Решение № 1335 от 06.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1335 гр. София, 06.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100507684 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК и по реда на чл.

274 – чл. 279 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 11.10.2021 г. на ответниците Е. Р.

Х. и Б. М. Х. срещу решение № 20185713/15.09.2021 г., постановено по гражданско дело № 23870/2020 г. на Софийски районен съд, 82 състав, с което съдът разваля по иск с правно основание чл. 87, ал. 3 вр. ал. 1 ЗЗД, предявен от Х. И. Х. срещу жалбоподателите, договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в нотариален акт № 142, том LXLI, дело № 18246/1994 г. от 10.08.1994 г., сключен между Р.О. Х. и Х. И. Х. и Е. Р. Х., до размера от ½ идеална част от ап. 2, на ет. 1, вх. А от жилищен бл. 71, находящ се в гр. София, ж.к. „Дружба“, като ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1783,80 лева – разноски по делото, както и по частна жалба от 13.05.2022 г. на ответниците срещу определение № 20030625/18.04.2022 г., постановено по гражданско дело № 23870/2020 г. на Софийски районен съд, 82 състав, с което съдът е оставил без уважение искането на жалбоподателите по чл. 248 1

ГПК за изменение на решението в частта за разноските.

Жалбоподателите поддържат, че обжалваният акт бил недопустим по отношение на ответника Б. М. Х., тъй като последният не бил страна по договора, респ. надлежна страна по делото. Обжалваното решение било и неправилно. Били налице основания за отвод на съдията по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. В свое определение съдът взел отношение по съществото на спора като посочил, че няма да приложи разпоредбата на чл. 176, ал. 3 ГПК, както и че за приложението му на сраната следвало да са дадени указания, които самият той не дал. Съдът не допуснал искането по чл. 176 ГПК и поради мотиви, че страната би могла да признае неизгодни за нея факти. В последното открито заседание съдът отново взел становище по събраните доказателства, като посочил, че обстоятелствата, чието установяване ответниците целели с искането по чл. 176 ГПК, били установени от показанията на свидетелите и от експертиза. Заинтересованост се установявала и от произнасянето на съда по доказателствените искания на страните, както и от преценката му по даване ход на първото открито заседание. Решението било необосновано, като съдът го постановил без да изслуша обясненията на ищеца, като в нарушение на съдопроизводствените правила не приложил и разпоредбата на чл. 176, ал. 3 ГПК. Необосновано съдът приел, че ищецът не получил издръжка и гледане, макар от показанията на свидетелите да се установявало, че бил гледан и издържан от внука си и останалите си три деца. В нарушение на материалния закон съдът приел, че щом задължението не било изпълнено от ответниците, то договорът подлежал на разваляне без да се съобрази с практиката на ВКС, според която щом праводателят е гледан и издържан, макар и от трети лица, дори и без възлагане от страна на приобретателя, основание за разваляне на договора нямало, доколкото изпълнението било прието. Наличието на допълнителни нужди на ищеца не било доведено до знанието на ответниците, а свидетелите не били упълномощени за това; ищецът не приел издръжка и гледане от ответниците, не поискал трансформация, като не оказвал съдействие на ответниците да изпълняват. Необосновано съдът приел, че достъпът на ищеца до процесното жилище бил ограничен - ищецът напуснал жилището по свое желание. В нарушение на материалния закон съдът не приел за основателно своевременно релевираното възражение за изтекла погасителна давност. Било налице злоупотреба с право, доколкото ищецът не поискал трансформация на задължението. Отделно неизпълнението било 2 незначително с оглед интереса на кредитора. Молят съда да обезсили решението по отношение на втория ответник и да го отмени по отношение на първия, а евентуално да го отмени изцяло и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендират разноски.

В частната жалба въззивниците поддържат, че присъдените на ищеца разноски за адвокатки хонорар били прекомерни, че вторият ответник не отговарял за разноски, защото не бил страна по правоотношението и не дал повод за завеждане на делото. Не било посочено как отговарят ответниците за разноски. Молят съда да отмени определението по чл. 248 ГПК и да постанови друго, с което да отмени решенето в частта, с която вторият ответник е осъден на разноски, както и да намали присъдените на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение до предвидения в Наредбата минимум.

Ответникът по жабите и ищец Х. И. Х. оспорва същите, като моли въззивния съд да ги остави без уважение и да потвърди обжалваните актове.

Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно. Процесното решение е допустимо.

Според приетото в ТР № 3/29.06.2017 г. по ТД № 3/2016 г. на ВКС, ОСГК по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите 3 са необходими, но не са задължителни другари. В мотивите ВКС приема, че процесуалните действия, извършени от единия съпруг по предявен иск за собственост, могат да доведат и до неблагоприятно засягане на общото право, защото от силата на пресъдено нещо на съдебното решение ще бъде обвързан и неучаствалият в делото съпруг. В този случай защитата на другия съпруг е обезпечена чрез възможността да иска на основание чл.

304 ГПК отмяна на влязлото в сила съдебно решение. Според т. 12 от Постановление № 2/1977 г. „когато се касае до спор с вещноправен характер относно вещ от имуществената общност, спорното правоотношение е от такова естество, че решението трябва да бъде еднакво за двамата съпрузи”.

