Решение № 17961 от 02.11.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17961 гр. София, 02.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело № 20221110169390 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба на /фирма/ срещу М. М. Г., с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване на част от вземанията, за които спрямо ответника е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 35468/2022г. по описа на СРС, 40-ти състав, а именно: 326,67лв. - цена на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2019г.-30.04.2021г., ведно със законната лихва от 30.06.2022г. до изплащане на вземането; 49,02лв. - мораторна лихва за периода 15.09.2020г.-17.05.2022г. върху главницата за топлинна енергия за периода 01.05.2019г.-30.04.2021г. на обща стойност 468,85лв.; 9,52лв. - цена на извършена услуга дялово разпределение за периода 01.05.2019г.-30.04.2021г., ведно със законната лихва от 30.06.2022г. до изплащане на вземането; и 1,95лв. - мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 01.07.2019г.-17.05.2022г.

Ищецът твърди, че между него и ответника е възникнало облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, чиито клаузи са обвързали абонатите на топлопреносното предприятие без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че е доставил до процесния имот, находящ се в /населено място/, аб. № ***********, топлинна енергия на претендираната стойност, която не е заплатена. Посочва, че ответникът дължи и заплащане на цената за извършване на услугата дялово разпределение в етажната собственост, както и лихва за забава върху главните вземания. Посочва, че по сметка на дружеството след завеждане на заповедното дело и преди образуване на исковото производство е постъпила сума от 142,18лв., с която е погасена част от главницата за топлинна енергия и за това се претендира само разликата, възлизаща на сумата от 326,67лв.

Съобразно изложеното, моли за уважаване на предявените искове.

Ответникът, чрез назначения му по реда на чл. 46, ал. 7 ГПК особен представител, е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който 1 оспорва исковете. Твърди, че със съдебно решение имотът е предоставен за ползване на Р. П., което продължава и към настоящия момент. Оспорва между страните да са възникнали договорни отношения, както и ОУ да са одобрени от КЕВР, публикувани и влезли в сила. Счита, че е налице непоискана доставка, което било забранено от закона, с оглед на което не следва да се дължи от потребителя. Посочва, че ищецът се възползвал от монополно и икономически по-силно положение, като начислявал лихва за забава върху месечни прогнозни суми в нарушение на чл. 36, ал. 4 от ОУ. Прави и възражение за изтекла погасителна давност.

Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.

Третото лице – помагач – /фирма/ не изразява становище.

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни искове с правно основание с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение.

Според задължителните разяснения, дадени в т. 1 на ТР № 2/17.05.2018г. по тълк. дело № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.

По делото е представен договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 от ЗТСУ от дата 09.03.1987г., съгласно който Главна дирекция за изграждане на София продава на М. З. Г. ап. 2, находящ се в жилищна сграда – /населено място/. Съгласно издаденото удостоверение от СО, р-н Искър, /населено място/.

Представено е решение от 23.11.1988г., постановено по гр. д. № 16/1988г. по описа на Искърски районен съд, с което се прекратява с развод гражданският брак, сключен между М. Г. и Р. П. на 03.11.1984г. В него е предвидено семейното жилище, представляващо процесния недвижим имот, да се предостави за ползване на Р. П., като е удостоверено, че М. Г. го е напуснал.

Според представеното удостоверение за наследници, М. Г. е починал на 04.09.1994г., като е оставил за свои законни наследници М. Г. – дъщеря и К. Г. – син.

Към датата на сключване на гражданския брак между М. Г. и Р. П. – 2

03.11.1984г., в сила е бил Семейният кодекс от 1968г., според чл. 13 от който недвижимите и движимите вещи и права върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, и служат за задоволяване нуждите на семейството. Към датата на придобиване на имота от М. Г. – 09.03.1987г. е бил в сила Семейният кодекс от 1985г., според чл. 19, ал. 1 от който вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи независимо от това на чие име са придобити.

Съгласно ал. 3, съвместният принос се предполага до доказване на противното.

При горните обстоятелства, съдът приема, че имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност между М. Г. и Р. П., която е прекратена с влизане в сила на бракоразводното решение. След смъртта на М. Г., неговите деца са наследили по ½ от притежаваната от него ½ идеална част от имота или по ¼ идеална част.

Следователно, ответникът М. Г. е придобила по силата на наследствено правоприемство ¼ идеална част от имота, като няма доказателства за последващи разпоредителни сделки, поради което следва да се приеме, че е била собственик на тази идеална част и към процесния период и следва да отговоря за доставената топлинна енергия съобразно дела си в съсобствеността.

Съдът намира направените от ответника възражения за липса на одобрени и влезли в сила ОУ към договора за топлинна енергия за битови нужди за неоснователни, тъй като му е служебно известно, че такива са одобрени и публикувани, както изисква законът.

Неоснователно е възражението на ответника, че в случая се касае за непоискана доставка. Като аргументи в подкрепа на това възражение според ответника е Директива 2011/83/ЕС на ЕП и на Съвета от 25.10.2011г. относно правата на потребителите, регламентиращ непоискана доставка. Съгласно чл. 27 от нея, потребителят е освободен от задължението за насрещна престация в случай на непоръчана доставка на стоки вода, газ, електрическа енергия, централно отопление или цифрово съдържание или предоставяне на услуга, която не е поръчана. В тези случаи липсата на отговор от страна на потребителя след такава непоръчана доставка или предоставяне на услуга не представлява израз на съгласие. Горепосочената разпоредба е предмет на тълкуване в Решение от 05.12.2019г. на СЕС по съединени дела С-708/17 и С-725/17, но по отношение на топлинната енергия, отдадена за сградната инсталация и за общите части. Според решението чл. 27 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. Неправилно от страна на ответника това е тълкувано като аргумент в подкрепа на тезата, че отоплението за индивидуалния имот изисква задължително сключване на писмен договор. В решението СЕС изрично е посочил, че съгласно член 3, параграф 5 от Директива 2011/83 същата не засяга националното общо договорно право относно правилата относно действителността, сключването или действието на договора, доколкото аспектите на общото договорно право не са уредени в тази директива. В тази връзка в съображение 14 от Директивата се уточнява, че тя не следва да засяга националното право, което урежда например материята относно сключването или действителността на договора, в частност при липсата на съгласие за сключване на договора. В решението е посочена именно националната правна уредба относно качеството „клиент на топлинна енергия“ - чл. 153, ал.1 ЗЕ и регламентираното от законодателя по повод възникването на договорно 3 правоотношение. В този смисъл не може да се обоснове извод, че топлинната енергия, която се отдава за отоплението на апартаментите попада в различна категория спрямо топлинната енергия за сградна инсталация и за общи части досежно законовите предпоставки за пораждане на облигационно правоотношение.

Текстът на чл. 27 от Директива 2011/83/ЕС е възпроизведен и в националната правна уредба, а именно чл. 62 от ЗЗП, регламентиращ забрана да се доставя вода, газ, електрическа енергия, централно отопление, цифрово съдържание или предоставянето на услуги на потребител срещу заплащане без искане от негова страна. С Тълкувателно решение № 2/2016г. от 25.05.2017г. по т.д. № 2/2016г. на ОСГК на ВКС е прието, че за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с пар.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след изменението ДВ, бр.

30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е "решава мнозинството". Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата.

Разпечатката съдържа 27 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/327aa949-0ef5-4d61-ad87-0f2b03546211