Определение № 19511 от 17.09.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19511 гр. София, 17.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Г, в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефан Кюркчиев

Членове:

Гергана Коюмджиева

Мария М. Запрянова като разгледа докладваното от Мария М. Запрянова Въззивно частно гражданско дело № 20261100509294 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.

Подадена е частна жалба на И. В. В., чрез адв. В.Б.Б., срещу Определение № 24264/03.07.2026 г., постановено по гр. д. № 76760/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 182 състав.

С обжалваното определение е оставена без уважение молба по чл.248 ГПК за изменение на Решение № 15607/16.08.2025 г. в частта за разноските чрез увеличаване на присъденото адвокатско възнаграждение от 450 лв. до пълния претендиран размер от 3600 лв.

Първоинстанционният съд е приел молбата за процесуално допустима, но неоснователна.

Посочил е, че при постановяване на решението вече са били съобразени фактическата и правната сложност на делото, цената на предявените претенции, конкретната процесуална активност и обемът на осъществената защита. Допълнително е приел, че след Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз разпоредбите на Наредба № 1 не могат да обвързват съда със задължителен минимален размер на адвокатското възнаграждение, включително чрез механично определяне на самостоятелно възнаграждение за всеки от обективно съединените искове. Изложено е още, че възнаграждението за процесуално представителство е единно и при определянето на размера, който следва да бъде възложен в тежест на насрещната страна, от значение са общият материален интерес, взаимната обусловеност на установителните и осъдителните претенции, сходството на фактическите и правните въпроси и действително извършената адвокатска работа. При тези съображения районният съд е приел, че определеният с решението размер от 450 лв. е обоснован спрямо предмета и развитието на производството и не е налице основание за изменение на решението в частта за разноските.

В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно, тъй като при обективно 1 кумулативно съединяване на искове адвокатското възнаграждение следва да бъде определено според цената и вида на всеки иск поотделно, а не въз основа на сбора на предявените претенции и общата извършена процесуална работа. Жалбоподателят сочи, че преди съединяването на производствата по гр. д. № 76760/2024 г. и гр. д. № 76767/2024 г. са били предявени по три иска във всяко от делата, а след съединяването предмет на разглеждане са станали общо шест иска. Поддържа, че за всеки от двата договора за потребителски кредит е предявен иск за установяване на недействителността на договора и два осъдителни иска за връщане на платени суми за възнаградителна лихва и неустойка.

Според изложеното в жалбата НВАР, макар размерите по нея да нямат задължителен характер, следва да бъде използвана като ориентир, като прилагането на предвидения в нея начин на изчисление води до възнаграждение от 1000 лв. за всеки от двата установителни иска и по 400 лв. за всеки от четирите осъдителни иска, или общо 3600 лв. Жалбоподателят се позовава и на съдебна практика, според която при обективно съединяване материалният интерес се отчита поотделно за всеки иск, след което определените възнаграждения се събират. Излага доводи, че договореният и заплатен размер съответства на използвания от него ориентир по НВАР и че е изготвил две искови молби, участвал е в съдебното производство и е извършил необходимите процесуални действия. Счита, че намаляването на претендираните 3600 лв. до 450 лв. не съответства на положения адвокатски труд. Иска отмяна на Определение № 24264/03.07.2026 г., уважаване на молбата по чл. 248 ГПК и присъждане на заплатената за частната жалба държавна такса в размер на 7,67 евро.

В срока за отговор Сити Кеш ООД оспорва частната жалба. Ответникът поддържа, че първоинстанционният съд правилно е отчел характера на спора и действително извършената процесуална работа. Излага съображения, че между страните са били образувани множество производства по договори за потребителски кредит със сходно съдържание, при които са въведени еднотипни фактически твърдения, правни основания, доказателствени искания и петитуми, поради което се позовава и на забраната за злоупотреба с процесуални права по чл. 3 ГПК. По отношение на размера на разноските възразява, че предявяването на няколко обективно съединени иска не обуславя самостоятелно адвокатско възнаграждение за всеки от тях и че при оценяеми съединени претенции следва да бъде съобразен общият им материален интерес. Позовава се на Решение по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз и на последвалото развитие на уредбата на адвокатските възнаграждения, като поддържа, че размерите по НВАР могат да имат единствено ориентировъчно значение, а определящи са видът на спора, материалният интерес, обемът на извършената работа и фактическата и правната сложност. Сочи, че предметът на делото е свързан с правни въпроси, по които е формирана значителна съдебна практика, както и че при потребителските спорове съдът разполага със служебни правомощия за проверка на договорните клаузи. Моли обжалваното определение да бъде оставено в сила.

От данните по делото се установява, че с две искови молби от 23.12.2024 г. И. В. В. е предявил срещу Сити Кеш ООД претенции, произтичащи от два договора за потребителски кредит. По договор за потребителски кредит № 862699/16.05.2023 г. са предявени 2 установителен иск за недействителност на договора и осъдителни искове за връщане на 59,60 лв. възнаградителна лихва и 302,40 лв. неустойка за непредоставено обезпечение. По договор за потребителски кредит № 1008992/29.01.2024 г. са предявени установителен иск за недействителност на договора и осъдителни искове за връщане на 74,28 лв. възнаградителна лихва и 381,62 лв. неустойка. С Определение № 21779/17.05.2025 г. производството по гр. д.

