Решение № 183 от 11.07.2025, Апелативен съд - Велико Търново
- Съд
- Апелативен съд - Велико Търново
- Дело
- Въззивно гражданско дело 187/2025
- Вид
- Решение № 183
- Подписан
- 11.07.2025
- В сила
- 25.02.2026
- Състав
- ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА, ИСКРА ПЕНЧЕВА, МАЯ НЕДКОВА
Цитирани разпоредби
- чл.162 · Граждански процесуален кодекс
- чл.261 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.52 · Закон за задълженията и договорите
- чл.2, ал.1, т.3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл.24, ал.1, т.1 · Наказателен кодекс
- чл.343б, ал.3 · Наказателен кодекс
- чл.24, ал.1, т.1 · Наказателно-процесуален кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 183 гр. Велико Търново, 11.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:
М. НЕДКОВА
ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20254000500187 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по подадена въззивна жалба от Прокуратурата на Република България против Решение № 77/ 04.03.2025 г. по гр.д. № 324/ 2024 г. по описа на ОС – Плевен в частта, с което съдът е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Т. С. В. сумата 3 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и обезщетения за имуществени вреди в размер на 40 485.06 лв. /пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение/ и 683.24 лв. /съдебни разходи за експертиза/, претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.343б, ал.3 НК, наказателното производство за което е прекратено с Постановление от 05.01.2024 г. на РО – Плевен поради липса на извършено престъпление, ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от 24.04.2024 г. до окончателното им изплащане.
Жалбоподателят счита, че присъденото обезщетение е завишено с оглед конкретните обстоятелства по делото – досъдебното производство било водено срещу неизвестен извършител и било прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1 вр. чл.24, ал.1, т.1 НК в рамките на двугодишен срок от образуването му, като спрямо ищеца не са вземани никакви мерки на процесуална принуда. В частта за присъдените обезщетения за имуществени вреди жалбата има бланкетен характер. Моли решението да бъде изменено, като бъде определен по-нисък размер на обезщетенията.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. С.
1
В.. Същият не се е явил в съдебно заседание и не заема становище по жалбата.
Въззивната жалба изхожда от страна с правен интерес да атакува първоинстанционното решение, подадена е в законовия срок и отговаря на изискванията за редовност на процесуалния закон по чл.261 ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Решението в частта, с която са отхвърлени частично предявените от В. искове, е влязло в сила поради необжалването му.
Съдът, като взе предвид наведените оплаквания срещу първоинстанционния акт и доказателствата по делото, намира следното:
Съдът е сезиран с иск от Т. С. В. против Прокуратурата на Република България за обезщетение за причинени му неимуществени и имуществени вреди по повод предприетото спрямо него наказателно производство за извършено престъпление по чл.343б, ал.3 от НК, прекратено поради липса на извършено престъпление.
Страните не спорят фактическата обстановка, възприета от първоинстанционния съд при съобразяване на събраните в хода на производството писмени и гласни доказателства. Релевантните за спора факти са следните: На 13.01.2023 г. в гр. Плевен ищецът Т. С. В. като водач на МПС бил спрян за проверка от полицейски служители при ОД МВР – Плевен и при тестването му за употреба на наркотични вещества с „Дрегер дръг тест 5000“ бил отчетен положителен резултат за наличие на метамфетамин. Това обусловило издаването на акт за установяване на административно нарушение и съответно отнемане на свидетелството за правоуправление на В.. На 16.01.2023 г. било образувано ДП № ЗМ 23/2023 г. по описа на 02 РУП – Плевен, преписка № 347/23г. на РП – Плевен, за извършено престъпление по чл.343б, ал.3 от НК. Производството е било образувано срещу неизвестен извършител и по него няма привлечено лице в качеството на обвиняем. По ДП незабавно е била допусната токсико-химичната експертиза, която едва на 14.12.2023 г. е дала заключение, че във взетите за изследване от ищеца В. кръвна проба и проба от урина не е установено наличие на упойващи лекарствени средства и наркотични вещества. С оглед извода на вещото лице делото е било изпратено от разследващия орган в РП – Плевен с мнение за прекратяване и с Постановление от 05.01.2023 г., влязло в сила на 29.01.2024 г., ДП № ЗМ 23/2023 г. е било прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1, във вр. с чл.24, ал.1, т.1 НПК – поради липса на извършено 2 престъпление.
