Решение № 80 от 23.06.2026, Районен съд - Дулово

РЕШЕНИЕ

№ 80 гр. Дулово, 23.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУЛОВО в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емил В. Николаев при участието на секретаря Ивелина В. Кънева като разгледа докладваното от Емил В. Николаев Гражданско дело № 20253410100470 по описа за 2025 година

Производството е образувано по изпратена по подсъдност от Софийски районен съд искова молба на Д. С. Й. против „***“ АД и „***“ ЕООД.

С исковата молба ищецът е поискал:

- да бъде прогласена недействителността на Договор за паричен заем № **** г., сключен между него и „***“ АД;

- да бъде прогласена недействителността, респективно нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № **** г., сключен между него и „***“ ЕООД;

- на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да бъде осъден „***“ АД да му върне недължимо платени суми, първоначално предявени в размер на 294,00 лв., а впоследствие редуцирани по реда на чл. 214 ГПК на сумата 18,95 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Ищецът претендира и разноски, включително адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Ответникът „***“ АД оспорва редовността, допустимостта и основателността на исковете. Поддържа, че ищецът няма правен интерес от установителните искове, че договорът за заем отговаря на изискванията на ЗПК, че възнаграждението по договора за гаранция не е част от общия разход по кредита и че, дори да се приеме недействителност на договора за заем, евентуално дължимата сума по чл. 23 ЗПК би била само 18,95 лв.

Ответникът претендира разноски, прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и е поискал при предпоставките на закона прекратяване по чл.

238, ал. 2 ГПК, както и делото да се гледа в негово отсъствие.

Ответникът „***“ ЕООД също оспорва исковете по редовност, допустимост и основателност. Поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция е самостоятелен, възмезден и действителен договор; че не противоречи на добрите нрави; че не заобикаля закона; че не е приложимо изискването уговореното възнаграждение да се включва в ГПР по договора за заем; претендира разноски, прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца, и също е поискал прекратяване по чл. 238, ал. 2 ГПК при наличие на 1 законовите предпоставки, както и делото да се разгледа в негово отсъствие.

С определение от *** г. съдът е освободил ищеца от заплащане на държавна такса и разноски. С определение от *** г. съдът е насрочил делото, приел е писмените доказателства, оставил е без уважение искането по чл. 190 ГПК и е обявил за безспорни обстоятелствата, че страните са сключили договорите от **** г. и че възнаграждението за гаранта не е включено при формиране на посочения в договора за заем ГПР. В първото открито съдебно заседание е назначена съдебно-счетоводна експертиза, а в последното заседание заключението е прието.

От съвкупната преценка на приложените писмени доказателства, на неоспорените между страните обстоятелства, на молбите на ищеца и на приетата съдебно-счетоводна експертиза съдът приема за установено следното:

На ***** г. между Д. С. Й. и „***“ АД е сключен Договор за паричен заем № ***. По силата на договора заемодателят е предоставил на ищеца сумата 600,00 лв., със срок на заема 6 месеца, 6 месечни погасителни вноски по 115,08 лв., фиксиран годишен лихвен процент 50,00 %, обща дължима сума 690,48 лв. и посочен годишен процент на разходите 64,33 %. В чл. 4 от договора заемателят е поел задължение в тридневен срок да представи едно от следните обезпечения: двама поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант.

На същата дата – *** г. – между ищеца и „***“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ***. В него изрично е посочено, че дружеството-гарант е финансова институция, че потребителят вече е сключил договора за паричен заем с „***“ АД, и че „***“ ЕООД се задължава да издаде гаранция в полза на кредитора за задълженията по заема. Уговорено е възнаграждение на гаранта в размер на 203,52 лв., платимо разсрочено на 6 вноски по 33,92 лв., дължими на същите дати и по начините за плащане на задълженията по договора за паричен заем. Самият договор за гаранция предвижда, че влиза в сила, ако потребителят не изпълни в тридневен срок задължението си да предостави двама поръчители или банкова гаранция.

По силата на определението по чл. 146 ГПК тези обстоятелства са приети за безспорни: страните са по двата договора; възнаграждението за гаранта е уговорено във връзка с договора за заем; и този разход не е включен в посочения в договора за заем ГПР.

От приетата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че при отчитане само на договорната лихва ГПР е 63,21 %, а при включване и на възнаграждението по договора за гаранция ГПР възлиза на 321,52 %. Експертизата сочи още, че ищецът е заплатил по договора за заем общо 618,95 лв., от които 600,00 лв. главница и 18,95 лв. договорна лихва, а плащания по гаранцията към „***“ ЕООД не са извършвани. Към датата на експертизата е останала непогасена само сума 71,49 лв. договорна лихва, ако договорът за заем се третира като валиден. При сключване на договора основният лихвен процент на БНБ е бил 3,78 %, а договорният лихвен процент – 50 %.

Съдът кредитира заключението на експертизата изцяло. То е ясно, последователно, вътрешно непротиворечиво и почива на счетоводните данни на кредитора, както и на съдържанието на двата договора. Заключението е прието в открито заседание, без да са направени доказателствени искания за нова или допълнителна експертиза.

В първото съдебно заседание ищецът чрез писмена молба е заявил, че поддържа исковете, становището си по отговорите и искането за експертиза; в последното заседание е редуцирал иска по чл. 55 ЗЗД на 18,95 лв., оттегляйки претенцията за разликата над този 2 размер до първоначално предявените 294,00 лв., и е поискал присъждане на разноски, както и да не се присъждат разноски на ответниците.

