Определение № 102 от 16.02.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 102 гр. София, 16.02.2026 г.

С. ОКРЪЖЕН СЪД, I ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН НАКАЗАТЕЛЕН

СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Д. Петков

Членове:

Кристина Ив. Тодорова

Светозар Люб. Георгиев като разгледа докладваното от Кристина Ив. Тодорова Въззивно частно наказателно дело № 20261800600132 по описа за 2026 година Производството е по реда на гл.ХХІІ, във вр. с чл.306 ал.3, вр. ал.1, т.4 от НПК.

С определение от 27.01.2026 г. на Районен съд – гр.С., постановено по н.о.х.д. № 348/2024 г. по описа на същия съд, подсъдимия Д. Х. С. е осъден на основание чл.189 ал.3 от НПК, да заплати на частния обвинител и граждански ищец Н. Х. В. сумата от 1000 /хиляда/ лева, представляваща направени от последния разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното съдебното производство по в.н.о.х.д. № 805/2025 г. по описа на С. окръжен съд.

Срещу така постановеното определение е постъпила частна жалба от адвокат Р. К. – защитник на подсъдимия Д. С., с искане за неговата отмяна.

Сочи се, че недопустимо първоинстанционния съд се е произнесъл по искане за възлагане на разноски за адвокатско възнагржадение, доколкото същите са направени във въззивното производство. Излагат се и доводи за прекомерност на присъдените в полза на частния обвинител разноски, предвид несъобразяването им с предмета на делото, с действителната му фактическа и правна сложност, с реалната процесуална ангажираност на повереника му, като се претендира по реда на чл.78 ал.5 от ГПК, присъденото възнаграждение за адвокат да бъде намалено. Твърди се още, че атакуваното определение, 1 касаещо присъдени на частния обвинител разноски за адвокатска защита пред въззивната инстанция, е незаконосъобразно, тъй като противоречи на националната и европейска съдебна практика по граждански дела и не е съобразено с решение на СЕС по дело № С-438/22.

С. окръжен съд, като съобрази изложените в жалбата доводи и материалите по делото, намира следното:

С присъда № 18 от 28.05.2025 г. на Районен съд – гр.С., постановена н.о.х.д. № 348/2024 г. по описа на същия съд, подсъдимия Д. Х. С. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.131 ал.1, т.12, вр. чл.129 ал.1, вр. ал.2 от НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 3 години и 6 месеца, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим.

Горепосочената присъда е била обжалвана по въззивен ред от подсъдимия Д. С.. С решение от 07.01.2026 г. на С. окръжен съд, постановено по в.н.о.х.д. № 805/2025 г. по описа на същия съд, присъдата на РС С. е била изменена в частта, относно наложеното на подсъдимия наказание, като е намален размера на същото на 2 години и 6 месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено по реда на чл.66 ал.1 от НК за изпитателен срок от 4 години, считано от влизане в сила на присъдата.

Видно от протокола от проведеното в хода на въззивното съдебно производство, заседание на 08.12.2025 г., повереникът на частния тъжител и граждански ищец Н. В. – адвокат Р. К. е направила искане за присъждане на разноските за възнаграждението й пред тази инстанция. С крайният за второинстанционното производство съдебен акт, съставът на СОС е пропуснал да се произнесе по надлежно заявеното от повереника на частния обвинител и граждански ищец искане за присъждане на направените от последния разноски в това производство.

С проверяваното определение, постановено по реда на чл.306 ал.1, т.4 от НПК, първостепенният съд е ангажирал на основание чл.189 ал.3 от НПК, отговорността на подсъдимия Д. С. за направените от частния обвинител и граждански ищец разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Доколкото е налице пропуск в постановения от второстепенния съд окончателен съдебен акт, по въпроса за направените от страните разноски в проведеното от него производство, районният съд напълно законосъобразно е избрал посочения процесуален ред, за да се произнесе по този въпрос.

2

Впрочем тази процедура по реда на чл.306 от НПК е и единствената законово предвидена такава за съдебно произнасяне по разноските в случай, че съдът е пропуснал да се произнесе по същите с окончателния си съдебен акт. В отговор на заявеното в жалбата възражение, следва да се има в предвид, че ако е пропуснал да се произнесе с крайния си акт по въпроса за разноските, въззивният съд може да се произнесе по реда на чл.306 от НПК, само в случаите на постановяване от него на нова присъда, а в останалите случаи не би могъл да проведе процедурата по чл.306 от НПК, тъй като постановения от него съдебен акт би се оказал изключен от инстанционен контрол, какъвто изрично е предвиден за определението по ал.1, т.4 на чл.306 от НПК. При това положение, компетентен да се произнесе по чл.306 ал.1, т.4 от НПК се явява съответния първоинстанционен съд, който в случая е Районен съд – гр.С.. Ето защо, релевираният в жалбата довод за недопустимост на първоинстанционното определение, е несъстоятелен и не намира законова опора.

