Решение № 28 от 16.02.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 28 гр. Първомай, 16.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20255340100714 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове от Д. Г. И. срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД при условията на евентуалност с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 10а, ал. 2, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване, че клаузата от Договор за кредит № ********************* от 27.05.2023 г. за заплащане на такса за разглеждане е нищожна.

Едновременно с това е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 250,34 лв., представляваща платена без правно основание сума за такса за разглеждане по Договор за кредит № ********************* от 27.05.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 10.11.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът Д. Г. И. твърди, че е страна по Договор за кредит № ********************* от 27.05.2023 г., сключен с ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД, по силата на който следвало да върне сума в общ размер от 2345,43 лв., от които 2000 лв. главница по кредита, 95,09 лв. лихва и такса за разглеждане в размер на 250,34 лв. при ГПР от 46,62 % и ГЛП от 11%. Съгласно договора следвало да заплати таксата за разглеждане в размер на 250,34 лв. Сочи, че заемът бил погасен, като заплатил по него сумата от 250,34 лв. за такса за разглеждане. Счита обаче тази клауза за нищожна, тъй като противоречала на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и водела до заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Твърди още, че със заплащането на таксата за 1 разглеждане се накърнявали добрите нрави, доколкото с нея се стигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации, като таксата представлявала неоснователно обогатяване за заемодателя под формата на допълнително възнаграждение. Навежда доводи за неравноправност на клаузата по смисъла на ЗЗП и на чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД, с който признава предявените искове.

С оглед направеното от страна на ответника признание, ищецът е поискал постановяване на решение при признание на иска. Поради това на основание чл. 237, ал. 1 ГПК съдът е прекратил съдебното дирене, като е обявил, че ще се произнесе с решение съобразно направеното признание на иска.

Предвид всичко изложено, съдът намира, че са налице предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 237 ГПК, поради което следва да бъде постановено решение при признание на иска, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло.

Спазени са и изискванията, установени в ал. 3 на чл. 237 ГПК, а именно: признатото право не противоречи на закона или добрите нрави, а от друга страна, е право, с което страната може да се разпорежда. Също така, исковата претенция не е брачна, нито по гражданско състояние, нито за поставяне под запрещение.

По тези съображения въз основа на признанието на исковете следва да бъде постановено решение, без да се излагат мотиви, съобразно разпоредбата на чл. 237, ал.

2 ГПК. Поради това съдът намира, че предявеният иск за установяване нищожността на клаузата за заплащане на такса за разглеждане поради противоречието й с разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК следва да бъде уважен. В тази връзка и тъй като никоя клауза не може да бъде нищожна на повече от едно основание, не следва да се пристъпва към разглеждане на другите посочени от ищеца основания за недействителност на тази уговорка. Също така искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платената такса за разглеждане по Договор за кредит № ********************* от 27.05.2023 г. следва да се уважи до пълния предявен размер от 250,34 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 10.11.2025 г., до окончателното изплащане на вземането. Предвид прогласения в разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗВЕРБ принцип на автоматично превалутиране на суми от левове в евро на ищеца следва да се присъди равностойността на исковата претенция в евро или 128 евро.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 51,13 евро за държавна такса. Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да 2 присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.

В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид ниската цена на обективно съединените искове, признанието им от ответника, факта, че делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило в едно съдебно заседание, на което адв. М. не е присъствал и в хода на което са приети единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца възлиза на сумата от 184,07 евро ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като при присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва ДДС (така Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т. о.). В тази връзка съдът намира за необходимо да изясни, че счита за неоснователно възражението на ответника, че не е станал повод за завеждане на делото. Напротив, с начисляването на съответната такса за разглеждане в договора за потребителски кредит и с включването й в погасителния план, въпреки знанието, че е нищожна предвид константната практика на съдилищата и указанията на Комисията за защита на потребителите, ответникът несъмнено е станал причина за иницииране на настоящото производство, възползвайки се от по-слабата информираност на кредитополучателя. По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М. сумата от 184,07 евро за адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, РС Първомай

РЕШИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 10а, ал. 2, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, предявен от Д. Г. И., ЕГН: **********, адрес: *********************, срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: *********************, със седалище и адрес на управление:

*********************, че клаузата за заплащане на такса за разглеждане от сключения между страните Договор за кредит № ********************* от 27.05.2023 г. е нищожна.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: *********************, със седалище и адрес на управление: *********************, да заплати на Д. Г. И., ЕГН:

**********, адрес: *********************, по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 128 евро (с равностойност 250,34 лв.), представляваща платена без правно основание такса за разглеждане по Договор за кредит № ********************* от 27.05.2023 г., ведно със законната лихва от датата на 3 подаване на исковата молба – 10.11.2025 г., до окончателното изплащане на вземането, както и да заплати сумата от 51,13 евро, представляваща сторени разноски за държавна такса.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: *********************, със седалище и адрес на управление: *********************, да заплати на адв. Д. В. М. от АК Пловдив на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 184,07 евро за адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Първомай: ______п_________________ РХ/ЕД

4

----- следващ документ -----

РЕШЕНИЕ

№ 28 гр. Първомай, 16.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20255340100714 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове от Д. Г. И. срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД при условията на евентуалност с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 10а, ал. 2, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване, че клаузата от Договор за кредит № ********************* от 27.05.2023 г. за заплащане на такса за разглеждане е нищожна.

Едновременно с това е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 250,34 лв., представляваща платена без правно основание сума за такса за разглеждане по Договор за кредит № ********************* от 27.05.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 10.11.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът Д. Г. И. твърди, че е страна по Договор за кредит № ********************* от 27.05.2023 г., сключен с ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД, по силата на който следвало да върне сума в общ размер от 2345,43 лв., от които 2000 лв. главница по кредита, 95,09 лв. лихва и такса за разглеждане в размер на 250,34 лв. при ГПР от 46,62 % и ГЛП от 11%. Съгласно договора следвало да заплати таксата за разглеждане в размер на 250,34 лв. Сочи, че заемът бил погасен, като заплатил по него сумата от 250,34 лв. за такса за разглеждане. Счита обаче тази клауза за нищожна, тъй като противоречала на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и водела до заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Твърди още, че със заплащането на таксата за 1 разглеждане се накърнявали добрите нрави, доколкото с нея се стигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации, като таксата представлявала неоснователно обогатяване за заемодателя под формата на допълнително възнаграждение. Навежда доводи за неравноправност на клаузата по смисъла на ЗЗП и на чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.