Решение № 137 от 14.07.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 137 гр. Пловдив, 14.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галина Гр. Арнаудова

Членове:

Мария П. Петрова

Румяна Ив. Панайотова-Станчева при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно гражданско дело № 20255000500255 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Х. О. Ч. чрез процесуалния й представител адвокат К. Р. против решение № 471/20.11.2024 г., постановено по гр.д. № 419/2024 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, в осъдителната му част. Жалбоподателката твърди, че решението в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано по подробно изложените във въззивната жалба съображения, поради което моли съда да го отмени и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. В случай, че съдът уважи исковата претенция, на основание чл. 241 от ГПК моли да бъде разсрочено изпълнението на решението поради затрудненото й имуществено състояние. Претендира направените разноски пред двете съдебни инстанции.

Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от насрещната страна.

Въззиваемият М. М. Д. чрез процесуалния му представител адвокат Н.

М. счита, че въззивната жалба е процесуално допустима, но е неоснователна, а 1 решението на окръжния съд в обжалваната част е постановено при правилно приложение на материалния закон и без допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, същото е правилно и обосновано, поради което моли съда да потвърди решението на първоинстанционния съд в тази част.

Претендира направените във въззивното производство разноски.

Постъпила е въззивна частна жалба от Х. О. Ч. чрез процесуалния й представител адвокат К. Р. против определение № 277/17.03.2025 г., постановено по гр.д. № 419/2024 г. по описа на Окръжен съд – Хасково.

Жалбоподателката твърди, че определението е неправилно, тъй като е отхвърлен частично иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, а не акцесорна претенция за присъждане на законна лихва и по тази причина на ответницата се дължат разноски по реда на чл. 78, ал. 3 от ГПК съразмерно на отхвърлената част на иска, поради което моли съда да отмени определението и да измени постановеното първоинстанционно решение в частта за разноските, като осъди М. Д. да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на адвокат К. Р. 1 834,19 лв. адвокатско възнаграждение за осъществена безплатно правна помощ и съдействие на Х. Ч..

Ответникът по частната жалба М. М. Д. чрез процесуалния му представител адвокат Н. М. я оспорва като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, ведно с всички законни последици.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Съдът намира, че постъпилите въззивна и частна жалби са подадени в срок против подлежащи на обжалване съдебни актове от лице, имащо право на жалба, изпълнени са и останалите законови изисквания по отношение на тях и същите като ДОПУСТИМИ следва да бъдат разгледани по същество.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявените от М. М. Д. против Х. О. Ч. обективно кумулативно съединени искове по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Ищецът твърди, че с ответницата се познавали отдавна като съседи, поддържали много добри отношения, помагали си взаимно, в периода 2015 г. - 2016 г. по искане на ответницата, която имала финансови затруднения, той няколкократно й услужвал с различни парични суми, които тя връщала. В началото на 2018 г. Ч. поискала в заем сума в размер от 30 000 лв. до 40 000 лв., която трябвало да върне на С.С. бързо заради наложените й 2 запори на банковите сметки и възбрани от частен съдебен изпълнител, като за да й помогне, ищецът сключил договор за потребителски кредит с „Банка ДСК“ АД в размер на 35 000 лв., които изтеглил на 07.02.2018 г. и същия ден ги предоставил на ответницата в присъствието на М. Д.а и З.Ч. с уговорката Ч. да заплаща по 440 лв. месечно за погасяване на банковия заем, а по искане на ответницата на 17.02.2018 г. той й предоставил още 65 000 лв., от които 20 000 лв. лични спестявания и 45 000 лв. предоставени му безвъзмездно от неговия баща, като първоначално между страните не бил подписан никакъв документ, но тъй като сумата била голяма, в края на ноември 2018 г. ответницата написала и подписала разписка с посочване на получаването и начина за връщане на заетите средства. Тъй като Ч. не изпълнила задължението си, Д. предявил против нея частичен иск, като с влязло в сила решение № 325/23.04.2024 г., постановено по гр.д. № 2640/2022 г. по описа на Районен съд - Хасково, тя била осъдена да му заплати 5 000 лв., представляващи част от неизпълненото й задължение за връщане на дадените в заем 100 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 30.08.2022 г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски. След влизане на решението в сила Ч. му заплатила тази сума, както и до момента му върнала още 20 160 лв., т.е. общо 25 160 лв., а остатъкът от задължението й е 74 840 лв., които не са платени. Предвид изложеното ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди ответницата да му заплати сумата 74 840 лв., представляваща част от неизпълненото й задължение за връщане на дадената й в заем сума от 100 000 лв., от които 35 000 лв. получени на 07.02.2018 г. и 65 000 лв. получени на 17.02.2018 г., както и лихва за забавено плащане на тази сума в размер на законна лихва за забава за страната, считано от 30.08.2022 г. - датата на предявяване на исковата молба по гр.д. № 2640/2022 г. по описа на Районен съд - Хасково, до окончателното й изплащане. Счита, че задължението не е погасено по давност, тъй като уговореният срок за връщане на сумите е 01.05.2020 г., а исковете са предявени на 21.05.2024 г. Претендира направените по делото разноски.

Ответницата Х. О. Ч. оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани и моли съда да ги отхвърли. Твърди, че не е получавала от ищеца в заем сумата 100 000 лв., подписала разписката поради страх и заплаха, реално получената от нея сума в заем била 20 000 лв. и до август 2020 г.

