Решение № 101 от 28.04.2022, Окръжен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 101 гр. Монтана, 27.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Аделина Тушева

Таня Живкова при участието на секретаря Петранка Ал. Петрова като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело № 20221600500052 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивни жалби на Б.

И. и на ПГСС „М.М.“ – с. *, против решение на Районен съд – Монтана № 260438/14.12.2021 г. по гр. д. № 226/2020 г., с което ПГСС „М. М.“ е осъдена да плати на И. обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на 5 082,25 лв и е отхвърлен иска на И. над този размер до претендирания от 6 159,93 лв.

Жалбоподателят Б.И. твърди, че решението е неправилно в отхвърлителната част и моли да бъде отменено, а вместо него МОС да постанови ново, с което уважи иска в пълния му размер. Изтъква, че съдът е зачел прихващане, извършено по съдебен ред с решение на МОС по в. гр. д. № 77/2021 г., но това решение е неправилно.

Поддържа становище, че сумата 1077,40 лв е прихваната два пъти.

Жалбоподателят ПГСС „М.М.“ – с. *, обл. *, представлявана от директора А. Р., обжалва решението в частта, с която училището е осъдено да плати обезщетение по чл.

222, ал. 3 от КТ в размер на 5 082,25 лв, което съставлява доплащане към вече изплатено обезщетение на това основание. Изтъква, че съдът неправилно е приложил материалния закон относно базата за изчисляване размера на обезщетението. Съгласно чл. 228, ал. 1 от КТ възнаграждението за последния пълен отработен месец е основа за изчисляване на размера на обезщетението при пенсиониране по чл. 222, ал. 3 от КТ.

Съдът е приложил НСОРЗ, който е нормативен акт от по-ниска степен, противоречащ 1 на КТ, поради което не може да дерогира нормата на по-високия по степен акт.

Изтъква, че по делото е установено, че последният пълен месец, през който И. е работил, е октомври 2016 г. и през този месец е получил възнаграждение от 862,50 лв.

Дължимото обезщетение е било изчислено на тази база, изплатено е напълно, като е зачетено и съдебно потвърденото прихващане. Прави искане за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на иска. Претендира присъждане на разноски.

При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:

Въззивните жалби са подадени от легитимирани да обжалват лица в срока по чл.

259, ал.1 от ГПК, поради което са процесуално допустими.

Пред МРС е бил предявен иск от Б.И. срещу ПГСС „М. М.“ – * за плащане на сумата 6 159, 93 лв, представляващи доплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ.

По делото е установено, че Б.И. е работел в училището като *, трудовото му правоотношение е било прекратено със Заповед № */2017 г., считано от 27 ноември 2017 г. Със заповед от 11 декември 2017 г. е било разпоредено на И. да се изплатят обезщетение за неползван отпуск (чл. 224 от КТ) в размер на 521,46 лв, доплащане за един работен ден – 13 лв и обезщетение по чл. 222, ал. 2 от КТ в размер на 2201,76 лв.

Обезщетенията в общ размер от 2 816,02 лв са платени на И. по банков път на 24 януари 2018 г.

Заповедта за прекратяване на трудовото правотоношение е била отменена от РС – Монтана с решение по гр. д. № 200/2018 г. и И. е бил възстановен на заеманата преди уволнението длъжност *, като се върнал на работа на 1 април 2019 г.

Със Заповед № 20/07.10.2019 г. трудовото правоотношение между Б.И. и ПГСС „М. М.“ било прекратено поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст – чл. 327, т. 12 от КТ. Със същата заповед е определено на лицето да се изплатят обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ за 24 работни дни за 2019 г. – 1 124,36 лв, както и обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 10,5 брутни трудови възнаграждения – 9 056,25 лв, или общо 10 180,61 лв.

Работодателят извършил прихващане между дължимите на И. обезщетения и обезщетението от 2 201,76 лв по чл. 222, ал. 2 от КТ, което той е получил по отменената заповед за уволнение и е следвало да върне. По банков път работодателят е платил на И. сумата 7 978,85 лв.

Първоинстанционният съд, като се е позовал на чл. 228 от КТ, е приел, че база за изчисляване размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3 т КТ е брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя 2 месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.

Последният месец преди прекратяване на трудовото правоотношение, през който И. е работил, е бил юли 2019 г., като през този месец той е отработил четири дни. МРС е приложил правилото на чл. 19 от НСОРЗ и е умножил средно дневното възнаграждение за юли 2019 г. по броя на работните дни през същия месец и е получил размер на месечното брутно трудово възнаграждение. Този размер е умножил по броя на договорените в КТД 10,5 заплати при пенсиониране и е приел, че дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ е 14 138,78 лв. Приспаднал е преведената по банков път сума от 7 879,85 лв и е стигнал до извод, че на И. се дължат още 5 082,25 лв.

МОС намира решението за неправилно. Първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон при избора на възнаграждение, което да послужи като основа за изчисляване на обезщетението при пенсиониране. Според разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по раздел ІІІ, глава Х от КТ, включително и това по чл. 222, ал. 3 КТ, е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Има се предвид брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец, т. е. за месеца, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни. Ако работникът или служителят не е работил през целия календарен месец, а само определени дни от него, то полученото възнаграждение не може да се определи като месечно (в този смисъл решение № 490 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 342/2009 г., IV г. о. и решение № 665 от 11.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2009 г., III г. о.).

