Определение № 2221 от 19.08.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2221 гр. Пловдив, 15.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева като разгледа докладваното от Светлана Ив. Изева Въззивно частно гражданско дело № 20245300502219 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.274 и сл.от ГПК.

Образувано по частна жалба на „Мъни плюс корп“ЕАД,ЕИК-203037835,гр.София чрез пълномощника си адв.Л.М. против разпореждане от 09.04.24г.,инкорпорирано в Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 3144/09.04.24г.,постановено по ч.гр.д.№ 6184/24г.по описа на ПдРС,23-ти гр.с.,поправено по реда на чл.247 от ГПК с разпореждане № 13995/13.05.24г.,с което е отхвърлено заявлението на „Мъни плюс корп“ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника А. Д.

Д.,ЕГН-********** и длъжника „Фонд за гарантиране на задълженията на физически лица“,ЕИК-204569830 в частта,с която се иска присъждане на разноски за адв.възнаграждение за разликата над уважения размер от 50лв.до пълния претендиран размер от 400лв.

Частният жалбоподател счита атакуваното разпореждане за недопустимо,като постановено в нарушение на диспозитивното начало.Излагат се съображения,че съдът не може да преценява дали претендираното възражение е прекомерно,без да е направено искане за това от длъжника по реда на чл.78,ал.5 от ГПК.Претендират се разноски в настоящото производство.

Пловдивският окръжен съд,5-ти възз.гр.с.намира,че частната жалба е процесуално допустима-подадена е от надлежна страна в законоустановения едноседмичен срок срещу акт,подлежащ на обжалване,поради което същата подлежи на разглеждане.

С посочената по-горе заповед по чл.410 от ГПК на длъжниците А. Д. Д.,ЕГН********** и„Фонд за гарантиране на задълженията на физически лица“,ЕИК-204569830 е разпоредено да заплатят солидарно на кредитора „Мъни плюс корп“ЕАД следните суми:

55лв.главница по договор за поръчителство от 07.11.2014г.,ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението в съда до окончателното изплащане на вземането; 17,88лв.обезщетение за забава за периода 02.04.21г.-29.02.24г.; 25лв.разноски за заплатена ДТ и 50лв.разноски за заплатено адв.възнаграждение.Отхвърлено е заявлението в частта,с която се иска присъждане на разноски за адв.възнаграждение за разликата над уважения размер от 50лв.до пълния претендиран такъв от 400лв.

1

В обстоятелствената част на разпореждането е прието,че молбата за присъждане на адв.възнаграждение е основателна от страна на заявителя,но по отношение на неговия размер първата инстанция е приела,позовавайки се на решение на СЕС от 23.11.17г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16,както и на решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.24г.,че съдът не е обвързан с Наредбата за минималните размери на адв.възнаграждения при определяне на адв.възнаграждение,както и че ако наредба,определяща минималните размери на адв.възнаграждения,на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,противоречи на чл.101,§1 ДФЕС,то националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната,осъдена да заплати съдебните разноски за адв.възнаграждение.В тази връзка съдът е съобразил фактическата и правна сложност на делото,реално извършените процесуални действия от пълномощника и формалният характер на производството,поради което е определил размера на адв.възнаграждение на 50лв,а за разликата до пълния претендиран такъв от 400лв.е отхвърлил заявлението.

Основателни са релевираните в частната жалба възражения,че съдът не може служебно да се произнася по въпроса дали адв.възнаграждение е прекомерно.

Действително съдът не може да направи това и да намалява възнаграждението на адвоката на заявителя без направено искане за това по чл.78,ал.5 от ГПК.Първоинстанционният съд е изходил в случая от едностранния характер на заповедното производство,за да определи служебно размера на адв.възнаграждение,но този довод не може да бъде споделен,тъй като чл.413,ал.1 от ГПК предоставя изрично правото на длъжника да обжалва заповедта за изпълнение в частта за разноските,(когато не се оспорва основанието на вземането,предмет на искането),като един от доводите,с които може да го направи е именно възражението за прекомерност.Такова възражение може да бъде релевирано и в исковото производство по реда на чл.422,ал.1 от ГПК,в който случай съдът следва да се произнесе за дължимостта на разноските,направени в заповедното производство,като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските-както за исковото,така и за заповедното производство.В настоящия случай,доколкото няма данни по делото заповедта да е връчена на длъжниците,те могат да се възползват от тази си възможност да направят възражение по чл.78,ал.5 от ГПК.

Неправилно заповедният съд се позовава на цитираните по-горе решения на СЕС,доколкото от тяхното съдържание е видно,че с тях се дава отговор на други въпроси относно адв.възнаграждение и решенията по тях не разглеждат,нито се произнасят в диспозитива за задължение на националния съд да се произнася по прекомерността на адв.възнаграждение служебно дори и без направено възражение за прекомерност от противната страна.

Ето защо районният съд неправилно не е присъдил всички направени разноски от заявителя,след като е уважил изцяло претенцията му за издаване на заповед за изпълнение на парично вземане в пълно претендирания размер от 400лв.,затова и атакуваното разпореждане е незаконосъобразно,тъй като съдът по начало не притежава служебното правомощие да редуцира на осн.чл.78,ал.5 от

ГПК адвокатското възнаграждение.Обжалваното разпореждане следва да се отмени,като в полза на дружеството жалбоподател следва да се присъди изцяло претендираното възнаграждение за процесуална защита и представителство.

Жалбоподателят претендира разноски и за настоящото производство,но такива не следва да му се присъждат,доколкото съгласно константната съдебна практика в производството по разноските,независимо от изхода на делото,страните не си дължат разноски.В производство относно дължимостта и размера на разноските не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски,поради което разпоредбата на чл.81 не намира приложение.(В този смисъл-Определение № 489/17.10.17г.на ВКС по ч.гр.д.№ 3926/17г.).

2

Мотивиран от горното,Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ разпореждане от 09.04.24г.,инкорпорирано в Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 3144/09.04.24г.,постановено по ч.гр.д.№ 6184/24г.по описа на ПдРС,23-ти гр.с.,поправено по реда на чл.247 от ГПК с разпореждане № 13995/13.05.24г.,с което е отхвърлено заявлението на „Мъни плюс корп“ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника А. Д. Д.,ЕГН-********** и длъжника „Фонд за гарантиране на задълженията на физически лица“,ЕИК-204569830 в частта,с която се иска присъждане на разноски за адв.възнаграждение за разликата над уважения размер от 50лв.до пълния претендиран размер от 400лв.,КАТО ВМЕСТО ТОВА:

ИЗМЕНЯ Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 3144/09.04.24г.,постановена по ч.гр.д.№ 6184/24г.по описа на ПдРС,23-ти гр.с. и поправена по реда на чл.247 от ГПК с разпореждане № 13995/13.05.24г.,в частта за разноските,като УВЕЛИЧАВА дължимите такива от 50(петдесет)лв. на 400(четиристотин)лв.,които длъжниците А. Д. Д.,ЕГН********** и „Фонд за гарантиране на задълженията на физически лица“,ЕИК-204569830 следва да заплатят поравно на заявителя „Мъни плюс корп“ЕАД,ЕИК-203037835,със седалище гр.София.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3