3 върнала на ответника над 40 000 лв., с което изпълнила задължението си.

Счита, че ищецът извършва кредитиране по занятие, поради което следва да се приложат разпоредбите на ЗПК. Прави възражение за погасяване на задължението по давност, доколкото в края на ноември 2018 г. получила покана от ищеца за връщане на дадената в заем сума и оттогава започнал да тече предвиденият в закона петгодишен срок, изтекъл в края на декември 2023 г. Възразява относно началния момент на лихвата за забава, който трябва да бъде датата на подаване на исковата молба по настоящото дело на 21.05.2024 г. Претендира направените по делото разноски.

С обжалваното решение Х. О. Ч. е осъдена да заплати на М. М. Д. 74 840 лв., представляващи част от неизпълненото й задължение за връщане на дадената й в заем сума от 100 000 лв., получени, както следва: 35 000 лв. на 07.02.2018 г. и 65 000 лв. на 17.02.2018 г. ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на делото - 21.05.2024 г. до окончателното й изплащане, както и 8 995,60 лв . направени по делото разноски, от които 2 995,60 лв. заплатена държавна такса и 6 000 лв. с включено ДДС адвокатско възнаграждение, като е отхвърлен искът за заплащане на законна лихва върху главницата, считано от 30.08.2022 г. датата на предявяване на искова молба, предмет на разглеждане по гр.д. № 2640/2022 г. по описа на Районен съд – Хасково, до 20.05.2024 г.

Решението е обжалвано от ответницата в осъдителната му част, в която то е предмет на въззивното производство, а в частта, в която е отхвърлен искът за заплащане на законна лихва върху главницата, считано от 30.08.2022 г. до 20.05.2024 г., решението не е обжалвано и е влязло в сила.

С определение № 277/17.03.2025 г. е оставена без уважение молба по чл. 248 от ГПК, инкорпорирана във въззивна жалба вх. № 460/16.01.2025 г., подадена от Х. О. Ч. чрез пълномощника й адвокат Р., за изменение на постановеното по делото решение в частта на разноските, като бъде присъдено в полза на адвокат К. Р. възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА за първоинстанционното производство.

При служебната проверка на решението и на определението по реда на чл. 269 от ГПК не се установиха пороци, обуславящи тяхната нищожност или недопустимост.

По отношение на правилността на обжалваното решение съдът 4 съобрази ограниченията на въззивната дейност съгласно чл. 269 ГПК и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за извършване проверка само в обжалваните части, на оспорените в жалбата фактически констатации и на изрично въведените в жалбата процесуални нарушения от първоинстанционния съд.

По исковете по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД:

Ищецът твърди, че на 07.02.2018 г. и на 17.02.2018 г. страните сключили два устни договора за заем, по силата на които той дал на ответницата 35 000 лв. и съответно 65 000 лв., т.е. общо 100 000 лв., а впоследствие Ч. подписала разписка /без дата/, в която признала получаването на сумата и се съгласила да я връща на определени дати с краен срок за погасяване на задължението 01.05.2020 г.

Договорът за заем е неформален, поради което няма пречка той да бъде сключен в устна форма, а установяването му, предвид това, че е на стойност, по-голяма от 5 000 лв., може да бъде установено с всички доказателствени средства, с изключение на гласни такива /чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК/.

Страните не спорят, че е бил валидно сключен договор за заем на 07.02.2018 г. за 35 000 лв., които са били получени от Ч. /вж. признанията на процесуалния й представител адвокат Р. в съдебно заседание на 23.06.2025 г. пред настоящата инстанция/, като спорът е относно сключването на договор за заем от 17.02.2018 г. за 65 000 лв. и получаване на сумата.

С влязло в сила на 10.05.2024 г. решение № 325/23.04.2024 г., постановено по гр.д. № 2640/2022 г. по описа на Районен съд – Хасково, Х. Ч. е осъдена да заплати на М. Д. 5 000 лв., представляващи част от неизпълнено задължение на Х. Ч. за връщане на даден от М. М. Д. заем в общ размер на 100 000 лв., както следва: 35 000 лв., получени на 07.02.2018 г., и 65 000 лв., получени на 17.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 30.08.2022 г. до окончателното й изплащане.

Доколкото влязлото в сила решение по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право /т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д.

5

№ 3/2016 г., което е задължително за органите на съдебната власт/, съдът приема за установено, че между страните са били сключени два договора за заем на посочените дати на обща стойност 100 000 лв. По първия от тях уговорката между страните към момента на сключването му е била ответницата да връща всеки месец по 440 лв. за изплащане на заема на Д. към „Банка ДСК“ АД, което тя е правила 14 месеца /според признанието на ищеца/, по втория договор няма данни за конкретна уговорка, поради което съдът приема, че първоначално задължението е било без определен падеж, но впоследствие след подписване на разписката от Ч. /без дата, но не по-късна от 30.11.2018 г., когато е отбелязано първото връщане на суми/ страните са се споразумели, че задължението по двата договора ще бъде изпълнено найкъсно до 01.05.2020 г., който срок е уговорен в полза на длъжника, на когото е дадено правото да погасява задължението и предсрочно.

Настоящият състав възприема извода на окръжния съд за неприложимост на разпоредбите на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите в отношенията между страните, тъй като от една страна Законът за потребителския кредит не се прилага при договори за кредит, по които не се начисляват лихва или други разходи за потребителя /чл.