Решение № 16 от 06.02.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16 гр. София, 01.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН

НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Недялка Н. Нинова

Членове:

Анелия М. Игнатова

Светослав Н. Николов при участието на секретаря Христина Ив. Боровинова в присъствието на прокурора Б. Ив. Б. като разгледа докладваното от Недялка Н. Нинова Въззивно наказателно дело от общ характер № 20211800600241 по описа за 2021 година Производството е по чл. 318 и сл. НПК, образувано по въззивна жалба, подадена от адв. Н. К. – защитник на подсъдимия В. И. М. - срещу присъда № 24 от 18.07.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 466/2018 г. по описа на районен съд – С..

С обжалваната присъда първоинстанционният съд е признал подсъдимия В. И. М. за виновен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1 НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изпълнение е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години.

Недоволен от присъдата е останал подсъдимият и неговия защитник, който в срока по чл. 319, ал. 1 НПК е подал жалба. С жалбата се предявява искане за отмяна на присъдата и постановяване на нова присъда, с която подсъдимият да бъде признат за невинен по повдигнатото му обвинение. Това искане се поддържа с довод за недоказаност на обвинението, като в тази връзка се твърди, че първият съд е изградил своите фактически констатации и изводи, поставени в основата на извода му за виновността на подсъдимия, в резултат на превратно тълкуване на доказателствата. Поддържа се, че събраните свидетелски показания, тълкувани в действителния им смисъл, налагат извод за обективна и субективна несъставомерност на деянието по чл.

144, ал. 3 НК. В подкрепа в жалбата е изложен анализ на събраните 1 свидетелски показания, въз основа на който се прави извод, че деянието на подсъдимия в конкретната фактическа обстановка – в присъствието на трима полицейски служители и още двама кметове на съседни села, в ситуация на възникнал конфликт между подсъдимия и пострадалия с взаимни словесни обиди, закани и заплахи, и агресивно поведение на пострадалия - и на фона на дългогодишно влошените отношения между подсъдимия и пострадалия, не е било от естество да възбуди основателен страх у пострадалия за неговия живот, като подсъдимият е целял да защити достойнството си и да покаже, че не е беззащитен.

В съдебно заседание пред въззивният съд представителят на Софийска окръжна прокуратура счита, че присъдата е правилна, законосъобразна и обоснована, като намира въззивната жалба за неоснователна. Счита, че подробно са били обсъдени събраните доказателства, като съдът е достигнал до правилен извод за съставомерност на извършеното деяние. Изтъква се, че репликите на подсъдимия при наличието на смъртоносно оръжие в ръцете му, в условията на дългогодишна вражда между него и пострадалия, сочат на обективна и субективна съставомерност на деянието. Отрича тезата, че действията на подсъдимия били защитна реакция, тъй като пострадалият не е възнамерявал да напада подсъдимия. Намира наложеното наказание за справедливо при правилно установени индивидуализиращи отговорността обстоятелства.

Пред въззивната инстанция защитникът адв. Милушева поддържа подадената въззивна жалба с доводите, изложени в нея. Предвид обстановката, в която са се намирали подсъдимият и пострадалият и влошените им отношения, отрича заканата на подсъдимия да е била годна да възбуди основателен страх. Позовава се на показанията на свид. М., който отрича подсъдимият да е размахвал заплашително брадвата. Сочи се, че във времето пострадалият В. е упражнявал насилие спрямо подсъдимия, поради което последният се е чувствал заплашен. Иска се отмяна на първоинстанционната присъда, а алтернативно се моли за намаляване на наказанието предвид изтеклия продължителен период от време от извършване на деянието.

Подсъдимият М. в лична защита пред въззивната инстанция твърди, че е бил нападнат от пострадалия, който преди това се нахвърлил на присъстващите полицейски служители. Това го провокирало да изтича в обора и да вземе брадвата, за да се защити.

В последната си дума моли да бъде оправдан.

