Решение № 270 от 10.06.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 270 гр. София, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Шишкова

Членове:

Милена Панева

Петя Колева при участието на секретаря Галина В. Иванова в присъствието на прокурора М. Гр. Колев като разгледа докладваното от Милена Панева Касационно наказателно дело от общ характер № 20268002200288 по описа за 2026 година

Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимия В. Г. и на частните обвинители М. Е., Т. Е. и Д. Д., чрез повереника им, срещу решение № 154 от 16.12.2025 г. по ВНОХД № 296/2025 г. на Великотърновския апелативен съд.

С депозираната от защитниците на подсъдимия жалба се поддържа наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. т. 2 и 3 НПК, като е направено искане за отмяна на оспореното решение и за връщане на делото за повторно въззивно разглеждане с цел отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. В алтернатива е поискано смекчаване на всяко от кумулативно наложените наказания до техните минимуми.

Възражение за явна несправедливост на наложените наказания е направено и с жалбата на частните обвинители. Поискана е отмяна на решението и връщане на делото за ново въззивно разглеждане с указания относно индивидуализацията на наказанията.

В съдебното заседание пред настоящата инстанция повереникът на частните обвинители поддържа депозираната касационна жалба по изложените в нея съображения, както и направеното искане, като оспорва основателността на жалбата на защитата.

Участвалият в съдебното заседание частен обвинител Т. Е. се солидаризира със становището на своя повереник. Останалите частни обвинители, редовно уведомени за датата и часа на съдебното заседание, не вземат лично участие в него.

Всеки от защитниците на подсъдимия заявява подкрепа за подадената от тях жалба, направените искания и съпътстващите ги доводи.

Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на оспорения въззивен акт.

Подсъдимият изказва съжаление за случилото се. Твърди, че не е разбрал какво е 1 станало и че не е имал намерение да се укрива от българските власти. В последната си дума моли наложеното му наказание лишаване от свобода да бъде смекчено.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 24 от 15.07.2025 г., постановена по НОХД № 424/2025 г., състав на Великотърновския окръжен съд е признал подсъдимия В. Г. (V. G.) за виновен в това, че на 05.05.2025 г., на път ІІ-55 (гр. В. Т. – гр. Г.) км 21+, при управление на товарна композиция – влекач „Скания“ с турски регистрационен номер 81 ACG 332 и полуремарке „Тисан“ с турски регистрационен номер 81 ЕС 376, нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 16, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Е. Т. Е.., като след деянието е избягал от местопроизшествието, поради което и на осн. чл. 343, ал. 3, пр. 5, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 58а, ал. 1 НК му е наложил наказание от четири години лишаване от свобода, изпълнимо при първоначален общ режим и го е оправдал по обвинението за това да е извършил престъплението при допуснато нарушение на правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 1 ЗДвП.

На осн. чл. 343г НК съдът е наложил на подс. Г. и наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от пет години, считано от влизането на присъдата в сила, приложил е чл. 59, ал. 1 и ал. 4 НК.

Недоволство от присъдата са заявили по въззивен ред прокурорът, защитниците на подсъдимия и частните обвинители чрез своя повереник. С оспореното понастоящем решение № 154 от 16.12.2025 г. по ВНОХД № 296/2025 г. състав на Великотърновския апелативен съд е изменил присъдата като е увеличил срока на наложеното наказание лишаване от свобода от шест години на девет години и след редукция по чл. 58а, ал. 1 НК е постановил подсъдимият да изтърпи шест години лишаване от свобода. Увеличен е и срокът на наказанието лишаване от право да се управлява моторно превозно средство от пет години на шест години. В останалата й част присъдата е потвърдена.

Част от аргументите, с които защитата е оспорила това решение, позовавайки се на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, представляват буквален препис на законови формулировки и излагане на абстрактни твърдения: за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 305, ал. 3 НПК и произтичащото от него изискване за обосноваване чрез доказателства на всеки съдебен извод по фактите, а при противоречие в доказателствата – посочване на тези, които се акредитират като достоверни и причините за това; за допусната неяснота относно причините, поради които „се приемат само обвинителните, но не и оправдателните доказателства“; че основните изводи на съда почиват на предположения; че доказателствата не са подложени на внимателна проверка и поради това им е дадена невярна оценка; че липсва обективно и всестранно изследване на доказателствата и че не е разкрита обективната истина.