Разпоредбата на чл. 19 от НСОРЗ е неприложима в случая. Тя е норма от понисък ранг спрямо КТ, регулира напълно идентична обща група от случаи без да дава специфична друга регламентация по някакъв критерий, поради което тази норма противоречи на по-висшата по степен норма на КТ и не следва да се приложи. Тя би била приложима, единствено ако работникът или служителят не е отработил нито един пълен месец при съответния работодател, но разглежданият случай не е такъв.

От приетото от МРС заключение по съдебно-счетоводна експeртиза е видно, че през последния пълен отработен месец, а това е октомври 2016 г., трудовото възнаграждение на И. е било 862,50 лв. То следва да се вземе като основа при изчисляване на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ и умножено по 10,5 дава резултат от 9 056,25 лв. Такъв размер на дължимото обезщетение е приел и работодателят в Заповед № 20/2019 г.

С влязло в сила решение на МОС по в. гр. д. № 77/2021 г. е потвърдено 3 прихващането между дължимото обезщетение от 9 056,25 лв и сумите, които Б.И. е получил при първото му уволнение и е задължен да възстанови на работодателя след отмяната на уволнението поради отпадане на основанието, на което ги е получил.

Установява се от заключението на вещото лице, че със заповед № 20/2019 г. е предвидено на И. да се изплати обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на 9 056,25 лв, както и обезщетение за неползван отпуск по чл. 224 от КТ – 1124,36 лв или общо 10597,53 лв. След приспадане на 2 021,75 лв - сумата, която И. следва да възстанови на работодателя във връзка с отменената заповед за уволнение № 19/2017 г. и за която е осъществено съдебно потвърдено прихващане, дължими остават 7 978,85 лв. Точно такава сума е била преведена по банкова сметка на И. от работодателя на 29 ноември 2019 г.

Съдът намира, че искът на Б.И. за осъждане на работодателя да плати по-висок размер на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ е неосновтелен. Обезщетението е било определно от работодателя при спазване на чл. 228 от КТ и задължението за плащане е изпълнено. Не са налице условия за присъждане на по-висок размер обезщетение чрез преизчисляването му като за база се ползват четирите отработени дни през юли 2019 г., тъй като това не е пълен отработен месец, за който е получено месечно възнаграждение.

Въззивната жалба на Б.И. е неоснователна и като такава МОС я оставя без уважение. Основните доводи в жалбата се концентрират около неправилност на вече влязло в сила решение на МОС по в. гр. д. № 77/2021 г. След влизането му в сила то е задължително за страните и съда и настоящият състав е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо, формирана с него. В мотивите на това решение е проконтролирана законосъобразността на насрещна компенсация на изискуеми и ликвидни вземания, едно от които е предмет на настоящото производство, поради което настоящият състав съобрази извършеното прихващане.

Неоснователен е доводът, че сумата 1 077 лв (обезщетение по чл. 222, ал. 2 от КТ, определено за плащане при първото уволнение със заповед № 19/2017 г.) е прихваната два пъти. Работодателят е отправил извънсъдебно волеизявление за прихващане и е извършил плащане, а след това съдът в съдебното решение е обсъдил законосъобразността на това му действие и го е потвърдил, но не е приспадал повторно сумата.

Въззивният съд намира обжалваното решение за неправилно в частта, с която ПГСС“ М. М.“ е осъдена да плати на Б.И. сумата 5082,25 лв – доплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ заедно със законна лихва от 5 февруари 2020 г., поради което го отменя в тази част и вместо него отхвърля иска на Б.И..

При този изход на процеса на ПГСС „М. М.“ се дължат разноските, направени пред двете съдебни инстанции или 961,64 лв. МРС е присъдил частично 150,45 лв, 4 поради което МОС присъжда остатъка от 811,19 лв до пълния размер.

На основание горното МОС

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение на Районен съд – Монтана № 260438/14.12.2021 г. по гр. д. № 226/2020 г., в ЧАСТТА, с която ПГСС “М.М.“ – с. *, обл. *, представлявана от директора А.

Р., е осъдена да плати на Б. И., ЕГН**********, 5 082,25 лв, представляващи разлика между дължимо и изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ заедно със законна ихва от 5 февруари 2020 г. до окончателното изплащане, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иск на Б. И., ЕГН**********, против ПГСС“ М.М.“ – с. *, обл. *, представлявана от директора А.Р., за заплащане на сумата 5 082,25 лв, представляваща доплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ заедно със законна лихва.

ПОТВЪРЖДАВА решение на Районен съд – Монтана № 260438/14.12.2021 г. по гр. д.

№ 226/2020 г., в ЧАСТТА, с която искът по чл. 222, ал. 3 от КТ на Б. И. против ПГСС“ М.

М.“ – с. *, е отхвърлен за сумата над 5 082,25 лв до претендирания размер от 6 159,93 лв, както и в частта, с която Б.И. е осъден да плати на ПГСС „М. М.“ 150,45 лв разноски.

ОТМЕНЯ решение на Районен съд – Монтана № 260438/14.12.2021 г. по гр. д. № 226/2020 г., в ЧАСТТА, с която ПГСС“ М.М.“ – с. *, е осъдена да плати по сметка на МРС такси и разноски, а на Б. И. разноски в размер на 577,54 лв.

ОСЪЖДА Б. И. да плати на ПГСС“ М.М.“ – с. *, разноски от 811,19 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5