Решение № 150 от 08.08.2022, Окръжен съд - Кюстендил
- Съд
- Окръжен съд - Кюстендил
- Дело
- Въззивно гражданско дело 42/2022
- Вид
- Решение № 150
- Подписан
- 08.08.2022
- В сила
- 05.08.2022
- Състав
- Ваня Драганова Богоева, Веселина Димитрова Джонева, Евгения Христова Стамова
Цитирани разпоредби
- чл.263 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.272 · Граждански процесуален кодекс
- чл.290 · Граждански процесуален кодекс
- чл.40 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.80 · Граждански процесуален кодекс
- чл.110 · Закон за задълженията и договорите
- чл.111 · Закон за задълженията и договорите
- чл.111 б."в" · Закон за задълженията и договорите
- чл.114 · Закон за задълженията и договорите
- чл.114 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.75 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.99 ал.3 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 · Закон за защита на потребителите
- чл.145 ал.2 · Закон за защита на потребителите
- чл.146 ал.1 · Закон за защита на потребителите
РЕШЕНИЕ
№ 150 гр. Кюстендил, 05.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Ваня Др. Богоева
Членове:
Евгения Хр. Стамова
Веселина Д. Джонева при участието на секретаря Любка Евг. Николова като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско дело № 20221500500042 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „ Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№277080/08.12.2021г., подадена от СТ.
Ж. З., с ЕГН **********, с адрес в ***, насочена против решение №260458 от 15.10.2021г. на Районен съд – Кюстендил, постановено по гр.д.№745/2021г. по описа на същия съд.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт КнРС е признал за установено в отношенията между страните, че СТ. Ж. З. дължи и следва да заплати на ** сума в размер на ** лева– главница, като част от общото задължение за главница от ** лева, дължима по договор за потребителски кредит № FL4606 от 11.06.2008г., ведно със законната лихва от момента на подаване на заявлението (18.11.2020г.) до окончателното изплащане на задължението, за които суми е била издадена Заповед №260244/23.11.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК в производството по ч.гр.д.№2092 по описа на КнРС за 2020г. и е осъдил СТ. Ж. З. да заплати на **, сума в размер на ** лева, представляваща деловодни разноски за исковото производство, както и сума в размер на ** лева - деловодни разноски в хода на заповедното производство по ч.гр.д.
№2092/2020г. по описа на КнРС.
Въззивникът обжалва така постановеното решение изцяло като релевира доводи за неговата неправилност поради допуснати съществени нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост.
Твърди, че не е бил надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземането предвид представянето от ищцовото дружество на неподписани от получателя известия за доставяне, респ. оспорва твърденията, че в пощенските пликове, съответни на процесните известия за доставяне, се съдържало уведомлението за прехвърляне на вземането, с оглед на 1 което счита, че цесията не породила действие спрямо него.
Възразява като неправилен срещу извода на съда, че ответникът З. е длъжник по процесния договор за прехвърляне на вземания от 30.11.2017г., както и прехвърляне на вземания от 18.10.2013г. и твърди, че договорът няма за предмет процесното вземане на З., а в хода на производството не било доказано валидно възникване на облигационно правоотношение между З. и **, както и между З. и **.
Определя като неправилен и извода на районния съд, че процесният договор не е сключен при ОУ, а съдържащите се в него уговорки са индивидуално договорени и счита, че в договора се съдържат неравноправни клаузи. Позовава се на практика на ВКС по чл.290 от ГПК. Твърди, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не е обсъдил относимите договорни клаузи от договора за кредит и ОУ към процесния договор за кредит по отношение на тяхната нищожност поради неравноправност, което следвало да извърши предвид задължението му служебно да следи за наличие на такива клаузи, както и с оглед изричното възражение, направено с отговора на и.м.