За нуждите на касационното обжалване тази аргументация не е достатъчна.

Ползваната за нея логика може да бъде отнесена към обжалването на всеки друг съдебен акт, постановен по съществото на всяко друго наказателно дело, защото е лишена от съдържателната й страна. Фактически тезата за съществени процесуални нарушения се обосновава чрез твърденията за допуснати нарушения на чл. 14, чл. 107, ал. 5 и чл. 303, ал. 1 НПК, а тези твърдения се основават на същата тази теза без да са обвързани с каквато и да е изводима от разглежданото дело и оспорения съдебен акт конкретика. Правилата относно касационното производство изключват възможността за извършване на служебна проверка от касационната инстанция за наличие на обстоятелства, мотивиращи касационните основания по чл. 348, ал. 1 НПК. В това производство съдът се произнася единствено в рамките, очертани с касационните протест и/или жалба, съответно по посочените в тях касационни основания и съобразно с подкрепящите ги аргументи. Поради това и предвид ограничителната норма на чл. 347 НПК, както жалбата, така и протестът трябва да съдържат ясно посочване на конкретното съдържание на претендираното касационно основание.

Възраженията, които в случая покриват логическия минимум за валидно оспорване, 2 основано на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, са свързаните с твърдението, че не са обсъдени от въззивния съд доводите на защитата и че липсват мотиви за утежняването на наложените санкции. Тези доводи са неоснователни.

Единственият аргумент, с който първоинстанционната присъда е била атакувана по въззивен ред е този за прекомерна тежест на наказанията. На това възражение въззивният съд е дал обстоятелствено аргументиран отговор (стр. 17 - 23 от решението). Разглеждайки спрямо него пропорционалността на наложените на В. Г. наказания, този съд е мотивирал преценката си за необходимост от тяхното утежняване, като е приел, че обуславящите индивидуализацията им фактори са правилно отдиференцирани, но размерът на всяко от тях е непропорционален спрямо съотношението на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства (стр. 21 от решението).

Невярно се изтъква като процесуален порок на въззивния акт липса в съдържанието му на фиксиран размер на наказанието, което е определено преди редукцията по чл. 58а НК.

Напротив, в мотивите на съдебното решение, които са структурна негова част, въззивният съд ясно е заявил, че според него наказание от девет години лишаване от свобода е това, което съответства на тежестта на престъплението и личността на подсъдимия, а в диспозитива на съдебния акт е фиксиран редуцирания размер на това наказание след прилагането на чл. 58а, ал. 1 НК.

В останалата им част възраженията на защитниците са основани единствено на претенцията за явна несправедливост на кумулативно наложените наказания, непропорционално подсилена, според тях, при въззивната намеса. В тази връзка твърдят, че въззивната инстанция не се е съобразила с установените положителни факти относно личността на подсъдимия. Оспорват въззивната констатация, че в момента на задържането му от органите на полицията подсъдимият е извършвал действия по прикриване на следи от престъплението. Настояват, че поначало извършването на такива действия се обхваща от квалификацията „бягство от местопроизшествието“, а отделно от това - че фактът на извършвания от подсъдимия ремонт по влекача е неправилно интерпретиран от въззивната инстанция като предназначен да заличи следи от злополуката.

Същата претенция, но с обратен знак, се поддържа с касационната жалба на частното обвинение, в която се твърди, че наказанието от девет години лишаване от свобода е твърде леко от гледище на тежестта на извършеното престъпление. Поддържа се, че макар да ги е посочил в решението си, въззивният съд не е оценил по достойнство факта, че подсъдимият е професионален шофьор, че след произшествието е извършил действия по укриване на доказателства и на собственото си участие в злополуката, че е допуснал нарушение и на режима относно скоростта, а дадените от него обяснения нямат принос за разкриването на истината, защото са разнопосочни и противоречиви.

