Разпореждане № 4725 от 22.07.2026, Районен съд - Благоевград

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 4725 гр. Благоевград, 22.07.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: И.ка П. Гоцева като разгледа докладваното от И.ка П. Гоцева Частно гражданско дело № 20261210101903 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК.

Образувано е по подадено от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника З. К. Ч. с ЕГН: ********** от гр. В***, за сумите от 253,41 евро – главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда – 10.07.2026г. до окончателното й погасяване; 17,06 евро - договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 24.06.2024г. до 24.09.2024г.; 43,18 евро - мораторна лихва за периода от 25.06.2024г. до 10.07.2026г., за които се твърди, че са дължими по Договор за паричен заем № 170139 от 24.04.2024г., сключен от длъжника с „Креди Йес“ ООД, което вземане е прехвърлено на заявителя „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.04.2026г. и Приложение №1/16.04.2026г. към него, както и разноски за държавна такса /10,86 евро/ и юрисконсултско възнаграждение /25,56 евро/.

Към заявлението не са представени доказателства за сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.04.2026г. и Приложение №1/16.04.2026г. към него, с които се твърди, че са прехвърлени вземанията на новия кредитор - заявителя. Не са представени и доказателства за уведомяването на длъжника за прехвърлянето на вземанията, за да има то (прехвърлянето) действие по отношение на него - чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, поради което с Разпореждане № 4439/13.07.2026г., постановено по делото, съдът е дал указания за представяне на доказателства за извършената цесия. Указано е също да се посочи има ли извършвани плащания от длъжника по договора за кредит и ако има такива – в какъв размер са, кога са направени, както и към кои пера от дълга са отнесени същите.

Указанията не са изпълнени от заявителя, като вместо това в предоставения му срок той е подал молба вх.№ 17934/17.07.2026г., в която е цитирал съдебна практика.

Въз основа на така посоченото от фактическа страна, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:

1

След преценка допустимостта и редовността на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, съдът приема, че същото е допустимо, но по същество е неоснователно, по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а според чл.411, ал.2, т.3 ГПК заповед за изпълнение се издава, освен когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. В случая заявителят основава искането си на Договор за паричен заем № 170139 от 24.04.2024г., сключен от длъжника с „Креди Йес“ ООД, както и на сключен между заявителя и това дружество Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.04.2026г. и Приложение №1/16.04.2026г. към него.

При тези данни първият въпрос, който следва да се изследва във връзка с твърдяното цедиране на вземанията на дружеството-заявител е дали това дружество се легитимира като кредитор въз основа на сключен с „Креди Йес“ ООД договор за цесия. Въведени са и твърдения, че този договор е съобщен на длъжника с уведомително писмо от 22.04.2026г. Доказателства за тези обстоятелства обаче не са представени – нито договора за цесия, нито Приложение 1 към него, нито уведомителното писмо до длъжника, цитирани в заявлението.

Съдът намира, че следва да се съобрази даденото задължително указание в т. 4г на ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК по тълк. д. № 4/2013 г., според което настъпилото преди подаването на заявлението частно правоприемство трябва да бъде установено от молителя, като в случай, че частното правоприемство се основава на договор за цесия, както е в настоящия казус, на общо основание трябва да бъдат представени и доказателства за уведомяването на длъжника за прехвърлянето на вземането, за да има то (прехвърлянето) действие по отношение на него - чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В случая със заявлението договорът за цесия и Приложение № 1 към него не са представени, а липсват и доказателства за уведомяване на длъжника по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД. Съдът намира, че задължителните разяснения по т. 4г от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се приложат и в производството по чл. 410 от ГПК, в който смисъл е Определение № 50079 от 20.02.2023г. по гр.д. №2864/2022г. на ВКС, III г.о.

Посочените доказателства следваше да бъдат представени по делото и на основание чл. 410, ал. 3 от ГПК, тъй като договорът за кредит е сключен с потребител. В хипотеза на настъпило частно правоприемство, преди надлежното уведомяване на длъжника за прехвърлянето на вземането, легитимиран да подаде заявлението е цедентът-праводател, който е носител на спорното право към този момент (в този смисъл Определение № 492/30.07.2014г. на ВКС, II т.о., постановено по т.д. № 3933/2013г.).