Страните не правят оплаквания и срещу формирания при тази фактическа обстановка извод на първоинстанционния съд за осъществяване на елементите от фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, обуславящ ангажирането на отговорността на Прокуратурата като субституент на Държавата за причинени на ищеца вреди. Макар ищецът да не е бил привлечен като обвиняем и не му е било повдигнато обвинение, срещу него е водено разследване за извършено престъпление, като наказателното производство е било прекратено след констатация, че такова не е налице. Съдебната практика, в съответствие и с множество решения на Европейския съд по правата на човека, е категорична, че лицето търпи вреди от предприетите по отношение на него процесуални действия, свързани с наказателно преследване, и в случаите, когато образувано наказателното производство е прекратено без да се стигне до повдигане на обвинение. Правопораждащият вземането за обезвреда факт е влизането в сила на постановлението за прекратяване на ДП. Държавата дължи репариране на неимуществените и имуществени вреди, настъпили за ищеца като пряка последица от воденото срещу него разследване за престъпление по 343б, ал.3 НК, по което наказателното производство е било прекратено. Спорът пред настоящата инстанция е сведен до справедливия размер на дължимото обезщетение с оглед претърпените от пострадалия неимуществени вреди и относно размера на имуществените вреди.
По иска за неимуществени вреди: При определяне размера на дължимото обезщетение в съответствие с чл.52 ЗЗД съдът взе предвид следните обстоятелства:
Наказателното производство срещу ищеца е продължило малко повече от година – от 16.01.2023 г. до 29.01.2024 г., като с оглед естеството на престъплението по чл.343б, ал.3 НК, за което е провеждано разследването, и фактите, които следва да бъдат установени, тази продължителност не може да се счита за разумна. Ирелевантно за отговорността на Прокуратурата е обстоятелството, че в случая забавянето на производството безспорно не е обусловено от бездействие на разследващите органи и прокурора, а от обективния факт на забавяне заключението на токсико-химичната експертиза, която е от компетентността на НИК – МВР и е изготвена година след възлагането й. Същевременно съдът отчита, че на В. не е било повдигнато обвинение, съответно не му е вземана мярка за неотклонение, ограничаваща свободата му на придвижване, и единственото процесуално действие, в което той е участвал, е вземането на кръвна проба и проба от урина, извършено преди образуване на ДП по повод на отчетен положителен резултат за наличие на метамфетамин при тестване с „Дрегер дръг тест 5000“. В рамките на самото ДП № ЗМ 23/2023 г. по описа на 02 РУП – Плевен – от образуването му до приключването му – спрямо него или с негово участие не са извършвани никакви процесуални действия. Разследването срещу ищеца 3 не е медийно разгласявано в обществото и информацията за това не е общодостъпна, при което няма основание да се приемат за достоверни твърденията му в исковата молба, че имиджът му е бил накърнен и приятелите му са започнали да го избягват, а работодателите отказвали да го назначат заради „делото за наркотици“.
