Решение № 236 от 10.04.2020, Окръжен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№ …………....../…………......

2020 г. гр. Варна

ОКРЪЖЕН

СЪД - ВАРНА, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав в открито съдебно заседание, проведено на деветнадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА мл. с. НАСУФ ИСМАЛ при секретар Албена

Янакиева като разгледа докладваното от мл. съдия Н. Исмал въззивно търговско дело № 2008 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба с вх. №

8101/22.10.2019 г., депозирана от А.А.Л., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, действащ чрез адв. Н.Х., против решение № 169/20.09.2019 г., постановено по гр. д. № 907 по описа за 2018 г. на РС-Девня, с което е прието за установено в отношенията между страните, че въззивникът, на основание чл. 422, ал.

1 вр. чл. 415, ал. 1 вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, действащ чрез юрк. И.С., сумите, както следва: 758.81 лева – главница по 15 бр. погасителни вноски за периода от 10.09.2016 г. до 22.11.2017 г. по Договор за стоков кредит № 207491 от 22.08.2016 г.; 174.63 лева – договорна лихва върху главницата за периода от 10.09.2016 г. до 22.11.2017 г., както и 84.54 лева - обезщетение за забава за периода от 10.09.2016 г. до датата на предявяване на вземането – 02.03.2018 г., които суми са прехвърлени с договор за цесия от 20.04.2017 г. в полза на въззиваемия и за които е издадена Заповед № 125 от 06.03.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 208/2018 г. по опис на РС-Девня.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за това, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на материалния и процесуален закон, като приетите за установени фактически положения не съответстват на събрания и приобщен по делото доказателствен материал. Моли се съдът да отмени обжалваното решение изцяло и вместо него да постанови ново, с което отхвърли исковата претенция на кредитора.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, в който се излагат доводи за правилността на постановеното от РС-Девня решение. Поддържа се, че въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да се остави без уважение а обжалвания съдебен акт да се потвърди.

В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован не се явява лично, чрез адв. Н.В. поддържа въззивната жалба.

Въззиваемият, редовно призован за същото съдебно заседание, не изпраща представител. С молба с вх. № 5354/17.02.2020 г. поддържа отговора на въззивната жалба и моли за присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.

Настоящият съдебен състав на ОС-Варна, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани с въззивната жалба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:

От представения договор за стоков кредит № 207491 се установява, че на 22.08.2016 г. между въззивника и „Банка ДСК“ ЕАД е сключен договор, чийто предмет е отпускане на стоков кредит в размер на 758.81 лева, от които 699.00 лева за закупуване на телевизор Samsung UE-40I5000 от „Технополис България“ ЕАД и 59.81 лева за покриване на еднократна застрахователна премия, дължима по застраховка „Стандарт+“ за лица от 18 до 64 години, сключена чрез банката с „Групама Животозастраховане“ ЕАД и „Групама Застраховане“ ЕАД. Срокът за издължаване на кредита е 15 месеца, считано от датата на неговото усвояване, като видно от погасителния план крайният падеж е на 22.11.2017 г.

В т. 6 от договора е предвидено, че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент, който към датата на сключване на договора е 34.81% годишно или 0.0967% на ден. В т. 7 е уговорено, че ГПР по кредита е 40.8%, а съгласно т. 6 от Общите условия /ОУ/ към договора, ГПР включва – лихви, такси, които клиентът дължи на банката, съобразно Приложение – извлечение от Тарифата на банката, като не включва разходите, които кредитополучателят трябва да заплати за неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, които са за сметка на последния.

В т. 3 от договора е уговорено, че процесната сума се усвоява еднократно, безкасово по сметка на „Технополис България“ ЕАД, а сумата, представляваща застрахователна премия, отново безкасово по сметка на посочените застрахователи, като съгласно т. 3 от ОУ кредитополучателят е длъжен да усвои кредита в рамките на деня, считано от датата на подписването на договора. Съгласно т. 7 от ОУ, месечните вноски за погасяване на кредита се събират служебно на падежната дата от кредитора от авоара по сметката за погасяване на кредита, посочена в т. 4 от договора – IBAN ***, BIC: ***.

От представеното уведомително писмо се установява, че банката на 22.08.2016 г. е уведомила „Технополис България“ ЕАД, за това че на Ахмет Л. е отпуснат стоков кредит в размер на 699.00 лева за закупуване на TV-Samsung. Видно от фактура № **********, процесната движима вещ е закупена на 22.08.2016 г. за цена от 699.00 лева с ДДС.

От заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана Съдебно-счетоводна експертиза се установява, че сумата по кредита е усвоена от „Технополис България“ ЕАД на 22.08.2016 г., а сумата по застраховката е усвоена на 28.12.2016 г. от застрахователите. Установява се още, че размерът на главницата е 758.81 лева; на договорната лихва – 174.63 лева, а на мораторната лихва – 223.79 лева.

