Решение № 3236 от 22.05.2020, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр. София,

22.05.2020 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева

ЧЛЕНОВЕ:

Станимира Иванова мл. съдия Светослав Спасенов при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 14123 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С

Решение от 10.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 56569/ 2016 г. на Софийски районен съд, ГО, 88 състав, са отхвърлени предявените от Х.В.М. /ЕГН **********/ срещу „Ю.Б.“ АД- *** /ЕИК ******/ „искове с правно основание чл.55 ЗЗД“ за възстановяване на платени без основание по Договор за потребителски кредит № HL37957/ 19.08.2008 г. суми, както следва: 11440 евро /с левова равностойност 22 376.16 лв./- надплатена поради валутна разлика между швейцарски франк и евро сума, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба- 7.10.2016 г., до окончателното й изплащане; 845.35 евро /равностойни на 1 653.36 лева/- начислена върху посочената главница мораторна лихва- като сбор от начислените за всяка от надплатените към съответния момент суми от 5.11.2013 г. до 6.10.2016 г.; 2 154.93 евро /с левова равностойност 4 214.68 лева/, съставляваща разлика от предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищеца такива за периода от 5.11.2011 г. до 7.10.2016 г., ведно със законната лихва от 7.10.2016 г. до окончателното й изплащане; 194.57 евро /с левова равностойност 380.55 лева/- начислена върху главницата от 2 154.93 евро мораторна лихва- като сбор от всяка от надплатените към съответния момент суми от 5.11.2013 г. до 6.10.2016 г.; 10 евро /с левова равностойност 19.56 лв./- надплатена такса за управление на кредита за периода от 5.11.2011 г. до завеждане на исковата молба, както и сумата 2 154.93 евро /с левова равностойност 4 214.68 лв./- „поради неправилното й изчисляване в размер на лихвата по договора“. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът Х.М. е осъден да заплати на ответника „Ю.Б.“ АД сумата 1 600 лв.- разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба от Х.В.М. /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на горепосочените суми- главници, мораторни лихви и такса, като платени без основание, ведно с разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна „Ю.Б.“ АД- ***

/ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявени са искове с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

По същество постановеното от СРС решение е частично неправилно и следва да бъде отменено в частта, в която са отхвърлени искът на Х.М. за присъждане на сумата 11 450.75 евро- главница, включваща надплатена по процесния кредитен договор през периода 5.11.2013 г.- 6.10.2016 г. поради валутна разлика между швейцарски франк и евро сума /11 440.75 евро/ и надплатена такса за управление на кредита /10 евро/, на основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД, и искът за присъждане на сумата 25.42 евро- мораторна лихва върху главницата от 11 440.75 евро, дължима за периода 29.09.2016 г.- 6.10.2016 г., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД. В останалата част решението е правилно и следва да бъде потвърдено.

Безспорно е по делото, а се установява и от събраните писмени доказателства, че на 19.08.2008 г. между страните е бил сключен Договор за потребителски кредит № HL 37957/ 19.08.2008 г., по силата на който ответникът „Ю.Б.“ АД /с предходно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД/ предоставил на ищеца Х.В.М. кредит за текущи нужди в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 50 000 евро по курс "купува" за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита /чл.1 от договора/. Разрешеният от банката кредит бил усвоен на 5.09.2008 г. по блокирана сметка в швейцарски франкове /чл.2, ал.1/, чрез превалутиране на сумата служебно от банката в евро по търговския курс "купува" на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването, като същата била преведена по открита в банката сметка на кредитополучателя в евро /чл.2, ал.3/. Съобразно чл.6, ал.2 от договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен- швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата

Л.2 на Реш. по гр.д.№ 14123/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс "продава" на банката за швейцарския франк към евро, за което кредитополучателят с подписването на договора е дал своето неотменно и безусловно съгласие и е оправомощил банката. Според клаузата на чл.22 от договора кредито-получателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове, съответно в евро по обявения курс "купува" на банката за швейцарски франкове на датата на превалутирането, като се съгласява банката да прилага по отношение на превалутирания кредит лихвените проценти, обявени от нея за съответната валута, а за услугата кредитополучателят се съгласява да заплати съответна комисионна. Превалутиране е промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при което следва да се приложи съответният лихвен процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същата- чл.23 от договора. В чл.24, ал.1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към евро/лева, както и превалутирането, могат да имат за последица, включително в случаите на чл.6, ал.2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. В ал.2 на чл.24 от договора се съдържа и декларация на кредитополучателя, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.22- 24 от договора, както и че е съгласен с настъпването им.