По същество – правилно и законосъобразно с проверяваното определение, първостепенният съд е ангажирал отговорността на подсъдимия за направените от частния обвинител и граждански ищец разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното съдебното производство, за сумата от 1000 лева /съобразно приложеното на л.39 от делото пълномощно/. Приел е, че е налице пропуск в постановения от въззивната инстанция съдебен акт, по въпроса за направените от страните разноски по делото и на основание чл.189 ал.3 НПК /предвид изхода на делото пред двете съдебни инстанции/ съответно се е произнесъл за присъждането им в полза на частния обвинител.

Тези съображения на районният съд и постановения въз основа на тях съдебен акт, са правилни и са в съответствие с принципните положения, установени в процесуалния закон. Последният, в разпоредбата на чл.189 ал.3 от НПК е предвидил, че „когато подсъдимия бъде признат за виновен, съдът го осъжда да заплати разноските по делото, както и разноските, направени от частния обвинител и граждански ищец, ако са направили такова искане”.

Задължението за заплащане на разноските е равно на размера на направените такива, като за дължима се приема уговорената сума /вписана в пълномощното/ независимо от това дали тя е платена или предстои нейното заплащане /в този смисъл Р. № 53/05.02.2013 г. по н.д. № 2200/2012 г. на ВКС, І н.о./. В случая, присъдената на частния обвинител Н. В. сума от 1000 лева за 3 адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител – адвокат К. не само, че е била уговорена в представения във второинстанционното съдебно производство договор за правна защита и съдействие /л.39 от делото/, но и реално е била заплатена от него по договора за правна помощ. С оглед на това, първата инстанция законосъобразно е приела, че подсъдимия дължи заплащането на направените от частния обвинител и граждански ищец разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, поради което постановения от него в този смисъл съдебен акт следва да бъде потвърден.

Въззивният съд намира за несъстоятелно искането, заявено в жалбата на подсъдимия за намаляване на присъдените по размер на частния обвинител и граждански ищец разноски за адвокатска защита, поради тяхната прекомерност.

Разпоредбата на чл.301 ал.1, т.2 от НПК задължава съда да обсъди и реши въпроса „на кого да се възложат разноските по делото“, като техния размер се определя от съда, според броя на подсъдимите и постигнатия резултат по предявените им обвинения по правилата на чл.188-190 НПК. За разлика от изрично предвидената в разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК възможност за присъждане в по-нисък размер от претендираните и доказани от страната разноски /в частта им за заплатеното адвокатско възнаграждение/ при прекомерност с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, НПК не съдържа подобна уредба. Настоящият състав на въззивния съд, обаче счита, че визираната норма на гражданския процесуален закон не може да намери приложение в конкретния случай. Това е така, тъй като разпоредбата на чл.88 ал.1 от НПК /регулираща правилата за разглеждане на предявения в наказателното производство граждански иск/ препраща за неуредените въпроси към ГПК, но единствено относно реда за разглеждане на предявения иск, но не и по въпроса на кого да се възложат разноските по делото и в какъв размер. Въпросът за разноските, направени от страните в наказателния процес, са уредени изрично в разпоредбите на чл.188-190 НПК, като закона не е предвидил възможност при прекомерност на заплатеното възнаграждение за адвокат, същото да бъде намалено при направено възражение от противната страна. С оглед на това, настоящият съдебен състав намира заявеното в частната жалба искане за намаляване на присъденото на 4 частния обвинител и граждански ищец възнаграждение за адвокат, поради прекомерния му размер, за недопустимо в наказателния процес.

Водим от горното, С. окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло определение от 2 7.01.2026 г. на Районен съд – гр.С., постановено по н.о.х.д. № 348/2024 г. по описа на същия съд, с което на основание чл.189 ал.3 от НПК, подсъдимия Д. Х. С. е осъден да заплати на частния обвинител и граждански ищец Н. Х. В., сумата от 1000 /хиляда/ лева, представляваща направени от последния разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното съдебното производство по в.н.о.х.д. № 805/2025 г. по описа на С. окръжен съд.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5