Счита, че съдът неправилно е отхвърлил възражението му за изтекла погасителна давност и твърди, че на основание чл.111 б.„в“ от ЗЗД е изтекла давността за всички вземания за главница (месечни вноски по кредита) и за други вземания, за които не е предвиден друг срок в закона, чийто падеж е настъпил повече от 5 години преди датата на депозиране на заявлението - 18.11.2020г.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение изцяло и отхвърляне на предявените искове.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна ** чрез пълномощника адв.Трайко Нестори, съдържащ становище за неоснователност и недоказаност на депозираната въззивна жалба и изложените в нея твърдения. Въззиваемото дружество оспорва възраженията на въззивника относно уведомяването за цесия и съдържането на уведомление за прехвърляне на вземания в представеното писмо, респ. в случай, че съдът приеме, че представените доказателства не удостоверяват изпълнение на законовите изисквания, длъжникът следвало да се счита за уведомен от датата на получаване на исковата молба и приложените към нея уведомления.
Позовава се на представените по делото договори за цесия и приложения към тях, от които било видно, че ** е кредитор на въззивника, а вземането спрямо него е част от цедираните вземания. Счита, че наличието на облигационно правоотношение между страните в първоинстанционното производство е безспорно доказано с представените с исковата молба доказателства. Възразява като необосновани и недоказани срещу твърденията за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит. Уточнява, че е предявена само частична претенция от главницата, и подчертава, че съгласно представено по делото бордеро въззивникът бил получил сумата по кредита. Излага аргументи в подкрепа на твърдението си, че погасителната давност към момента на подаване на заявлението не е изтекла, като твърди, че в случая давността е петгодишна за цялото вземане и започва да тече от датата на падеж на договора – 11.06.2018г.
Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се деловодните разноски във въззивното производство.
ОС-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и горепосочените въззивна жалба и отговор, прие, че въззивната жалба е допустима, като подадена в срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт.
Съдът, след като прецени доводите и възраженията на страните и съобрази събраните в производството пред първоинстанционния съд доказателства (във въззивната инстанция такива не са приобщавани), приема за установено следното:
2
КнРС е бил сезиран с предявен по реда на чл.422 ал.1 от ГПК иск от **, с ЕИК **, със седалище и адрес на управление *** против СТ. Ж. З., с ЕГН **********, за признаване за установено по отношение на З. съществуването на вземане на дружеството спрямо него за сума в размер на ** лева, представляваща дължима главница, като част от общото задължение за главница цялото в размер на ** лева, дължима по Договор за потребителски кредит №FL4606 от 11.06.2008г., сключен между *** (с предишно наименование ***) и З., вземането по който е било прехвърлено на ищеца с поредица от договори за цесия, ведно със законната лихва, за което вземане е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№2092/2020г. по описа на КнРС.
От представен по делото договор за потребителски кредит №FL414606/11.06.2008г. е видно, че между *** (с предишно наименование ***) и С.З. е бил сключен е възникнало договорно правоотношение, по силата на което на дружеството е предоставило на З. кредит в размер на ** лева, който З. се е задължил да върне разсрочено - на 120 месечни вноски, с краен срок на погасяване – 11.06.2018г. Уговорен е бил и ГПР в размер на 17.13 %, а годишната лихва представлявала сбор от БЛП за съответния период плюс надбавка от 6. 20 пункта.
Видно от банково бордеро №76253/11.06.2008г. сумата по кредита е била предоставена на З. по банковата му сметка.
С договор за прехвърляне на вземания №1/18.10.2013г. ** и ***, в качеството им на цеденти, са прехвърлили на ***, в качеството на цесионер, вземания, посочени в Приложение №1 към договора, в което е включено и вземането към З. по горепосочения договор за потребителски кредит. До З. е било изпратено уведомление, изходящо от ***, ** и *** за извършената цесия на вземането. Видно от представено известие за доставяне е, че пратката е останала непотърсена от получателя.
С договор за прехвърляне на вземания от 30.11.2017г., ведно с Приложение №1 към него, *** е прехвърлило вземането си към ответника на **, както и го е упълномощило от негово име да го уведоми за цесията. До ответника е било адресирано уведомление изх.
