Решение № 3643 от 04.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3643 гр. София, 04.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100502122 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20218833 от 03.12.2021 г. по гр. д. № 58037/2020 г. Софийският районен съд е осъдил „БДЖ – Т.П.” ЕООД да заплати на ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура” на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 35, ал.1, вр. чл.

33, ал. 1 от ЗЖТ, сумата 1000 лв. - частичен иск от 165928,30 лв. по фактура № 5000000039/30.11.2019 г; сумата 1000 лв. - частичен иск от 367998,34 лв. по фактура № 5000000051/31.12.2019 г.; сумата 1000 лв. -, частичен иск от 378072,10 лв. по фактура № 5000000081/31.01.2020 г. и сумата 1000 лв. - частичен иск от 369011,32 лв. по фактура № 5000000091/31.12.2019 г., ведно със законната лихва върху сумите от 23.11.2020 г. до окончателното изпащане, и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата 500 лв., частичен иск от 26475,44 лв. за периода от 16.01.2020 г. до 30.09.2020 г.; сумата 500 лв., частичен иск от 26475,44 лв. за периода от 16.01.2020 г. до 30.09.2020 г.; сумата 500 лв., частичен иск от 23944,57 лв. за периода от 16.02.2020 г. до 30.09.2020 г., и сумата 500 лв., частичен иск от 20398,13 лв. за периода от 16.03.2020 г. до 30.09.2020 г. Ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 740 лв.

Решението е обжалвано от ответника „БДЖ – Т.П.” ЕООД като неправилно, 1 необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.

Въззивникът излага възражение, че незаконосъобразно първоинстанционият съд е приел за дължими претендираните от ищеца суми, представляващи такси за използване на ел. оборудване за задвижваща електроенергия, тъй като не било налице съгласие на страните по чл. 20, ал. 2 от ЗЗД за изменение на действащия между тях договор в частта относно цените на инфраструктурните такси. Изменението на договора било направено от ищеца въпреки изрично предвиденото законово изискване промяната в инфраструктурните такси да се обявява от управителя на железопътната инфраструктура в референтния документ на железопътната мрежа три месеца преди влизането им в сила. Такова изискване било изрично въведено с разпоредбата на чл. 7г, ал. 2 от Наредба № 41 от 27.06.2001 г. за достъп и използване на железопътна инфраструстура, с която е транспонирана в националното законодателство текстът на чл. 32 §6 от Директива 2012/34/ЕС на Европейския парламент и на съвета от 21 ноември 2012 г. за създаване на единно европейско железопътно законодателство. В т.

6.6 от действащия в процесния период Референтен документ на железопътната мрежа също било предвидено, че промяната в размера на инфраструстурните такси се обявава три месеца преди влизането им в сила. Въззивникът счита, че предвиденият в посочените актове тримесечен срок е задължителен и неспазването му води до невъзможност да влязат в сила промените в размера и/или вида на таксите, или новите такси. Процесните такси били обявени в референтния документ на железопътната мрежа едва на 19.11.2029 г., т.е. в нарушение на чл. 32 §1 от Директивата и чл. 7г, ал. 2 от Наредбата, като неоснователно НКЖИ е започнала да ги прилага веднага и без да изтече предвидения в посочените разпоредби тримесечен срок. След като претендираните такси не са били обявени предварително в Референтния документ на железопътната мрежа, не било настъпило твърдяното от ищеца изменение, поради което предявеният иск е неоснователен. Въззивникът излага довод, че изискването на чл. 32 § 1 от Директивата и на чл. 7г, ал. 2 от Наредбата се отнася както за изцяло нови такси, така и за изменение на съществуващи такива, доколкото в тези разпоредби не се предвиждат изключения. Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд е приел като основание на процесните такси Методиата за изчисляване на инфраструктурните такси, събирани от управителя на железопътната инфраструктура, след изменението й с ПМС № 283 от 14.11.2019 г. Тази методика определяла само реда и начина на формиране на таксите, които са определени в сключения между страните договор, а изменението на тези такси става само по предвидения в договора ред и приложимата правна уредба. Излага се възражение, че неправилно районният съд е приел, че с включването на процесните такси не е налице промяна в ценовия размер на досега заплащаните от ответника на ищеца инфраструктурни такси. Поддържа се, че е налице именно изменение на тази такси, тъй като не се променя предмета и/или обема на предоставяните от ищеца услуги, а само тяхната цена, за която промяна приложим 2 бил редът предвиден в чл. 7г, ал. 2 от Наредбата и в чл. 32 § 6 от Директивата.

