Решение № 324 от 03.08.2023, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 324 гр. Пловдив, 02.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Георги В. Чамбов

Членове:

Емил Люб. Митев

Антония К. Роглева при участието на секретаря Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Георги В. Чамбов Въззивно търговско дело № 20235001000202 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от Ф. "Л." против решение № 22033 от 04.12.2022 г., постановено по т.д. № 88 по описа за 2020 г. на Окръжен съд К., с което е:

- признато за установено съществуването на изключено и неприето вземане на „Г.к.“ ЕООД - гр. П., към ЕТ „С.-С. Г.“ /в несъстоятелност/ в размер на 49 078.70 лв., представляващо законната лихва върху сумата от 755 056.93 лева за периода от 10.06.2019 година до 29.01.2020 година, дължимо се от ЕТ „С.-С. Г.” /в несъстоятелност/, вписано в Търговския регистър с ЕИК ********** на „Г.к.” ЕООД, вписано в Търговския регистър с ЕИК *********, съгласно договор за продажба на вземане от 10.06.2019 година, с нотариална заверка на подписите рег. №****, акт ***, том *, нот. преписка №** от 10.06.2019 година на Нотариус с рег. №*** с район на действие Районен съд С., вписан в Службата по вписвания гр. К., вх. рег. № 2298 от 11.06.2019г., акт **, том * и Договор за кредит №*/18.07.2014 г.

1

- осъден ЕТ „С.-С. Г.“ (в несъстоятелност) да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт по сметка на ОС - К. държавна такса за предявения иск в размер на 490.79 лв.

Във въззивната жалба се съдържат оплаквания, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, както и подробни съображения в подкрепа на изразеното становище. Искането е решението да се отмени и да се постанови друго, с което да се отхвърли изцяло предявения установителен иск.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Г.к.“ ЕООД, с който е изразено становище, че обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди. Също се претендира присъждане на разноски.

Ответникът по иска ЕТ „С.-С. Г.“ (в несъстоятелност) не е изразил становище по въззивната жалба.

Синдикът на ЕТ „С.-С. Г.“ (в несъстоятелност) В. Л. Г. също не е изразил становище по жалбата.

Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, във връзка с изложените оплаквания и възражения на страните, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 ГПК от надлежна страна, същата е валидна и допустима, но по същество е неоснователна.

Производството пред Окръжен съд К. е образувано по предявен от „Г.к.“ ЕООД против длъжника ЕТ „С.-С. Г.“ (в несъстоятелност) иск с правно основание чл.694, ал.2, т.2 ТЗ, за установяване съществуването на неприето вземане на „Г.к.“ ЕООД от ЕТ „С.-С. Г.“, в размер на 51674.06 лв., представляващо дължимата законна лихва за периода от 10.06.2019 г. до 05.06.2020 г. върху главницата от 755 056.93 лева, дължима съгласно с Договор за продажба на вземане от 10.06.2019 г. с нотариална заверка на подписите рег. №****, акт № ***, том №*, нот. Преписка №** от 10.06.2019 г. на Нотариус рег. №*** с район на действие Районен съд - С., вписан в Службата по вписванията - гр. К. вх. рег. №**** от 11.06.2019 г., Акт №** том *, имотна партида №*****, също така вписан в Службата по вписванията гр. К. вх. рег. №**** от 11.06.2019 г., Акт №**, том *, дело №***** имотна партида №*****,****

Във връзка с релевираните в подкрепа на иска твърдения, по делото е установено, че с решение № 49 от 02.03.2020 г., постановено по т. д. № 1 по описа за 2020 г. на Окръжен съд К. е обявена неплатежоспособността на ЕТ „С.-С. Г.“ и е открито производство по несъстоятелност на търговеца.

2

Вземането, предмет на иска е акцесорно и представлява законна лихва върху главница от 755 056.93 лева през периода от 10.06.2019 година до 29.01.2020 година.

Процесното вземане произтича от договор за кредит № 7 от 18.07.2014 г. и анекси към него, сключен между „Б.Д.“ ЕАД от една страна и „Т.г.“ ЕООД, и ЕТ „С.-С. Г.“ – от друга. Установено е също, че банката се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по реда на чл. 417 ГПК от 19.09.2018 г. по ч.гр.д. № 1407/2018 г. по описа на Районен съд К. и изпълнителен лист, за неизпълнените по същия договор парични задължения. Безспорно е също, че с Договор за прехвърляне на вземане, сключен на 10.06.2019 г., с цедент Б.„Д. и цесионер „Г.к.“ ЕООД, банката е прехвърлила на цесионера паричните си вземания, произтичащи от описания договор за кредит, които към датата на сключване на договора възлизали както следва: 755 056.21 лева – присъдена главница; 46653.85 лева – законна лихва от 03.10.2018 г.; 29952.60 лева – съдебни разноски и 50 лева юрисконсултско възнаграждение. Според уговорката в чл. 2 от същия договор, вземанията предмет на договора се прехвърлят ведно с техните привилегии, обезпечения и другите им принадлежности.

По делото е установено, че цесията е съобщена на длъжника от цедента на 29.01.2020 г.

Безспорно е също, че след откриване на производството по несъстоятелност на ЕТ „С.-С. Г.“, вземанията, предмет на описания договор са предявени от кредитора – цесионер „Г.к.“ ЕООД и са били включени в списъка на приетите вземания от временния синдик на ЕТ „С.-С. Г.“ /в несъстоятелност/.