Възраженията на ответниците за нередовност на исковата молба и за липса на правен интерес са неоснователни.

На първо място, възражението за липса на представителна власт е преодоляно от наличното по изпратеното производство пълномощно и договор за правна защита и съдействие, представени с исковата молба. Самият ищец е предявил и поддържал исковете чрез упълномощен адвокат, а съдът е допуснал разглеждането им след проверка по чл. 129 и чл. 140 ГПК. Възражението за невнесена държавна такса също е неоснователно, тъй като ищецът е освободен от нейното заплащане с влязло в сила определение по чл. 83, ал. 2 ГПК.

На второ място, ищецът има правен интерес от установителните искове. Не може да се сподели тезата на ответниците, че наличието на осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД изключва интереса от иска за прогласяване недействителността на договора за заем и на договора за гаранция. Когато се оспорва действителността на продължаващо договорно отношение, установителното решение осигурява самостоятелна и по-пълна защита, като стабилизира правното положение между страните със сила на пресъдено нещо по самия порок на сделката. Това разбиране е възприето и в представения от ищеца примерен съдебен акт по сходен спор, чиято структура и аргументация съдът намира за относими и съответстващи на характера на настоящото производство.

На трето място, исканията на двамата ответници за прекратяване на делото по реда на чл. 238, ал. 2 ГПК са неоснователни. Още преди първото съдебно заседание ищецът е депозирал писмена молба, с която изрично е заявил, че поддържа исковата молба, взема становище по отговорите и желае делото да се разгледа в негово отсъствие. Поради това не са налице кумулативните предпоставки на чл. 238, ал. 2 ГПК. Отделно от това не са били налице и предпоставки за неприсъствено решение против ищеца, каквото е поискано от „***“ АД.

Следователно исковете са процесуално допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По договора за паричен заем

Процесният договор безспорно е договор за потребителски кредит. Заемодателят е търговец, действащ в рамките на професионалната си дейност, а ищецът е физическо лице – потребител. Затова върху правоотношението се прилагат императивните правила на Закона за потребителския кредит, включително разпоредбите относно ГПР, общия разход по кредита и съдържанието на договора. Това е изрично отразено и в исковата молба, в определението по чл. 140 ГПК и в приетата експертиза.

Същественото в случая е, че посоченият в договора ГПР от 64,33 % не отразява действителната икономическа тежест на кредита. Не се спори, че възнаграждението за гаранта в размер на 203,52 лв. не е включено в ГПР. Същевременно този разход е пряко свързан с кредита: договорът за гаранция е сключен на същата дата; носи същия номер; предназначен е да обезпечи изпълнението на заемното задължение; предвижда точно определено възнаграждение, разсрочено по същите падежи като вноските по кредита; а договорът за заем сам по себе си въвежда изискване за обезпечение в тридневен срок, като една от предвидените форми е одобрено от заемодателя дружество-гарант.

При тези данни съдът приема, че уговореното възнаграждение по договора за гаранция съставлява разход по кредита, който е бил известен на кредитора при сключване на договора и е бил обективно предвидим още към този момент. Формалното разделяне в два договора, сключени между различни лица, не променя икономическата същност на 3 операцията. От значение е не само юридическата външна форма, а реалният стопански резултат. А той е следният: за да получи и запази кредита в избраната от кредитора структура, потребителят поема допълнителен разход, разсрочен заедно с погашенията по заема. Именно поради това този разход следва да бъде включен в общия разход по кредита и в ГПР. Това разбиране е възприето и в представения примерен съдебен акт, където, въз основа на същия тип договорна конструкция, е прието, че непосочването на пълния разход по кредита нарушава изискването за прозрачност и води до недействителност на договора по чл. 22 ЗПК.

Изводът се потвърждава категорично от експертизата. Тя установява, че ако се вземе предвид само договорната лихва, ГПР възлиза на 63,21 %, а ако се включи и възнаграждението по договора за гаранция – 321,52 %. Следователно посоченият в договора процент 64,33 % не съответства на цялата дължима от потребителя тежест по тази кредитна схема. Разликата не е незначителна, а съществена и качествено променя представата за стойността на кредита. Вместо кредит с общ разход, ограничен до главница и лихва, реално се получава комплексна кредитна операция с извънредно висока цена и с икономически ефект, многократно надхвърлящ декларирания в договора ГПР.

Поради това съдът приема, че договорът за заем не отговаря на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът да съдържа годишния процент на разходите и общата дължима сума, изчислени по действителния начин и към момента на сключване на договора. Санкцията на закона при такава липса, респективно при съществено невярно посочване на ГПР, е недействителност по чл. 22 ЗПК. Този извод е в съответствие с приетото в представения примерен съдебен акт, както и с посочената от ищеца практика на Съда на ЕС и националните съдилища, на която той се позовава именно във връзка с необходимостта потребителят да може ясно да определи пълния размер на задължението си.

Неоснователно е възражението на „***“ АД, че гаранционното възнаграждение не е следвало да бъде включено в ГПР, защото произтича от друго облигационно отношение. В конкретния случай именно заемодателят е предвидил възможността обезпечението да бъде предоставено чрез „одобрено от заемодателя дружество – гарант“, а договорът за гаранция е сключен едновременно с договора за заем и урежда пряко обезпечението на същия този кредит. Това не е страничен, външен, самостоятелно избран от потребителя разход, а е част от кредитния модел, който кредиторът е инкорпорирал в собствените си стандартни бланки.

Ето защо съдът не споделя защитната теза за пълна външност на гаранционния договор спрямо заемното правоотношение.