Решение № 1545 от 08.12.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1545 гр. Пловдив, 07.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Радослав П. Радев

Недялка Д. Свиркова Петкова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно гражданско дело № 20235300501945 по описа за 2023 година Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Образувано по въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД – гр.

София, ЕИК 175074752; против решение № 2226/19,05,2023 г., постановено по гр. д. № 15917/2022 г. на РС Пловдив, 23 гр. състав. Решението се обжалва изцяло с оплакване за незаконосъобразност поради противоречие с материалния закон и необоснованост.

От съда се иска да постанови решение, с което да отмени обжалваното и вместо това да отхвърли предявения иск.

Ответникът Н. Г. Л., ЕГН **********; изразява становище за неоснователност на въззивната жалба, счита първоинстанционното решение за законосъобразно и иска потвърждаването му.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, съдът приема следното:

Производството е образувано по обективно съединени при условията на евентуалност искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК.

Предявени от Н. Г. Л., ЕГН **********; против „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД – гр. София, ЕИК 175074752. От съда се иска да постанови решение, с което да прогласи за нищожен (поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави) сключения между страните Договор за потребителски кредит № *** г., евентуално – да 1 прогласи за нищожна клаузата на р. 6 за предоставяне на пакет от допълнителни услуги.

Ответникът оспорва основателността на иска. Оспорва твърдението спорните договорни разпоредби да са неравноправни или да противоречат на добрите нрави.

С решението си РС е приел главно предявения иск за основателен и е прогласил за нищожен сключеният между страните договор за потребителски кредит на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

При извършената проверка на валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт не се констатираха основания за нищожност или недопустимост на същия.

Относно законосъобразността на първоинстанционното решение, като извърши служебно дължимата проверка относно правилното приложение на материалния закон и предвид предявените във въззивната жалба оплаквания, съдът приема следното:

Безспорно между страните е обстоятелството, че помежду им е сключен Договор за потребителски кредит № *** г. Със същия ответникът предоставил на ищеца потребителски кредит в размер на 3500 лв. за срок от 36 месеца, при размер на месечната вноска по кредита – 170,06 лв., ГПР от 49,14 % и възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 41 %, лихвен процент на ден 0,11 % и общо задължение за погасяване в размер на 6122,07 лв. Отделно от това ищцата се е задължила да заплати „Възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги“ в размер на 875 лв. – за допълнителна услуга Фаст; и 2275 лв. – за допълнителна услуга Флекси; като заплащането на тези възнаграждения е уговорено да се извърши с разсрочено за срока на кредита, на месечни вноски в размер на 87,50 лв., дължими заедно с месечните погасителни вноски по кредита. Така общото задължение по кредита и закупените допълнителни услуги е определено на 9272,07 лв., а общият размер на месечната вноска – на 257,56 лв.

Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК.

В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В случая е уговорена възнаградителна лихва по кредита, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Доколкото потребителят е по-слабата икономически страна, уговарянето на прекомерно високо възнаграждение за предоставения заем (каквото се явява уговорената възнаградителна лихва), противоречи на принципа 2 на добросъвестността и нарушава добрите нрави. Всяка уговорка накърняваща добрите нрави, е нищожна, съгласно чл. 26 от ЗЗД. В тази насока е ориентирана и трайната съдебна практика, съгласно която максималният размер на лихвата (била тя възнаградителна или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави (в т. см. вж.: Р № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., Р № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Р № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., О № 901/10.07.2015 г. по гр. д.

№ 6295/2014 г., IV г.о.). Така очертан, допустимият размер на договорната лихва гарантира добросъвестното упражняване на права и забраната за неоснователно обогатяване, които са основополагащи принципи в уредбата на гражданските правоотношения. Поради изложеното, уговореният в процесния договор размер на дължимата лихва – 41,00%, надвишава трикратния размер на законната, поради което се явява противоречащ на добрите нрави.

Наред с това: От характера на посочените в договора "допълнителни услуги", за които е предвидено възнаграждение (приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, възможност за отлагане, намаляване и смяна на дата на падеж на погасителни вноски и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства), следва, че същите се отнасят за действия по усвояване и управление на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от кредитора. При това положение следва да се приеме, че целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата (т. нар. скрита възнаградителна лихва), уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

По същността си въэзнагражденията за закупените допълнителни услуги съставляват разходи по кредита и следва да бъдат включени в ГПР по кредита.

Видно от заключението на изготвената пред РС съдебно-счетоводна експертиза, тези разходи не са включени в посочения в договора ГПР, определен на 49,14 %.

При включването им, годишният процент на разходите по договора би надминал установеният от закона максимален размер от 50% (според заключението на вещото лице, при включване на тези разходи, ГПР би възлизал на 116,02 %).

Следователно тази клауза, на основание чл.19, ал. 5 от ЗПК, е нищожна.

Изложеното обосновава извода, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и сключеният между страните договор следва да се приеме за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. До същия извод е достигнал 3 и РС, поради което решението му е правилно и следва да се потвърди.

На процесуалния представител на въззиваемия следва да се присъди възнаграждение за предоставената от него правна помощ при условията на чл. 38 от ЗА, което следва да се определи в размер на 1400 лв.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2226/19,05,2023 г., постановено по гр. д. № 15917/2022 г. на РС Пловдив, 23 гр. състав.

ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД – гр. София, ЕИК

175074752; да заплати на адв. Е. И., БУЛСТАТ 180978004, адрес: гр. ***; сумата от 1400 лв. (хиляда и четиристотин лева), представляваща възнаграждение за осъществено във въззивното производство процесуално представителство при условията на чл. 38 от ЗА.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4