Видно от рамковия договор за покупко-продажба на вземания /цесия/, Допълнително споразумение към него и Приложение № 1, на 20.04.2017 г. „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила своето вземане по процесния договор от Ахмет Л. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. На 05.05.2017 г. цедентът чрез цесионера е изпратил уведомително писмо до длъжника за извършеното прехвърляне на вземане, което видно от приложената обратна разписка, не е стигнало до знанието на адресата.

На

02.03.2018 г. въззиваемият е депозирал заявление по чл. 410 от ГПК с вх. № 1186 за изпълнение на парично задължение, в резултат на което е образувано ч. гр. д.

№ 208 по описа за 2018 г. на РС-Девня. На 06.03.2018 г. е издадена заповед № 125 по чл. 410 от ГПК за изпълнение на парично задължение, с която съдът е разпоредил на А.Л. да заплати сумите, както следва: 758.81 лева – главница по процесния Договор за стоков кредит № 207491 от 22.08.2016 г.; 174.63 лева – договорна лихва за периода от 10.09.2016 г. до 22.11.2017 г., както и 84.54 лева – мораторна лихва за периода от 10.09.2016 г. до датата на предявяване на вземането – 02.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 02.03.2018 г. до окончателното погасяване на задължението и съдебно-деловодни разноски в общ размер на 75.00 лева.

При така изложената фактическа обстановка настоящият съдебен състав достига до следните правни изводи:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му част.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно.

Решението е постановено при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.

По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съгласно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни норми. Въззивникът поддържа, че изводите на първоинстанционния съд досежно валидността на процесния договор за стоков кредит, са неправилни. Счита, че кредиторът не е изпълнил задълженията си, като не е предоставил на заемополучателя Стандартен европейски формуляр, обективиращ преддоговорна информация. Отделно се счита, че клаузата уреждаща ГПР също е недействителна, доколкото липсва информация как е определено задължението. Излагат се твърдения, че договорът е нищожен поради противоречие със закона. Наред с изложеното, въззивникът счита, че клаузите на договора са неравноправни, доколкото не са индивидуално уговорени с длъжника. Навеждат се доводи и за липса на надлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия между въззиваемия и първоначалния кредитор „Банка ДСК“ ЕАД, поради което спрямо него частното правоприемство не е породило действието си и изводите на РС-Девня в тази насока са неправилни. Сочи се, че въззиваемият в качеството си на кредитор не е упражнил надлежно и потестативното си право да обяви целия кредит за предсрочно изискуем.

В отговора на въззивната жалба се поддържа, че процесният договор е валиден, доколкото в чл. 9 от договора въззивникът изрично е декларирал, че е получил необходимата преддоговорна информация за кредита, като кредитодателят няма законово задължение да съхранява копие от предоставената преддоговорна информация.

Навежда доводи, за това че дължимите суми са предявени на краен падеж, а начинът на изчисляване на ГПР е посочен в чл. 6 от договора. По отношение на уведомяването на ответника за цесията сочи, че последният с недобросъвестното си поведение, е възпрепятствал ищеца, овластен от цедента, да го уведоми за извършената правопрехвърлителна сделка. Отделно, поддържа, че с връчване препис от исковата молба на особения представител на ответника, ведно с приложените към нея писмени доказателства, сред които и уведомлението за цесия, последният се счита за уведомен по смисъла на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, като цитира съдебна практика в тази насока. Моли се съдът да потвърди атакувания съдебен акт като правилен и законосъобразен.

Районен съд – Варна е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове, с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на паричните притезания, удостоверени в Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена на 06.03.2018 г. по ч. гр. д. № 208/2018 г. по описа на РС-Девня, ГО, както следва: 758.81 лева – главница по процесния Договор за стоков кредит № 207491 от 22.08.2016 г.; 174.63 лева – договорна лихва върху главницата за периода от 10.09.2016 г. до 22.11.2017 г., както и 84.54 лева – мораторна лихва за периода от 10.09.2016 г. до датата на предявяване на вземането – 02.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 02.03.2018 г. до окончателното погасяване на задължението За да бъде ангажирана отговорността на въззивника-длъжник, въззиваемият-кредитор следва да докаже в условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните елементи от фактическия състав на договорната отговорност на длъжника: 1.) валидно учреденото облигационно правоотношение по силата на договор за стоков кредит; 2.) изпълнение на собствените си задължения – отпускане на процесната сума на кредитополучателя; 3.) размера на претендираните суми, както и 4.) изискуемостта на главното задължение.

В тежест на длъжника е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да докаже възраженията си в отговора, а – при установяване на горното от кредитора – да докаже, че е изпълнил договорните си задължения и погасил задълженията си.

В конкретния случай, обстоятелствата досежно изпълнението на договорните задължения на кредитодателя и размера на предявеното гражданско притезание, са установени по несъмнен начин от първата инстанция и оплаквания по тези факти във въззивната жалба няма, поради което същите не подлежат на самостоятелно изследване от въззивния съд.