№ 76767/2024 г. е съединено с производството по гр. д. № 76760/2024 г., което е продължило под последния номер. Спорът по двата договора е основан на еднаква правна конструкция относно невключването на разхода за неустойка при изчисляването на годишния процент на разходите и последиците от това за действителността на договорите и за връщането на полученото без основание. По делото са приети писмени доказателства и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, а съдебното дирене е приключило в едно открито съдебно заседание.

С Решение № 15607/16.08.2025г. са уважени двата установителни и четирите осъдителни иска. Сити Кеш ООД е осъдено да заплати на ищеца претендираните суми по двата договора, както и разноски в общ размер 1161,14 лв., включващи 311,14 лв. държавни такси и такса за изготвяне на преписи, 400 лв. депозит за вещо лице и 450 лв. адвокатско възнаграждение. Ищецът е претендирал адвокатско възнаграждение в общ размер 3600 лв. въз основа на два договора за правна защита и съдействие от 10.02.2025г. Ответникът своевременно е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. При определяне на подлежащия на възстановяване размер районният съд е отчел фактическата и правната сложност, обема на събраните доказателства, приключването на производството в едно съдебно заседание, сходството на защитата по исковете, обусловеността на осъдителните претенции от установителните и характера на разрешените правни въпроси.

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от надлежна страна, в установения от закона срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

Предмет на настоящото производство е единствено размерът на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде възложено като разноски в тежест на ответника.

Договореният между страна и процесуален представител размер на адвокатското възнаграждение урежда отношенията помежду им и доказаното му плащане е предпоставка съответният разход да бъде заявен като разноски по производството. От това обаче не следва, че насрещната страна във всички случаи отговаря за пълния договорен размер.

Отговорността за разноски по чл. 78 ГПК е процесуална последица от изхода на делото и нейният обхват се определя от съда при отчитане на необходимите и обосновани разноски за осъществената защита. При своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът преценява съответствието на заплатеното възнаграждение с действителната фактическа и правна сложност и с обема на извършената адвокатска работа.

С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 Съдът на Европейския съюз приема, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС не допуска национална правна уредба, при която минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени от 3 професионална организация, имат задължителен характер и не позволяват на националния съд да присъди по-нисък размер. От предимството и непосредственото действие на правото на Европейския съюз следва задължение националният съд да не пирлага национална разпоредба, доколкото същата му налага такъв задължителен минимум. Поради това размерите по НВАР не представляват долна граница, която съдът е длъжен да възпроизведе при разпределяне на отговорността за разноски, а нормата, предвиждаща отделно изчисление според вида и броя на съединените искове, не може сама по себе си да обуслови задължение за присъждане на сбор от определени възнаграждения по минимумите от Наредбата. Броят и видът на исковете подлежат на съобразяване доколкото са довели до увеличаване на обема и сложността на правната защита, но не са самостоятелно основание за аритметично умножаване на разноските. Такъв подход съответства и на изискването адвокатското възнаграждение, дължимо от насрещната страна, да бъде определено в обоснован и пропорционален размер.

Неоснователно е поради това оплакването, че самостоятелният характер на всеки от шестте иска налага присъждане на отделно адвокатско възнаграждение за всеки от тях. Правилата за определяне на цената на отделния иск и за дължимата държавна такса не са тъждествени с критериите, по които се определя размерът на адвокатските разноски, подлежащи на възстановяване от насрещната страна. При обективно съединяване съдът следва да прецени защитата в цялост, като отчете дали различните искове са изисквали отделно фактическо проучване, различна доказателствена дейност и самостоятелни правни разрешения или се основават на обща фактическа и правна основа.

В разглеждания случай общият материален интерес на съединените претенции е 817,90 лв., формиран от сумите 59,60 лв., 302,40 лв., 74,28 лв. и 381,62 лв. Двата установителни иска и свързаните с тях осъдителни претенции се отнасят до два договора за потребителски кредит със сходно съдържание и еднаква договорна конструкция относно обезпечението, неустойката и начина на формиране на годишния процент на разходите. По двата договора е въведено едно и също основно правно твърдение, че невключването на неустойката като разход при определяне на годишния процент на разходите води до несъответствие с императивните изисквания на Закона за потребителския кредит и до недействителност на договорите, от която се извеждат реституционните претенции по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

Осъдителните искове следователно не са изисквали самостоятелна правна защита, несвързана с тази по установителните искове, а произтичат от правния резултат по тях.

Не се установява и фактическа или правна сложност над обичайната за този вид спорове.

Доказателственият материал се състои предимно от договорните документи и счетоводните данни за извършените плащания, като е изслушана една съдебно-счетоводна експертиза.

Производството е приключило в едно открито съдебно заседание. Правните въпроси относно съдържанието на годишния процент на разходите, последиците от неспазване на изискванията към договора за потребителски кредит и връщането на платени суми при недействителен договор са предмет на формирана съдебна практика. Самото обстоятелство, че първоначално са били изготвени две искови молби, не променя тази преценка, доколкото 4 изложените в тях фактически твърдения, правна аргументация и доказателствени искания са идентични, а след съединяването им защитата е осъществявана в рамките на едно производство.