№168/16.01.2018г. от ** за извършеното прехвърляне, но доказателства за получаването му липсват.
По делото са представени пълномощни – л.31 и л.32 от делото на КнРС, с които цесионерите по двата горепосочени договора са били упълномощени от първоначалните кредитори от тяхно име да уведомят длъжниците за сторените прехвърляния на вземанията.
В производството по делото ответникът не е противопоставил възражения за погасяване чрез плащане на дълга към който и да било от кредиторите.
На 18.11.2020г. ** е инициирало производство по реда на чл.40 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу З. , чрез подаване на заявление, по което е било образувано ч.гр.д.№2092/2020г. по описа на КнРС. В полза на заявителя е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение с №260244/2020г., срещу която З. е подал възражение в установения от закона срок. Предмет на заповедта за изпълнение е вземането, предмет на настоящия иск, който е предявен на основанието и в срока по чл.415 от ГПК.
При тези данни, с обжалваното решение КнРС е уважил изцяло предявения иск, като е обосновал разбиране за неговата допустимост, с оглед спазването на процесуалните срокове и идентичността на вземането, а също и такова за основателността му. Съдът е посочил, че в тежест на ищеца е да установи вземането си както по основание, така и по размер, а така също да обоснове и активната си процесуална легитимация въз основа на поддържаните цесионни правоотношения, включително и чрез установяване, че праводателят му е бил собственик на вземането), а на ответника – да докаже правоизключващите и правопогасяващите си възражения.
КнРС е посочил, че и по двата договора за цесия цесионерите – по договор за цесия 3
№1/18.10.2013. – ***, а по договор за цесия от 30.11.2017г. – **, са били надлежно упълномощени да извършват уведомяването на длъжниците по смисъла на чл.99 ал.3 от ЗЗД, но и в двата случая изпратените уведомления до З. не са били връчени. При все това, съдът се е позовал на съдебната практика, приемаща, че уведомлението може да се връчи на длъжника и заедно с исковата молба, който факт да бъде зачетен съгласно чл.235 ал.3 от ГПК, както и това да бъде сторено валидно от цесионера, действащ като пълномощник на стария кредитор. При тези разсъждения, КнРС е счел, че ищецъте успял да обоснове активната си процесуална легитимация по предявения иск.
По същество относно съществуването на вземането, съдът е намерил, че договорът за потребителски кредит е действителен и е породил правни последици в патримонуима на страните по сделката. Счел е, че релевираните от ответника възражения за недействителност на договора са неоснователни, както с оглед липсата на характеристики на същия да е такъв за закупуването на стоки, така и поради липсата на неравноправки, поради което нищожни клаузи в него. КнРС е посочил, че процесният договор не е сключен при общи условия, за да се преюмира, че съдържащите се в него уговорки не са индивидуално договорени, а напротив, договорът е индивидуален такъв с посочени в същия конкретни параметри, касаещи същественото съдържание на сделката, като е отбелязал, че дори някои клаузи от договора да имат характера на общи условия, т.е. да не са индивидуално договорени, то не се установявало наличието на неравноправни такива.
Същевременно, съдът е приел, че кредиторът по сделката е изправна страна, доколкото е извършил реално предаване на договорената сума на кредитополучателя, видно от представеното банково бордеро №76253/11.06.2008г., установяващо и заверяването на сметката на кредитополучателя. При наличието на валиден договор за потребителски кредит, по който кредиторът е изправна страна и вземането по който е станало изискуемо с настъпването на падежа на последната погасителна вноска – 11.06.2018г., съдът е приел, че исковата претенция е доказана при липсата както на твърдения, така и на доказателства за заплащане на процесната сума за главница, предявена частично от общо дължима такава в размер на ** лева.
Разпечатката съдържа 39 от 86 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/32a8b986-54b9-41c7-b14e-8105ddc402d4