Следователно по делото липсват доказателства относно това заявителят да има качеството на кредитор, доколкото липсват доказателства за извършената цесия, респективно - че длъжникът е уведомен за нея. Не е ясно и какво е цедирано на заявителя, поради което заявлението следва да бъде отхвърлено изцяло.

Заявлението следва да бъде отхвърлено изцяло и доколкото договорът за кредит съдържа неравноправни и като такива – нищожни клаузи, които 2 влекат недействителност на целия договор.

По делото е представен Договор за паричен заем № 170139 от 24.04.2024г., сключен между „Креди Йес“ ООД и З. К. Ч., от който е видно, че „Креди Йес“ ООД е предоставил на З. К. Ч., като кредитополучател сумата от 800 лв., при следните параметри: годишен процент на разходите - 47,803 %; брой вноски - 5, с начален срок на договора 24.05.2024 година и краен срок на договора 24.09.2024 година, месечен лихвен процент - 3,330 %, обща дължима сума 881,66 лв.

Съгласно чл. 6 от договора, страните са се съгласили договорът за заем да бъде обезпечен с гарант /и отговарящ/ и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от посочените в чл. 6 от договора обезпечения, по избор на заемателя. Съгласно чл. 8 от договора, в случай, че заемателят не е предоставил уговореното в чл. 6 обезпечение, дължи неустойка в размер на 388,34 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в погасителния план.

В договора е посочен ГПР от 47,803 %, като в чл.3.3 от договора е посочено, че ГПР е изчислен при вземане на следните допускания - заемателят не трябва да прави и не дължи никакви допълнителни плащания /лихви, такси, комисиони, застрахователни премии и др./, които не са посочени в договора за заем при неговото сключване; заемателят ще изпълнява своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора; при изчисляване на ГПР не се вземат предвид разходите, които заемателят заплаща при неизпълнение на задълженията си по настоящия договор за паричен заем. Начинът, по който е формулиран ГПР е неясен и от него не става ясно дали в същия е включена и неустойката. В договора не е конкретизирано кои компоненти точно са включени в ГПР от 47,803 % и как е формиран същият, с което се нарушава изискванията на правото на ЕС в този смисъл - Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9. Съдът намира, че в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, поради липса на съществени елементи от неговото съдържание. Разпоредбата на чл.

11, ал. 1, т. 10 изисква в договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В настоящия случай в договора за кредит е посочен ГПР от 47,803 %, който според съда не отговаря на действително прилагания в отношенията между страните и при изчислението на ГПР неустойката не е включена като разход по кредита.

Според съда неустойката, по начина, по който е уговорена, по същество представлява скрита договорна лихва и е следвало да бъде калкулирана при изчисляването на ГПР. Съображенията за това са следните:

Съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за 3 кредит кредиторът има задължение за оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, след като извърши справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите.

Процесната неустоечна клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник. При извършена предварителна оценка от кредитора, че е нужно обезпечение, той не би трябвало да отпуска кредита преди да се предостави обезпечение /чл.18 от ЗПК/. Ето защо кредиторът не може да черпи права за себе си от неизпълнението на задължението си да направи предварителна оценка с оглед недопускане на необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.

Отделно от това, с тази неустойка се търси обезщетение за вредите от това, че вземането може да не бъде събрано от длъжника. Със същата обаче се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, съгласно която при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва. В случая уговорената неустойка не обезпечава същинско задължение на кредитополучателя. Начинът, по който е уговорено задължението, цели да постави кредитополучателя в ситуация на невъзможност да го изпълни, с цел начисляване на неустойката и обогатяване на кредитодателя. Посочените клаузи в договора следва да се окачествят като неравноправни по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 и т.19 от ЗЗП и като нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора, поради задължението му да заплати необосновано висока неустойка и поради невъзможността да прецени икономическите последици от договора, при който на практика кредитът му се оскъпява многократно.

Очевидно е, че уговорената неустойка се отклонява от присъщите й функции и цели единствено обогатяването на кредитора. При включването на сумата за неустойка, ежемесечно начислявана в погасителните вноски и представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, реалният ГПР според съда ще надвишава многократно допустимия законов лимит по чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е нарушен чл.