Съдът, след като провери изцяло правилността на обжалвания съдебен акт в пределите по чл. 314 НПК и във връзка с доводите на страните, приема за установено следното:

От събраните и надлежно проверени в хода на проведеното съдебно следствие в първоинстанционния съд доказателства е установено следното:

2

Подсъдимият В. И. М. и пострадалият В. Д. В. се познавали от години.

Подсъдимият М. отглеждал коне, като ги пускал на паша в ливади в местността „Г.“ в землището на с. Р., обл. Софийска, както и в границите на частни имоти, заради което имало постъпили оплаквания от собственици на имотите. Пашата в ливадите била забранена със заповед на кмета, което водело до чести конфликти между постр. В. и подс. М., който не изпълнявал издадените забрани.

На 10.05.2016 г., свидетелите В. В. – кмет на с. Р., И. Р. – кмет на с.

Широки дол, Е.Д. – кмет на с. Продановци, и Е.С. – секретар на кметство Р., пристигнали в местността „Г.“ с автомобила на В., за да извършат проверка по спазване на постановената забрана за паша в посочения район. Кметът В. подал сигнал за нарушение на постановените забрани, тъй като подс. М. бил пуснал конете си да пасат на място, несъобразено със забраната. За съдействие при осъществяване на проверката пристигнали полицейски служители от РУ-С. – свидетелите М., Б. и Х..

Свидетелят В. обяснил на подсъдимия М., че пашата на това място е забранена и че трябва да изведе конете си от ливадата. Между двамата започнал спор, който се изострил, последвала размяна на ругатни между тях.

Полицейските служители се приближили до подс. М. и застанали между него и свидетелите В., Р. и Д. Подсъдимият М. се обърнал и се запътил към намиращ се наблизо обор, откъдето взел брадва, и с бърза крачка се насочил обратно към В.. М. държал брадвата високо, като я размахвал заплашително и се обърнал към В. с думите: „Ще те убия, ще ти отрежа главата“. Тогава полицейските служители Б. и Х. се намесили, като препречили пътя на подс.

М. и взели от него брадвата. Свид. Р. избутал свид. В. и го завел в автомобила му.

Междувременно свид. С. се намирала в автомобила на свид. В. и не наблюдавала случилия се конфликт, тъй като преглеждала документи и слушала музика. Тя забелязала, че В. влиза в колата стресиран, като споменал, че е бил заплашен от подс. М..

На 11.05.2016 г. свид. М. съставил акт за констатиране на дребно хулиганство /л. 7 от ДП/ на основание чл. 2 УБДХ. С протоколно определение от 11.05.2016 г., постановено по а.н.д. № 213/2016 г. по описа на РС – С. /л. 2528 от ДП/, производството по чл. 4 УБДХ е било прекратено на основание чл. 6, ал. 2 УБДХ и делото е било изпратено на РП – С..

Подсъдимият М. е осъждан, както следва:

Със споразумение, одобрено по н.о.х.д. № 380/2009 г. по описа на Районен съд – С., на подсъдимия е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 6 месеца, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено за срок от 3 години. Определението на съда е влязло в сила на 25.09.2009 г. За това престъпление подсъдимият е реабилитиран на 25.09.2012 г. на основание чл. 86, ал. 1, т. 1 НК (в определения изпитателен срок не е извършил друго престъпление, поради което да е следвало да изтърпи 3 отложеното наказание).

С присъда № 2 от 19.01.2011 г. , постановена по н.ч.х.д. № 195/2010 г. по описа на РС – С., влязла в сила на 08.07.2011 г., подсъдимият е осъден за престъпление по чл. 130, ал. 1 НК, извършено на 19.01.2010 г., за което му е наложено наказание пробация при следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от 2 години, като осъденият да се явява и подписва пред пробационния служител или определено от него длъжностно лице два пъти седмично, задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от 2 години, безвъзмезден труд в полза на обществото в размер на 100 часа за срок от 2 години.