Общият повод за оспорването позволява съвместно разглеждане на двете претенции.

При упражнения от него контрол върху индивидуализацията на наказанията въззивният съд е потвърдил важността на значителна част от изтъкнатите в касационните жалби обстоятелства. Противно на възраженията на защитата той не само не е пренебрегнал, а напротив, третирал е като смекчаващи отговорността на подсъдимия фактори липсата на предходни негови осъждания и на други нарушения на правилата за движение по пътищата при многократните му преминавания през територията на България, фактът, че е трудово ангажиран, че е обвързан със семейство и деца, за чиято издръжка се грижи, както и факта на изказаното от него нееднократно в хода на процеса съжаление за злополуката.

Неприемливо е единствено отнасянето към категорията на смекчаващите обстоятелства на констатация за изразено от В. Г. критично отношение към деянието и на факта на дадените от него в досъдебното производство обяснения.

Невъзможно е чрез обективните данни по делото да бъде обяснено съдебното заключение за проявена от подсъдимия критичност към извършеното. В нито един момент от процесуалния развой той не е подложил на словесно изразен анализ и оценка поведението си, довело до смъртта на друг човек, водейки се от обективност и от логиката 3 на нещата. Линията на възприетото от него в рамките на правата му процесуално поведение е била да настоява, че не е видял другия автомобил, че не е разбрал за произшествието и пр.

– твърдения, категорично опровергани чрез обективните данни по делото и чрез приетите експертни констатации. При това положение заключението за проявена от него критичност към стореното е неоправдано и напълно дистанцирано от нуждата всяка съдебна преценка да бъде обективна, основана на доказателствата, закона и правилата на логиката.

Що се касае до обясненията, които подсъдимият е дал в досъдебната фаза, съгласно указанията, дадени с ТР № 1/2009 г. по т. д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС, те биха могли да имат значение на смекчаващ отговорността фактор, ако чрез тях подсъдимият съществено е допринесъл за своевременно и правилното установяване на фактите по случая. В конкретния случай чрез обясненията си в досъдебното производство В. Г. единствено е потвърдил вече установения към този момент чрез ефективните действия на полицията и разследващите органи факт, че в процесния ден е пътувал с управляваната от него товарна композиция, че е преминал през територията на страната, включително и през пътния участък на злополуката.

В останалата им част обясненията му са били насочени към това да отрича да е навлизал в лентата за насрещно движение, както и да е разбрал за произшествието, настоявайки, че по пътя не е усетил, нито е видял нещо, свързано с него; че не е усетил удар и не е видял някой да се удря в автомобила му; че при разминаването му с други автомобили не е видял нещо, което да го притесни; че през цялото време е карал след друг турски ТИР; че поради проливния дъжд и непрекъснатото движение на чистачките не е имал добра видимост; че едва преди задържането му от полицията, виждайки повредите в задната лява част на ремаркето, е разбрал, че нещо се е случило, но не е знаел какво. Всяко от тези твърдения е опровергано чрез ползваните от съдилищата доказателства и експертни заключения, чрез които е установено, че злополуката е възникнала в условия на слаб дъжд; че пред товарния автомобил на подсъдимия не е имало други съпосочно движили се превозни средства в района на произшествието и преди разминаването му с автомобила на Е.; че ударът е настъпил именно в лентата за насрещно за подсъдимия движение, а звукът от него и предизвиканите вибрации са били достатъчно силни, за да бъдат добре възприети от водача на товарната композиция; че пред органите на полицията Г. е обяснил деформациите в задната лява част на ремаркето с удар „в дувар“. Ето защо е невъзможно да се говори за оказано от подсъдимия съдействие при изясняването на фактологията чрез дадените от него в досъдебното производство обяснения.

Разпечатката съдържа 37 от 61 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/32a7ae5a-8dbf-4488-ad59-6d759adbdf49