Предприемането на разследване за престъпление по чл.343б, ал.3 НК е обусловено от направен дрегер-тест, резултатите от който не са категорични и именно това налага изследване на кръвна проба от лицето. Затова и започването на разследване само по себе си не е годно да накърни нито самооценката, нито оценката за личността в обществото. Освен това от показанията на дъщеря му става ясно, че той е имал предходно осъждане и е лежал в затвора. Относно работодателите – поради отнемането на свидетелството му за правоуправление на МПС В. не е могъл да кандидатства за работа като шофьор, за да се налага да обяснява на потенциални работодатели причината за липса на свидетелство за правоуправление. Съдът отчита, че лишаването му по този начин от възможността да престира труд по своята професионална квалификация и да осигурява средства за издръжката на семейството си и на дъщеря си – студент в София – е създало у него негативни емоции – притеснения, тревожност, чувство за финансовата несигурност и е засегнало личния му и семеен живот и социално функциониране в какъвто смисъл са и дадените от дъщеря му св. Г. В.а показания. Съдът обаче не приема за доказано, че отнетата шофьорска книжка и липсата на доходи у ищеца във връзка с това са станали причина за раздялата му със съпругата му, т.е. наличието на причинно-следствена връзка между двете. Липсват доказателства за техните семейни отношения в предходен момент, като съгласно показанията на св. В.а ищецът е бил за няколко месеца в затвора, след излизането заминал да работи в Германия, а съгласно показанията на св.Б. К. – приятел на ищеца, той живял в дома на майка му и впоследствие се разделил със съпругата си.
Отнемането на свидетелството му за правоуправление е препятствало професионалната реализация на В. и реализиране на трудови доходи, но вредите от това са предмет на предявения от него иск за обезщетяване на причинените му имуществени вреди.
По делото е установено, че в периода на наказателното производство /през м.07.2023 г./ ищецът е диагностициран с неинсулинозависим захарен диабет от д-р О.
А. – специалист по ендокринология и болести на обмяната. Година по-късно е постъпил по спешност и лекуван в Университетска болница Вюрцбург заради криза, предизвикана от захарния диабет. От заключението по приетата съдебно-медицинска експертиза на вещото лице доц. д-р Д. Д. се установява, че преди 13.01.2023 г. ищецът не е страдал от диабет и не е бил лекуван от такова заболяване, но неговите симптоми се развиват бавно и е възможно човек да живее с диабет тип 2 в продължение на години без да подозира за това. Експертът е разяснил, че „диабет тип 2“ е найразпространената форма на диабет /около 90% от случаите/, като заболяването не може 4 да бъде излекувано напълно, а състоянието може да бъде овладяно при промяна на начина на живот. Съгласно заключението, водещата причина за появата на „диабет тип 2“ са генетичните (вродените) фактори, следвани от факторите, свързани с начина на живот и на околната среда, които влизат в сложно взаимодействие помежду си.
Експертът е категоричен, че няма пряка причинно-следствена връзка между преживения от ищеца стрес вследствие на лишаването му от правоуправление на МПС за цяла година, което го е лишило от средства за препитание и е влошило е качеството му на живот и хранене, и появата и развитието на болестта „диабет тип 2“. Той сочи, че В. е бил генетично предразположен към нея и при него се наблюдават редица рискови фактори – възраст 64 г., наднормено тегло (посочено в епикризата от Германия), заседнал начин на живот, ниска физическа активност, както и лоши хранителни навици, към които шофьорската професия сама по себе си предразполага (нередовно хранене, липса на топла храна, честа употреба на сандвичи, консервирани и преработени храни, храни с много наситени мазнини и въглехидрати). За психичния и психологичен стрес е разяснено, че сам по себе си той не може да причини диабет, но е един от множеството рискови фактори за развитието на болестта, като вещото лице условно е приело, че в общия сбор на наличните рискови фактори, участието му за е отключването на болестта между 20 и 25%. Съдът кредитира заключението като компетентно предвид неговата обоснованост и приема, че преживеният стрес и негативни емоции от отнемане на свидетелството за правоуправление на МПС, свързано с провежданото разследване, са оказали влияние върху физическото здраве на Т. В. и са способствали в някаква степен да се отключи заболяването захарен диабет, към което той е бил генетично предразположен и застрашен от наличието на множество други рискови фактори.