Решение № 23 от 14.01.2025, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 23 гр. София, 14.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светла Станимирова

Членове:

Рени Ковачка

Васил Василев при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева като разгледа докладваното от Рени Ковачка Въззивно търговско дело № 20241001000832 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. от ГПК.

С Решение № 1947/01.11.2019год., постановено по т.д.№ 5989/2016год. на СГС е признато по иск по чл.422 от ГПК, предявен от „ Уникредит Булбанк“ АД срещу „ РМС Тауър БГ“ ЕООД, че „ РМС Тауър БГ“ ЕООД дължи на „ Уникредит Булбанк“ АД на основание чл. 430, ал.1 от ТЗ сума в размер на 1 080 000 евро представляваща задължение за връщане на предоставен оборотен кредит с падег 30.09.2020год., което е възникнало по договор за кредит, сключен на 25.04.2008год., изменен с дванадесет анекса към него, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 28.09.2015год.-датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК до окончателното й изплащане.

Със същото решение е отхвърлен предявения от „ Уникредит Булбанк“ АД срещу „ РМС Тауър БГ“ ЕООД иск с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.430, ал.2 от ТЗ за признаване за установено, че „ РМС Тауър БГ“ ЕООД дължи на „Уникредит Булбанк“ АД сума в размер на 103 142 евро, представляваща неплатена възнаградителна лихва , дължима съгласно чл.4.1 от договора за кредит, сключен на 25.04.2008год., изменен с дванадесет анекса към него, която съгласно параграф 2 от анекс № 2 от 29.01.2009год. към договора за кредит се дължи от кредитополучателя заедно с дължимата по кредита главница, поради погасяване на този иск по давност.

С решението „ РМС Тауър БГ „ ЕООД е осъдено да заплати на „ Уникредит Булбанк“ АД разноски в размер на 85 130.85лева.

Срещу решението, В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен иска по чл.422 от ГПК за сумата от 103 142 евро е подадена въззивна жалба от „ Уникредит Булбанк „ АД, в която се поддържа че в тази си част решението е недопустимо и неправилно. Твърди се ,че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск- за установяване на вземане в размер на 103 142 евро , съставляващо такова за вънаградителна лихва по процесния договор за кредит , с какъвто иск не е бил сезиран и постановеното по този иск решение е недопустимо. Сочи се , че първоинстанционният съд е бил 1 сезиран с иск по чл.422 от ГПК за установяване на вземане за главница в общ размер от 1 183 142.50 лева, представляваща невъзстановена сума по договора за кредит и че ищецът в нито един момент не е въвеждал в предмета на спора възражение, че част от главницата съставлява неплатена лихва. Сочи, че като постановено по установителен иск за възнаградителна лихва , какъвто не бил предявяван от ищеца, решението се явява недопустимо и се прави искане да бъде обезсилено.

Във въззивната жалба се сочи, че освен недопустимо в обжалваната част, първоинстанционното решение е и неправилно. В решението било посочено , че възнаградителната лихва била начислена върху неизплатена главница от 1 183 142.50 евро, съставляваща усвоен оборотен кредит, като не била зачетена силата на пресъдено нещо на представеното по делото и влязло в сила решение от 01.06.2016год. по т.д.№ 116/2015год. на СГС. Със същото било установено, че цялото вземане в размер на 1 183 142.50 евро е за главница, върху която се дължат и съответните лихви, но първоинстанционният съд не се бил съобразил с него , а е следвало да стори това и касателно приетото в него естество на паричното вземане . Сочи се , че в обжалваната част решението е неправилно и като постановено в нарушение на разпоредбите на чл.20а от ЗЗД и параграф 2 от Анекс 2 към процесния договор. Съгласно договореностите между страните описаните в цитирания параграф лихви били загубили качеството си на възнаградителни лихви, а ставали част от главницата, поради което и нямало как и не се погасявали с кратката 3 – годишна давност. По горните съображения обжалваното решение се определя и като необосновано. Прави се искане за отмяната му и за постановяване но ново решение, с което установителния иск да бъде уважен и за сумата от 103 142.50 евро. При уважаване на жалбата се претендират разноски и за двете съдебни истанции.