Безспорно е също, че по подадено от кредитора „Ф. "Л." възражение по чл. 690, ал.1 от ТЗ, с определение № 21008 от 02.10.2020 г., по т. д. № 1 по описа за 2020 г. на Окръжен съд – К., на основание чл. 692, ал. 4 от ТЗ, съдът е изключил от списъка на приетите вземания вземането на „Г.к.“ ЕООД към ЕТ „С.-С. Г.“, представляващо законната лихва за периода от 10.06.2019 г. до 05.06.2020 г. в размер на 78 730.27 лв., като е приел, че дължимата законна лихва е в размер на 27056.21 лв., дължима за периода от 29.01.2020 г. до 05.06.2020 г., заличавайки вземане на „Г.к.“ ЕООД в размер на 51 674.06 лв. за разликата над сумата от 27730.27 лева до претендираната сума от 78730.27 лева.

Това определение на съда по несъстоятелността е обусловило правният интерес за „Г.к.“ ЕООД от предявяването на иска по чл. 694, ал. 2, т.2 ТЗ за установяване съществуването на това вземане.

Тъй като съдът по несъстоятелността е изключил предявеното от „Г.к.“ ЕООД вземане по посочения договор за цесия - акцесорно вземане за законна лихва върху главницата, за периода от 10.06.2019 година /датата на договора за цесия/ до 29.01.2020 година /датата на уведомяването на длъжника за извършената цесия/, единственият спорен въпрос е от кой момент тази лихва се дължи на цесионера.

3

Отговорът на този въпрос се съдържа в разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД, според която прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.

В случая не само не е уговорено противното, но разпоредбата е възпроизведена в чл. 2, ал. 1 от договора за прехвърляне на вземания между банката и ищеца.

Главното парично вземане, произтичащо от непогасения остатък от кредита към датата на прехвърлянето е било установено – същото е било ликвидно и изискуемо. Няма спор, че още при издаването на заповедта за изпълнение на парично задължение и изпълнителния лист, солидарните длъжници в т.ч. и ЕТ „С.-С. Г.“ – в несъстоятелност, са изпаднали в забава, поради което са дължали законна лихва върху главното вземане до погасяването му. Това акцесорно вземане е било определяемо към датата на прехвърляне на вземанията, било е индивидуализирано по основание и размер за изтеклия до сключването на договора период и затова е било включено в договора за цесия.

Тъй като не се твърди, а и не са ангажирани доказателства към датата на прехвърляне на вземанията от банката на дружеството-ищец, а и към датата на уведомяването на длъжника за цесията, някой от длъжниците да е погасил изцяло или частично главното парично задължение, през този период също се дължи обезщетение за неизпълнение това задължение, под формата на законна лихва.

Неоснователно е поддържаното от жалбоподателя становище, че цесионерът е изпадал в забава по отношение на главния дълг от датата на уведомяването му.

Изискването за съобщаване на сключения договор за цесия на длъжника не е обстоятелство относимо към правопораждащите факти и съдържанието на предявеното в производството по несъстоятелност вземане, нито към принадлежността на вземането в патримониума на цесионера, доколкото той придобива същото вземане, което е притежавал и цедента - с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности.

Това изискване има за цел да гарантира интересите на длъжника, доколкото той не е страна по договора за цесия, но тези последици засягат и неговата правна сфера. В този смисъл са предвидени и съдържащите се в разпоредбите на чл. 99 ЗЗД гаранции: предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето, за да знае последният кому да престира; длъжникът се освобождава от отговорност, ако до получаване на съобщението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД престира на стария кредитор, а след получаване на съобщението – на новия кредитор; за да може длъжникът да 4 направи на цесионера всички възражения, които е могъл да направи на цедента и които произтичат от облигационното правоотношение с него и възраженията, произтичащи от други правоотношения между длъжник и цедент, които са възникнали до съобщението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД .

Крайният извод е, че процесното вземане е придобито от ищеца „Г.к.“ ЕООД със законната лихва, считано от датата на прехвърляне на вземанията 10.06.2019 г. и същата се дължи до окончателното изплащане на главницата, което включва и процесния период, доколкото по делото не се твърди през този период да е извършвано плащане от длъжника на цедента. Правилно е установен и дължимият размер на обезщетението за забава за процесния период, поради което постановеното решение на Окръжен съд К. е правилно и следва да се потвърди.

В съответствие с разпоредбата на чл.694, ал.7 ТЗ вр. с чл.78, ал. 10 ГПК, в тежест на въззивника следва да бъде присъдена дължимата държавна такса, която възлиза на 254.40 лева за производството пред Апелативен съд – П..

С оглед изхода от спора във въззивното производство, в полза на въззиваемия „Г.к.“ ЕООД следва да се присъдят сторените в производството разноски, които дружеството претендира в размер на 8400 лева с включен ДДС, за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Представителят на жалбоподателя е направил възражение за прекомерност, което съдът преценява като основателно. Предвид минималния размер на дължимото възнаграждение, изчислен съобразно с правилата на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - чл. 7, ал. 2, т. 4, и с оглед фактическата и правна сложност на делото, съдът преценява, че размерът на дължимите разноски следва да се редуцира до 5500 лева.

Мотивиран от горното, Апелативен съд - П.

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 22033 от 04.12.2022 г., постановено по т.д. № 88 по описа за 2020 г. на Окръжен съд К..

ОСЪЖДА и Ф. "Л.", ЕИК ******** да заплати по сметка на Апелативен съд - П. сумата 245.40 лева - държавна такса за производството по в.т.д. № 202 по описа на съда за 2023 г.

ОСЪЖДА и Ф. "Л.", ЕИК ******** да заплати на „Г.к.” ЕООД, ЕИК *********, сумата 5500 лева – деловодни разноски за адвокатско 5 възнаграждение, в производството по в.т.д. № 202 по описа за 2023 г. на Апелативен съд П..

Решението е неокончателно и може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страната при условията на чл.280 и сл. от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6