Определение № 808 от 27.06.2025, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 808 гр. София, 27.06.2025 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20251800500470 по описа за 2025 година Производството е по чл. 248, ал. 3 от ГПК.

С Определение № 94 от 28.02.2025 г. по гр. д. № 412/2024 г. по описа на РС – Своге, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е оставена без уважение молбата на „Кредито“ ООД за изменение на постановеното по делото Решение № 189/19.12.2024г. в частта за разноските.

Определението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство – „Кредито“ ООД. Жалбоподателят счита, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът би следвало да се е съобразил с разясненията, дадени в решението по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз (СЕС), съгласно което, ако национална правна уредба, определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения, противоречи на член 101, параграф 1 от ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази уредба. Прави извод, че размерите, предвидени в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, не са обвързващи за съда, а могат да служат единствено като ориентир при определяне на справедлив размер на адвокатското възнаграждение. Водещ критерий за преценката, налице ли е прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, е действителната правна и фактическа сложност на делото.

Счита, че в случая районният съд не е извършил дължимата преценка на направеното възражение за прекомерност. Не било съобразено също, че действията на процесуалния представител на ищеца се ограничават до изготвяне на исковата молба, а самото дело е протекло и приключило без лично присъствие на адвоката на ищеца в едно открито съдебно заседание и без да са събирани доказателства. Според жалбоподателя, делото не представлява трудност от правна страна, тъй като се свежда до приложение на разпоредби от ЗПК, а исковата молба е бланкетна. Навежда довод, че уважаването на исковете почива на един общ правопораждащ факт - договор за кредит, сключен между страните от разстояние, по който е обявена за недействителна една единствена клауза. Оттук прави извод, че възнаграждението следва да е само едно, защото произтича от общо спорно 1 право. Подчертава, че осъдителният иск е отхвърлен поради плащане на задължението от ответника, извършено преди постъпване на исковата молба в съда и без ответникът да е дал повод за завеждане на делото. Изтъква, че сумата е била депозирана на разположение на ищеца, но изразява съмнение, че поради процесуални трикове от страна на пълномощника, е приета за ненадлежно заплатена от дружеството-ответник. Акцентира и върху ниския материалния интерес (5 лв. частичен иск от общо 296,56 лв.) и отсъствието на фактическа и правна сложност на делото. Счита, че присъденият размер на възнаграждението е несправедлив и необоснован, а делото се превръща в средство за генериране на доходи и печалби при бланкетно процесуално представителство, като разноските надхвърлят многократно материалния интерес. Намира, че в случая разноските е следвало да бъдат съобразени със защитавания материален интерес и да не превишават сумата от 100-150 лв. По въпроса за начисляването на ДДС застъпва становище, че има съдебна практика, според която не следва да се начислява ДДС върху възнаграждението, претендирано по реда на чл. 38 от ЗА, тъй като предоставената безплатна правна помощ представлява безвъзмездна доставка на услуга по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 от ЗДДС, която не подлежи на облагане с ДДС. Подчертава, че съгласно чл. 25, ал. 2 от ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена, а последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение. Сочи, че за разрешаване на този въпрос е образувано и висящо дело С-744/23 на СЕС, по преюдициално запитване на СРС, по което се очаква решение. Моли съда да отмени обжалваното Определение № 94/28.02.2025 г. по гр.д. № 412/2024 г. на PC- Своге и да измени Решение № 189/19.12.2024 г. постановено по ГД №412/2024 г. по описа на PC - Своге в частта на разноските, като вместо присъдения адвокатски хонорар на адв. Димитър Милев в размер на 480 лева да му се присъди по 100 лева за всеки уважен иск без начисляване на ДДС.

В срока за отговор на частната жалба е постъпил такъв от ищеца в първоинстанционното производство, който я оспорва. Изтъква, че по делото са били разгледани обективно кумулативно съединени искове, като съдът е задължен да определи възнаграждение по всеки един от тях съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Позовава се на съдебна практика в смисъл, че с присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА се овъзмездява предоставянето на правна услуга от адвокат, която е обект на облагане по смисъла на чл. 2, т. 1 вр. чл. 8 от ЗДДС. Оспорва довода на жалбоподателя, че предоставянето на безплатна адвокатска помощ по реда на чл. 38, ал. 1 ЗА представлявало безвъзмездна услуга по смисъла на ЗДДС (необлагаема сделка), респ. освободена от ДДС доставка. Настоява, че при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г., следва да включва ДДС, като в подкрепа на това се позовава на съдебна практика. Подчертава, че съгласно действащото законодателство адвокатските услуги не са освободени от заплащане на ДДС, поради което и във връзка с § 2а от НМАВ, за нерегистрираните по ЗДДС адвокати размерът на възнагражденията по наредбата е без включен в тях ДДС, а за регистрираните адвокати дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията и се счита за неразделна част от дължимото от клиента 2 адвокатско възнаграждение. Цитира и съдебна практика в този смисъл.

