случай не се твърди, а и не се установява ищецът в качеството си на лизингополучател да е придобил лизинговата вещ в срока на покритието на договора за застраховка. Видно е и от описаната застрахователна полица, че през периода на действието на застрахователния договор собственик на процесното МПС е „Терра Кредит" ООД.

Съгласно чл. 9, ал. 1 от сключения договор за финансов лизинг лизингополучателят има правото да придобие собственстта върху лизинговата вещ преди или след края на срока на лизинг, след като е заплатил всички дължими лизингови вноски в съответствие с Приложение А – Погасителен, както и всички други плащания, дължими съгласно договора за лизинг. По делото не се установява лизингополучателят да е изкупил лизинговата вещ, а и не се твърди подобно обстоятелство. За пълнота следва да се посочи, че застрахователното събитие е настъпило близо месец след сключване на договора за финансов лизинг, към който момент не са били изпълнение всички 36-месечни дължими лизингови вноски, като не се установява (а и не се твърди), предсрочно погасяване на задълженията по смисъла на чл. 2, ал. 8 и ал. 9 от договора за лизинг. Видно е и от описаната застрахователна полица, че през периода на действието на застрахователния договор собственик на процесното МПС е „Терра Кредит" ООД.

В аспекта на изложеното, при настъпилата тотална щета на имуществото в резултат на палеж правоимащ да получи застраховатеното обезщетение е лизингодателят в качеството си на собственик на лизинговата вещ и застраховано лице по договора за имуществена застраховка. Лизингополучателят по договора за лизинг не разполага с пряк иск срещу застрахователя за обезщетението, защото той не е собственик на вещта. Пряк иск срещу застрахователя е легитимиран да предяви лизингодателят. Лизингополучателят може при бездействие на лизингодателя да предяви косвен иск за изплащане на обезщетението срещу застрахователя, по който като съищец участва лизингодателят, комуто ответникът се осъжда да заплати обезщетение, в случай че искът е основателен. След получаване на обезщетението лизингодателят погасява с него съществуващите задължения по договора за лизинг, след което превежда остатъка от обезщетението на лизингополучателя. В конкретния случай обаче такива твърдения не са изложени в исковата молба, а доводите на въззивницата за това, че са накърнени интересите й с оглед получената сума от изплатеното застрахователно обезщетение са ирелевантни за предмета на настоящия правен спор. Следва се посочи, че цитираното във въззивната жалба Решение № 170 от 23.07.2012 г. по т. д. № 806/2010 г. на ВКС, не касае хипотеза на присъждане на застрахователно обезщетение, 3 поради което и същото е неотносимо към настоящия правен спор.

Ето защо, съдът намира, че ищцата не е активно материалноправно легитимирана по процесното вземане за изплащане на застрахователно обезщетение, поради което предявеният главен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло, като с оглед неоснователността на главния иск, неоснователен е и обусловеният от него акцесорен иск за изплащане на мораторна лихва.

Настоящият състав достига до същите правни изводи, възприети и от СРС, поради което обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.