Сключеният между страните договор е такъв за банков кредит по чл.430 и сл. ТЗ. Кредитодателят е банка, която извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск- чл.2, ал.1 ЗКИ. Като юридическо лице, което предоставя услуги и сключва договори с потребители като част от своята търговска или професионална дейност в публичния или в частния сектор, ответната банка е търговец по смисъла на § 13, т.2 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Другата страна по правоотношението- кредито-получателят- физическо лице, като страна по договора действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност и е потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Следователно в отношенията между страните приложение намира Законът за защита на потребителите /ЗЗП/, в който пряко са транспонирани правилата на Директива 93/13/ЕИО от 5.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори- & 13а, т.9 от ДР на ЗПП.

Липсата на предявен по делото установителен иск за прогласяване нищожността на оспорените договорни клаузи не препятства произнасянето на съда по съществото на предявения от Х.М. осъдителен иск по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД. Доколкото въпросът за валидността на спорните договорни клаузи, от липсата на които ищецът извежда правото да иска връщане на платени без основание погасителни вноски, и от чието наличие ответникът извежда правото да задържи платените по кредитния договор погасителни вноски, е релевантен за основателността на иска по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД, същият подлежи на разглеждане при преценка за съществуването и реализацията на спорното материално право. Същевременно със задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 1/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК- т.3, е прието, че въззивният съд е длъжен за пръв път да приложи императивна правна норма, която е от значение за делото, дори и първата инстанция да не я е приложила и страните да не са се позовали на нея. Това разрешение е мотивирано със задължението на съда по чл.5 ГПК да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да се приложат императивни правни норми. Когато се касае за приложението на императивна правна норма, каквато е нормата на чл.146, ал.1 вр. чл.143 ЗЗП, и без изричното позоваване на нея от някоя от страните, както първоинстанционният, така и въззивният съд следва да я съобразят, когато е от значение за разрешаването на спора.

Следва да се отбележи, че към настоящия момент този принцип е залегнал в разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК- изм. ДВ- бр.100/ 2019 г.

Съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. На основание чл.146, ал.1 ЗЗП такива клаузи са нищожни, като противоречащи на закона, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия- чл.146, ал.2 ЗЗП.

Спорно по делото е дали посочените от ищеца клаузи: чл.1, ал.1 и ал.2, чл.2, ал.1 и ал.3, чл.3, ал.1 и ал.5, чл.6, ал.2 и ал.3, чл.13, ал.1 и чл.24, ал.1 и ал.2 от процесния кредитен договор- Договор за потребителски кредит от 19.08.2008 г., са индивидуално уговорени, прехвърлени ли са изцяло последиците от валутния риск върху ищеца, съставени ли са процесните клаузи по прозрачен начин, въз основа на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици и нарушен ли е от ответника принципът на добросъвестност.

Според настоящата въззивна инстанция посочените клаузи са такива по типов договор, сходен на договор, сключен при общи условия. Изготвени са от страна на кредитодателя предварително и кредито-

Л.3 на Реш. по гр.д.№ 14123/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в получателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В този смисъл атакуваните договорни клаузи не са били индивидуално уговорени и по отношение на тях може да намери приложение чл.146, ал.1 ЗЗП. Специалният закон е поставил в тежест на ответника доказването на релевантното обстоятелство, че тези договорни клаузи са били индивидуално уговорени, каквото доказване в настоящия случай от негова страна не е проведено. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението да докаже, че съдържащи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него. В случая не ищецът дължи да докаже, че е бил лишен от възможността да изрази становище по предложените му от банката договорни клаузи и да направи искания за промяна на договорното съдържание, както и че е направил възражения по предложените от банката договорни клаузи, а банката-ответник дължи да докаже индивидуално договаряне с ищеца, за което е законовият императив на чл.146, ал.4 ЗЗП.