Писмен отговор на въззивната жалба не е подаден от ответника- „ РМС Тауър БГ“ ЕООД.

С Определение № 1836/29.04.2020год., постановено по т.д.№ 5989/2016год. по описа на СГС е оставено без уважение искане на „ Уникредит Булбанк“ АД да бъде прецизиран диспозитива на съдебното решение , постановено по същото дело, в частта за разноските като изрично се посочи каква част от присъдените в полза на ищеца разноски са такива за разходи, направени в исковото и каква част са за разходи, направени в хода на заповедното производство, както и да бъде тълкувано същото това решение в частта, съдържаща произнасяне по разноските като се изясни волята на съда относно това какъв е размера поотделно на разноските, направени от ищеца в заповедното и в исковото производство, които се възлагат в тежест на ответника.

Срещу това определение е подадена частна жалба вх.№ 61057/29.06.2020год. от „ Уникредит Булбанк“ АД, в която се излагат доводи за неговата неправилност и се прави искане то да бъде отменено. Поддържа се , че при уважаване на иск по чл.422 от ГПК съдът е длъжен да присъди разноски в полза на ищеца като направени в исковото и в заповедното производство като изрично разграничи разноските за всяко едно от тези производства и това следвало от възприетото в т. 12 от ТР № 4/2013год. на ВКС.

Писмен отговор по частната жалба не е подаден от ответника „ РМС Тауър БГ“ ЕООД.

Апелативен съд - София, в настоящия си състав, по повод оплакванията за несопустимост на обжалвания съдебен акт съобрази следните релевантни по този въпрос факти :

Пред Районен съд –София е подадено на 28.09.2015год. заявление от „Уникредит Булбанк“ АД за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК срещу „ РМС Тауър БГ“ ЕООД за парично задължение в размер на 1 183 142.50 евро , представляваща дължима главница по оборотен кредит по чл. 1.1.2 с референтен номер на контракта № 950LTOC***, ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от 28.09.2015год. до окончателното й изплащане. В заявлението е посочено , че задължението по договора за кредит се формира от сумата от 1 080 000евро, представляващи предоставени и усвоени средства по договора за кредит, непогасени на падежа и сумата от 103 142.50 евро капитализирана лихва на основание чл.12.3 от договор № 3 /25.04.2008год.

По така подаденото заявление е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 11.11.2015год. , с която е разпоределено длъжникът- „ РМС Тауър БГ“ ЕООД да заплати на „ Уникредит Булбанк“ АД сумата от 1 183 142.50 евро, представляваща главница, удостоверена с извлечение от счетоводните книги към 28.09.2015год., дължима по Договор за банков кредит № 3/25.04.2008год. и дванадесет анекса към него, сключени между банката –заявител и длъжника, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 2 датата на предявяване на заявлението по чл.417 от ГПК-28.09.2015год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 46 280.52 лева, представляваща направените от заявителя разноски по делото- платена държавна такса.

В законоустановения срок е постъпило възражение от ответника, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение.

Със съобщение, връчено на ищеца на 13.06.2016год. , последният е уведомен да предяви иск за установяване на своето вземане в едномесечен срок от получаване на съобщението.

Искът по чл.422 от ГПК за вземането по заповедта за изпълнение е предявен на 11.07.2016год.

, тоест в законоустановения едномесечен срок, което го процесуално допустим.

В исковата молба по иска по чл.422 от ГПК са изложени твърдения ,че между „ Уникредит Булбанк“ АД и „ РМС Тауър БГ“ ЕООД е бил сключен договор за банков кредит № 3 от 25.04.2008год., по силата на който е договорено отпускането на комбиниран кредит на ответното дружество в общ размер на 9 500 000.00 евро, като отпуснатите средства са разпределени в два кредитни лимита, един от които е оборотен кредит в размер до 1 584 0000 евро , съгласно чл.1.1.2 и чл.2.2.2 от договора за кредит. Изложени са твърдения , че отпуснатия оборотен кредит се олихвява с лихва за редовен дълг в размер на базов лихвен процент плюс надбавка от 2.5% или общо 6.886% и че с последващ анекс № 4 от 24.04.2009год. страните са се съгласили надбавката по лихвата да бъде увеличена от 2.5% на 4%, която се добавя към вече установения лихвен процент.