Подчертава, че е представил доказателства за регистрация по ДДС на адвокатското дружество. Прави извод за правилност на обжалваното определение и моли съда да го потвърди.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, съдът намира от фактическа и правна страна следното:

По делото няма данни за момента на уведомяване на жалбоподателя за постановяване на обжалваното определение, поради което постъпилата на 10.04.2025г. частна жалба следва да се приема за процесуално допустима, като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Внесена е и дължимата държавна такса за разглеждането й.

Разгледана по същество, тя е неоснователна поради следните съображения:

Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че първоинстанционният съд бил определил адвокатското възнаграждение в размера по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (понастоящем - Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), като не бил отчел практиката на СЕС, според която националният съд не е обвързан от определените в наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, ако прилагането на общия режим на съдебните разноски би довело до нарушаване на принципа на справедливостта или злоупотреба с право. От мотивите към обжалваното определение е видно, че Свогенският районен съд, в изпълнение на задължението си да се произнесе надлежно по постъпилата молба по чл. 248 от ГПК, е изложил обстойни съображения, като освен това е препратил и към съдържащите се такива в постановеното решение, вкл. позовавайки се на практиката на СЕС (Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022г. и Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16). Направил е извод, че именно с присъждането на хонорар, по- нисък от 480 лв. по трите предявени иска, би се стигнало до икономически необоснован и несправедлив резултат.

Основната група доводи на жалбоподателя може да се обобщят като касаещи начина на определяне на адвокатското възнаграждение, фактически извършените действия на процесуалния представител на ищеца и преценката на първоинстанционния съд за фактическата и правна сложност на делото като релевантни критерии за определяне на справедлив размер на адвокатското възнаграждение.

Настоящият съдебен състав не споделя тези доводи поради следните съображения:

Наистина, в случая делото не се отличава с висока фактическа и правна сложност, като е било разгледано само в едно открито съдебно заседание и не се е наложило събиране на други доказателства освен представените с исковата молба и с отговора. Вярно е също така, че исковата молба е до голяма степен бланкетна, но това не означава, че процесуалният представител на ищеца не е положил труд, подлежащ на възмездяване. Той е подготвил делото, като се е запознал с относмите нормативни разпоредби и релевантната съдебна практика, преценил е приложимостта й към конкретните факти, и въз основа на това е изготвил исковата молба.

Във връзка с горното, неоснователно жалбоподателят претендира, че 3 уважаването на исковете почива на един общ правопораждащ факт - договор за кредит, сключен между страните от разстояние, по който е обявена за недействителна една- единствена клауза, откъдето прави извод, че възнаграждението следва да е само едно, защото произтичало от едно общо спорно право. На първо място, това твърдение не съответства на действителното фактическо положение, тъй като в случая за недействителни са били обявени две клаузи, предмет на два отделни иска. На второ място, по този въпрос настоящият съдебен състав споделя актуалната практика на ВКС, според която под „материален интерес“ по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (понастоящем – НВАР) се разбира цената на всеки от обективно съединените искове поотделно, като за защита по всеки от съединените искове поотделно се определя възнаграждение според наредбата, след което възнагражденията се събират при определяне на отговорността за разноски. Аргумент в тази насока е и изменението на самата наредба (обн. ДВ, бр. 84 от 2016 г., доп., бр.

88 от 2022 г.) с приемането на нова ал. 5 на чл. 2, според която за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване на исковете. Поради това в случая се дължат отделни възнаграждения за всеки от трите предявени иска. Дори размерите на тези възнаграждения да се определят в някаква степен под минимума по наредбата (който в случая е 400 лв. за всеки от исковете), общо определеното от районния съд възнаграждение от 400 лв. за трите иска би следвало да се приеме за разумно и обосновано.

Неоснователен е доводът, че ответникът не бил дал повод за завеждане на делото. Видно от мотивите към първоинстанционното решение, осъдителният иск е отхвърлен поради извършено плащане в хода на процеса, което налага извод, че към момента на подаване на исковата молба е съществувало неудовлетворено право на ищеца, т.е. ответникът е дал повод за образуване на делото за защита на това право. Няма и доказателства в подкрепа на голословното твърдение, че сумата е била предоставена на разположение на ищеца преди образуване на делото, но поради процесуални трикове не била приета за надлежно заплатена. Поради това съдът намира, че в случая не е налице хипотеза по чл. 78, ал. 2 от ГПК.

По принцип основателен е доводът, че ниският материалния интерес, защитаван в производството, би дал основание да се счита, че образуването му представлява злоупотреба с право. Още повече, че в случая първоначално заявеният такъв от 5 лв. по осъдителния иск поставя под сериозно съмнение, кой е действителния интерес от водене на делото. В хода на производството, обаче, е било предприето увеличение на този иск до размер от 130,49 лв., който с известна условност би могъл да се приеме за съизмерим с размера на съответстващото му адвокатско възнаграждение след намаляването му под минимума по НВАР. Поради това, макар и на границата на допустимото, в случая съдът приема, че защитаваният материален интерес не надхвърля определения адвокатски хонорар по този иск.