Наказанието е изтърпяно на 08.08.2013 г. По отношение на това осъждане подсъдимият е бил реабилитиран към 09.08.2015 г. на основание чл. 88а, ал. 1, вр. чл. 82, ал. 1, т. 5 НК.

Така установените данни относно съдебното минало на подсъдимия налагат извода, че към момента на извършване на деянието, за което му е повдигнато обвинението по настоящето дело – 10.05.2016 г., същият е бил реабилитиран по предходните му осъждания, поради което се счита за неосъждан.

Подсъдимият В. И. М., с ЕГН: **********, е роден на 07.12.1961 г. в гр.

С., българин, български гражданин, със средно образование, женен, безработен.

Изложената фактическа обстановка, установена идентично и от първоинстанционният съд, се припокрива изцяло с фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се доказва от събраните и проверени в хода на проведеното пред първия съд съдебно следствие, доказателства и доказателствени източници. Първият съд е направил верни и обосновани от доказателствата по делото изводи по фактите, значими за правилното решаване на делото при стриктно съблюдаване на процесуалните правила за събиране и проверка на доказателствата.

Първият съд е дал правилна оценка на събраните гласни доказателствени източници, които е обсъдил в съответствие на действителното им съдържание, без да допуска извращаването им.

Правилно първият съд е дал вяра на показанията на пострадалия свидетел – В., който последователно и в детайли пресъздава възникването и развитието на инцидента и всички значими обстоятелства, при които се е случил. Пострадалият В. е конституиран като частен обвинител в съдебното производство, което предполага неговата заинтересованост от изхода на делото, но това не следва да се отчита като безусловно основание, дискредитиращо неговите свидетелски показания. Това обстоятелство изисква показанията му да бъдат подложени на внимателен анализ и съпоставени с останалите доказателствени източници, след което да се прецени тяхната обективност и достоверност. В настоящият случай, за да постави в основаната на своите фактически констатации и изводи 4 показанията на пострадалия, районният съд ги е проверил и анализирал отделно и във връзка с останалите доказателствени източници. Правилно показанията на пострадалия са оценени като последователни, без вътрешни противоречия, логични и напълно кореспондиращи с останалите кредитирани гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите Р., Д. М., Б., Х.. Всички тези свидетели достатъчно точно пресъздават случилата се ситуация, като в необходимата степен на подробност посочват разположението на лицата, действията на подсъдимия и останалите свидетели, характеристиките на държаната от подсъдимия брадва и репликите, изречени от него по адрес на В..

Макар че свид. С. не е пряк очевидец на инцидента, то нейните показания не следва да бъдат отхвърлени, тъй като от съдържанието им се налага извода за тяхната безпротиворечивост спрямо обективните данни по делото. С. свидетелства за присъствието на останалите свидетели в посочената местност, както и за състоянието, в което пострадалият В. се е качил в автомобила си, с което нейните показания не влизат в противоречие с останалите кредитирани свидетелски показания, а ги допълват.

Въззивният съд констатира наличието на несъществено противоречие в показанията на свид. М., останало необсъдено от районния съд. Свидетелят твърди, че подсъдимият е държал брадвата в ръка, но без да я е вдигал високо, като в тази част неговите показания са изолирани – всички останали свидетели заявяват, че М. е държал брадвата нависоко и именно това е приел за установено първоинстанционният съд, тъй като се потвърждава от достатъчно убедителни свидетелски показания, посочени и коментирани погоре. Различието в заявеното от страна на свид. М. по отношение действията на подсъдимия би могло да се обясни с динамичното развитие на сложилия се конфликт и не внася съмнение в установената фактическа обстановка, възприета от първоинстанционния съд. Обстоятелствата относно вземането на брадвата, размахването от подсъдимия и изречените от него реплики са несъмнено установени с достатъчно убедителни доказателства, поради което констатираното противоречие не внася съмнение във фактическата обстановка, възприета от първия съд и поставена в основата на неговите правни изводи.