Оттук е направен изводът, че „поради това искът следва да бъде предявен от или срещу двамата съпрузи”, но не като изискване за съвместна процесуална легитимация, а само доколкото в процеса те имат качеството на необходими другари по смисъла на чл. 172, ал. 2 ГПК /отм./, поради което неучаствалият в процеса съпруг може да иска отмяна по чл. 233, ал. 2 ГПК /отм./ на влязлото в сила съдебно решение.

Няма спор, че към момента на сключване на процесния договор двамата ответници са били в брак. Договорът е възмезден, поради което същият е придобит от тях в режим на съпружеска имуществена общност /чл. 21, ал. 1 СК/. Решението по иска за разваляне на договора ще има правни последици и спрямо съпруга, който макар да не е страна по договора, е придобил право на собственост върху имота. В този случай съпрузите също са необходими другари, поради което и даденото в ТР разрешение има приложение в случая – и двамата са процесуално легитимирани . В нееднократно цитираното от ответниците решение № 20/13.03.2019 г. по гр. д. № 2298/2018 г. на ВКС, 4-то гр. отделение също е разгледан иск, предявен и срещу съпруга на приобретателя /според мотивите: „За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 16.12.2011 г. наследодателката на ищеца Н. И.

Д. е прехвърлила на първия ответник Х. Н. С. (неин внук) по време на брака му с втората ответница недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане.“/. Видно е, че решението на долната инстанция не е обезсилено спрямо съпруга на приобретателя, което е въпрос, за който ВКС следи служебно. В този смисъл е и решение № 70/22.05.2018 г. по гр. д. № 342/2017 г. на ВКС, 1-во гр. отделение, с което е уважено искане за отмяна на решение, постановено без участието на съпруга. След като съпругът, който не е страна 4 по договора, има право да иска отмяна на решението по реда на чл. 304 ГПК, то несъмнен е интересът на ищеца да предяви иска и срещу него. Ето защо предявеният иск е допустим по отношение и на двамата ответници.

Макар да не се поддържат във въззивната жалба останалите изложени в отговорите на исковата молба възражения по допустимостта на иска и редовността на исковата молба, въззивният съд счита, че следва да изложи мотиви относно тяхната неоснователност.

Ответниците основават защитата си и на твърдението, че искът бил недопустим поради това, че ищецът не бил способен да разбира постъпките си и да ги ръководи, като в действителност нямал воля за предявяване на коститутивния иск. Подобно възражение не е релевантно към допустимостта на иска – аргумент от чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая и с оглед заключението на допуснатата по делото експертиза основания за съмнение в наличие на предвидените в закона предпоставки за спиране на делото няма.

Друг е въпросът, че ответниците са сред легитимираните да предявят иск за поставяне под запрещение лица /чл. 336 ГПК/, каквото не се твърди и установява да са сторили. Ето защо и доколкото ищецът е дееспособен, за редовността на исковата молба е необходимо единствено пълномощно, подписано от него, каквото е представено по делото. Останалите възражения по отношение желанието и мотивацията на ищеца да предяви иска, поради това, че не са относими към допустимостта му, не следва да бъдат обсъждани.

Възраженията относно автентичността на подписа на ищеца, положени в исковата молба и пълномощното, също не са релевантни, доколкото единствено представляваният докато е жив /в случая това е само ищецът/ е легитимиран да оспорва подписа си /арг. от т. 2 на ТР № 5/12.12.2016 г. по ТД № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК/.

Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите, изложени в него, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Софийския районен съд. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

На първо място следва да се посочи, че твърдените от въззивниците основания за отвод на съдебния състав не се доказват. Основният довод за наличие на заинтересованост е произнасянето на съда по искането на 5 ответниците по чл. 176 ГПК. Въпроси по т. 5.1, 5.4 и 5.5 от отговорите касаят горните възражения по допустимостта на иска и редовността на исковата молба, които, както вече е посочено, не са релевантни. Друга част от въпросите не са редовно формулирани – на тях не може да се отговори с „да“ или „не“ /по т. 5.2 – който не е и относим, т. 5.3 – въпроси 2 и 3, т. 5.6 – въпрос 1; т. 5.8 – въпрос 2/. Някои от въпросите са и ирелевантни към предмета на спора. На останалите въпроси отговори се съдържат в изложението на обстоятелствата, на които се основава предявеният иск, съдържащо се в исковата молба, както и допълнителните такива, посочени в становище по отговорите. Такива се съдържат и в заключението на СППЕ.

Противно на доводите в жалбата, съдът не е взел становище по съществото на спора – след като е отменил определението си, с което е допуснал искането по чл. 176 ГПК, то няма основание за прилагането на ал. 3 /прилага се само при уважено искане по чл. 176 ГПК/, респ. няма и произнасяне отнапред по оценка на събрани доказателства. Мотивите на съда да отхвърли искането по чл. 176 ГПК сами по себе си не навеждат извод за наличие на заинтересованост – връзка със страната, пристрастие или неравно третиране, др. По отношение мотивите на протоколното определение от 22.06.2021 г. съдът /макар и не чрез конкретно посочване/ се е позовал на разпоредбата на чл. 159 ГПК, както и на това, че ищецът е изложил твърдения по така поставените въпроси – т.е. счел е за излишно допускането на това доказателствено средство.