Посочено е че отпусната и усвоена от кредитополучателя сума по оборотния кредит е в общ размер на 1 080 000 евро и че в параграф 2 на Анекс № 2/29.01.2009год. страните са се споразумели , че текущо начисляваните възнаградителни лихви по оботния кредит няма да се дължат на датите, на които се начисляват, а ще се капитализират към главницата от кредита. С оглед на това е посочено , че въпреки че с дванадесет анекса към договора за оборотен кредит бил отложен падежа на главницата по кредит, на последния уговорен такъв- 30.09.2010год. кредитът , съставляващ сумата от 1 183 142.50 евро / 1 080 000.00 вро усвоени средства + 103 142.50евро капитализирана лихва/ не бил погасен и се явява дължим. При така изложените твърдения в исковата молба е формулирано искане да бъде постановено решение, с което да бъде установено , че „ РМС Тауър БГ“ ЕООД има валидно и изискуемо задължение към „ Уникредит Булбанк“ АД в размер на 1 183 142.50 евро , съставляваща главница по усвоен оборотен кредит по чл. 1.1.2 и чл.2.2.2 от договор за банков кредит № 3/ 25.04.2008год.

По така предявения иск първоинстанционния съд се е произнесъл с Решение № 1947/01.11.2019год., постановено по т.д.№ 5989/2016год. на СГС , с което е признал по иска по чл.422 от ГПК , че „ РМС Тауър БГ“ ЕООД дължи на „ Уникредит Булбанк“ АД на основание чл.

430, ал.1 от ТЗ сума в размер на 1 080 000 евро представляваща задължение за връщане на предоставен оборотен кредит с падеж 30.09.2020год., което е възникнало по договор за кредит, сключен на 25.04.2008год., изменен с дванадесет анекса към него, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 28.09.2015год.- датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК до окончателното й изплащане и е отхвърлил предявения от „ Уникредит Булбанк“ АД срещу „ РМС Тауър БГ“ ЕООД иск с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.430, ал.2 от ТЗ за признаване за установено, че „ РМС Тауър БГ“ ЕООД дължи на „Уникредит Булбанк“ АД сума в размер на 103 142 евро, представляваща неплатена възнаградителна лихва , дължима съгласно чл.4.1 от договора за кредит, сключен на 25.04.2008год., изменен с дванадесет анекса към него, която съгласно параграф 2 от анекс № 2 от 29.01.2009год. към договора за кредит се дължи от кредитополучателя заедно с дължимата по кредита главница, поради погасяване на този иск по давност.

Решението, в обжалваната му част , не е недопустимо, както се твърди и поддържа във въззивната жалба. Съображенията за това са следните :

Предметът на делото е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които 3 страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.

На следващо място, част от хипотезите, при които решението е недопустимо са очертани в т.9 от ППВС № 1/1985 г. : при липса на право на иск или ненадлежното му упражняване, при оттегляне или отказ от иска, липса на искане за възобновяване на спряно по взаимно съгласие на страните производство и др. В пленумното постановление е посочено, че в тези случаи втората инстанция следва да обезсили решението и да прекрати производството по делото, а при нарушаване на правилата за подведомственост или родова подсъдност – след обезсилване на решението, делото подлежи на изпращане на компетентния съд или орган. При разглеждане на иска на непредявено основание, следва да се обезсили недопустимото първоинстанционно решение, а делото да се върне на първата инстанция за разглеждане на предявения иск. Тези принципни постановки, приложими и при сега действащия ГПК, са последователно прилагани и съответно доразвити във формирана практика на ВКС, а именно: решение по т.дело № 850/2012 г., І т.о., решение по т.дело № 748/2015 г., І т.о., решение по т.дело № 1512/2014 г., ІІ т.о., решение по т.дело № 2830/2015 г., І т.о., решение по т.дело № 2806/2015 г., ІІ т.о., решение по т.дело № 3636/2015 г., ІІ т.о. и др.