С писмения си отговор въззиваемата страна оспорва възивната жалба. Излага довод, че облигационната връзка между страните се основава на ЗЖТ и ЗЕ, които се явяват специални по отношение на ЗЗД, и цените по сключените между страните договори се формират по нормативно определен ред, а не въз основа на постигнато между страните съгласие. С оглед на това счита, че е налице последната хипотеза на чл. 20а от ЗЗД, а именно изменение на договора на основания, предвидени в закона.

Поддържа, че промяната на инфраструктурните такси е нормативно обусловена и произтича от разпоредбите на европейското законодателство, което е задължително за прилагане от Република България.

За да де произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

ДП „Национална компания „Железопътна инфраструктура” е предявило срещу „БДЖ – Т.П.” ЕООД иск за заплащане на сумата 4000 лв., предявен като частичен от 1 365 194,65 лв., представляваща неплатени такси за използване на ел. оборудване за задвижваща електроенергия, елемент от пакета за минимален достъп и за достъп до инфраструктура, която свързва обслужващи съоръжения, за периода от 19.11.2019 г. до 29.02.2020 г., включваща по 1000 лв. по всяка от издадените от ищеца фактури: № 5000000039/31.11.2019 г., № 5000000051/21.12.2019 г., № 5000000081/31.01.2020 г. и № 5000000091/29.02.2020 г., и иск за заплащане на сумата 2000 лв., представляваща част от мораторна лихва за забава в общ размер от 84 184,59 лв., начислена върху главницата от 4000 лв. за периода от изискуемостта на всяка фактура до подаването на исковата молба, включваща по 500 лв. мораторна лихва върху сумите по всяка от посочените фактури.

Ищецът твърди в исковата молба, че е основен управител на железопътната инфраструктура съгласно чл. 9, ал. 3 от ЗЖТ, като между него и ответното дружество – превозвач във връзка с достъпа до инфраструктурата на основание чл. 33, ал. 1 от ЗЖТ са сключени: договор от 16.07.2008 г. за достъп и използване на железопътната инфраструктура, договор от 01.01.2013 г. за разпределение на тягова ел. енергия по електроразпределителните мрежи на ДП „НКЖИ” и договор от 13.04.2020 г. за достъп и пренос на ел. енергия през електроразпределителната мрежа на ДП „НКЖИ”.

Съгласно чл. 1, ал. 2 от сключения между страните договор, достъпът и използването на железопътната инфраструктура се осъществяват в съответствие с разпоредбите на ЗЖИ и Наредба № 41 от 27.06.2001 г. за достъп и използване на железопътната инфраструктура. С Методиката по чл. 35, ал. 3 от ЗЖТ се определя таксата за пакета минимален достъп и за достъп до инфраструктурата, която свързва обслужващи съоръжения – такса за достъп и използване, а цената за разпределение на тягова електрическа енергия по разпределителните мрежи на железопътния транспорт подлежи на регулиране от КЕВР, съгласно чл. 30, т. 3 от ЗЕ. Твърди се, че заплащането 3 за използване на електрозахранващото оборудване не било елемент от пакета за минимален достъп и същото било включено в цената за разпределение, определена от КЕВР / с решение № Ц-042/27.12.2010 г. и сл./ - с оглед транспонирането от Република България на Директива 2001/14/ЕО на ЕП и Съвета от 26 февруари 2001 г. за разпределяне капацитета на железопътната инфраструктура и събиране на такси за ползване на железопътна инфраструктура и сертифициране на безопасност в Наредба № 41 от 27.06.2001 г. за достъп и използване на железопътната инфраструктура. С приемане на Директива 2012/34/ЕО на ЕП и на Съвета за създаване на единно европейско железопътно пространство, транспонирана в Наредба № 41, в таксата за пакета за минимален достъп и за достъп до инфраструктура, която свързва обслужващи съоръжения, използването на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия вече се включват в пакета за минимален достъп. Европейската комисия била задължена до 16 юни 2015 г. да приеме мерки за определяне на условията за изчисляване на преките разходи. Предвиденият в чл. 31 § 3 от Директивата 4-годишен срок от приетия впоследствие Регламент за изпълнение /ЕС/ 2015/909 на Комисията относно реда и условията за изчисляване на преките разходи, в който управителят на инфраструктурата следва да се адаптира и да направи необходимите промени в двата вида такси – за пакет за минимален достъп и за разпределение, изтекъл на 03.07.2019 г.

