Решение № 156 от 11.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 156 гр. София, 11.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Петър Ив. Минчев

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100510618 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 19254 от 23.11.2023 г., постановено по гр. дело № 74074/2021 г. по описа на СРС, 57-ми състав, частично са били уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу В. Н. К. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че В. Н. К. дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата от 425,32 лв. - представляваща стойността на незаплатена доставена и използвана топлинна енергия за топлоснабден обект, находящ се в гр. София, общ. ****, за периода от 01.05.2017г. – 30.04.2019г., ведно със законната лихва от 30.12.2020г. до окончателното изплащане, като иска е отхвърлен за разликата над 425,32 лв. до пълния предявен размер от 502,84 лв., сумата от 88,77 лв.– представляваща обезщетение за забавено изпълнение върху главницата от 425,32 лв. в размер на законната лихва за периода 15.09.2018г. – 15.12.2020г., като иска е отхвърлен за разликата над 88,77 лв. до пълния предявен размер от 106,49 лв., сумата от 25,39 лв. – представляващо възнагражедние за извършвано дялово разпределение в етажна собственост, където се намира топлоснабден имот – в гр. София, общ. ****, за периода 01.11.2017г. – 30.04.2019г., ведно със законната лихва от 30.12.2020г. до окончателното изплащане, и сумата от 5,63 лв. – представляваща обезщетение за забавено изпълнение върху главницата от 25,39 лв. в размер на законната лихва за периода 31.12.2017г. – 15.12.2020г.

Със същото решение В. Н. К. е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 1

ГПК сумата от 429,89 лева, представляваща сбора от направените от ищеца разноски, а ищцовото дружество е осъдено да заплати на адв. Д. Ч. на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38 ЗАд сумата от 89,24 лв., представляваща разноски за безплатно оказана правна помощ съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която исковете са били частично уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника, чрез процесуалния му представител – адв. Д.Ч., в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че в настоящето производство ищецът не е установил, че е вещен ползвател на имота, за което да са били представени писмени доказателства. Изтъква още, че неправилно бил уважен и иска за мораторна лихва, тъй като липсвали доказателства общите фактури да са били публикувани на интернет страницата на ищцовото дружество, поради което и не бил поставен в забава. Сочи още, че ищецът нямал основание да получава стойността на услугата дялово разпределение. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло исковете.

Въззиваемият ищец - „Топлофикация София” ЕАД е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения.

Третото лице-помагач на страната на ищеца - „Техем сървисис“ ЕООД, в срока по чл.

263, ал. 1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба.

Решението в частта, с която исковете са били отхвърлени, както следва: за главница за топлинна енергия за разликата над 425,32 лв. до пълния предявен размер от 502,84 лв.; за лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 88,77 лв. до пълния предявен размер от 106,49 лв. , не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като особеният представител не дължи държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на 2 първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Ето защо, противно на поддържаното в жалбата, съобразно цитираната нормативна уредба, възникването на облигационно правоотношение за битови нужди не е само с ползвателя, а възниква по силата на закона и със собственика, като от представения нотариален акт за продажба на право на строеж № 112 от 03.102.1997г. и разрешение за ползване № 241/29.07.1999 г., се установява безспорно, че В. Н. К. е собственик на процесния недвижим имот, същият не учредявал право на ползване върху имота, поради което и същият е пасивно материално да отговаря по исковете. Предвид оплакването в жалбата следва да се отбележи още, че правото на собственост е сред основните права на гражданите. Прогласено, гарантирано и защитено още в Конституцията на Република България – арг. чл. 17 от КРБ, чл. 18 от КРБ и чл. 19 от КРБ, като същото е абсолютно и безсрочно. Следователно ищецът е изпълнил в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК разпределената му като доказателствената тежест, и е установил по делото обстоятелство, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот, респективно че има качеството на потребител. В тежест на ответника е било да установи, че се е разпоредил с процесния недвижим имот преди процесния период, каквито доказателства по делото не са ангажирани.

Във връзка с оплакванията в жалбата, касаещи претенцията за услугата дялово 3 разпределение и материалната легитимация на ищеца, съдът намира следното:

С разпоредбата на чл. 139, ал. 2 от ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г., бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ се възлага отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал.

1 предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово разпределение.

По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната собственост. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.

Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея.

Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.

Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът на 4 заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите. Изложеното налага обоснован извод, че ищецът има право да събира суми и за т.нар. „дялово разпределение“.

По отношение оплакването във възивната жалба, касаещо липсата на публикуване на общата фактура за задължението за топлинна енергия в интернет за съответния отоплителен сезон, следва да се отбележи, че съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.