Включването на използването на електрозахранващо оборудване за задвижваща ел. енергия като елемент от пакета за минимален достъп и за достъп до инфраструктура съгласно посочените Директива и Регламент за изпълнение, наложило промяна в две насоки: от една страна – промяна в действащата Методика за изчисляване на инфраструктурните разходи, събирани от управителя на инфраструктурата, приета с ПМС № 92/04.05.2012 г., изменена и допълнена с ПМС № 283/14.11.2019 г., обн. ДВ от 19.11.2019 г., състояща се от добавяне на таксата за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия като компонент от таксата за достъп и използване на железопътната инфраструктура, и от друга – промяна в цената за разпределение на тягова електрическа енергия по разпределителните мрежи на железопътния транспорт, от която бил изваден показателя използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия, която промяна била направена с Решение № Ц-20/01.07.2019 г. на КЕВР, с което е утвърдена нова цена за разпределение /без този показател/, в сила от 01.07.2019 г. Тези промени били извършени в изпълнение на изискванията на Директива 2012/34/ЕО и Регламент за изпълнение /ЕС/ 2015/909 и с тях се избягвало двойно плащане на използването на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия – един път за таксата за достъп и използване и втори път с цената за разпределение.

С оглед на гореизложеното ищецът твърди, че ответникът му дължи таксата за използване на ел. оборудване за задвижваща електроенергия по издадените 4 бр. фактури, описани по-горе. Твърди също, че освен тези фактури, издал и 4 бр. фактури 4 съгласно чл. 7а, ал. 2 от Наредба № 41 за таксата за достъп и използване – за компонентна такса за преминаване в периода от 29.11.2019 г. до 28.02.2020 г., както и 4 бр. фактури за разпределение на тягова електрическа енергия, които ответното дружество е заплатило изцяло. Това доказвало, че в този период същото е ползвало услуги от пакета за минимален достъп и за достъп до железопътната инфраструктура, чиито компоненти са два и съответно и двата следва да бъдат заплатени – такса за преминаване и такса за използването на електрозахранващото оборудване за задвижваща електроенергия.

Ищецът твърди, че поради забавяне приемането на Методиката за изчисляване на инфраструктурните такси, железопътните превозвачи осъществявали жп превози, но не заплатили ползваното от тях електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия за периода от м. юли 2019 г. до 19.11.2019 г., когато била обнародвана промяната в тази методика, което довело до големи загуби за него.

След обнародване на Методиката за изчисляване на инфраструктурните такси, събирани от управителя на инфраструктурата, с включване на таксата за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия като компонент от таксата за достъп и използване на железопътната инфраструктура с ПМС № 283/14.11.2019 г., ищецът фактурирал таксата за използване на електрозахранващото оборудване за задвижваща елекроенергия на всички железопътни превозвачи за процесния период от м. ноември 2019 г. до м. февруари 2020 г. и всички железопътни превозвачи платили фактурираните суми, с изключение на ответника.