Определение № 5181 от 14.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5181 гр. София, 13.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стянова Касационно гражданско дело № 20248002100170 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Я. К. от СГП, която, видно от обстоятелствената част и заявеното искане, е насочена срещу въззивно решение № 5104 от 06.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 2663/2023 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 13421 от 24.11.2022 г., постановено по гр. д. № 18340/2022 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Т. Я. К. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени следствие на незаконосъобразно повдигнато и поддържано обвинение, ведно със законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за времето от датата на подаване на исковата молба - 05.04.2022 г., до окончателното изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1523,61 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 04.04.2019 г. до 04.04.2022 г.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е силно завишен, като е нарушен принципът за справедливо обезщетяване, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част, за отхвърляне изцяло на заявените претенции за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди и лихви, алтернативно за намаляване размера на присъденото обезщетение.

1

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Какъв е критерият за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД?“ – сочи се противоречие с приетото в ППВС № 4/1968 г.; 2/ „При определяне основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“ – твърди се отново противоречие с т. II от ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на I г.о. и решение № 321 от 26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на IV г.о.; 3/ „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва ли да се държи сметка за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост при обезвредата?“ – сочи се наличие на противоречие с изложеното в т. II от ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. и решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., и двете на IV г.о.

Ответникът по жалбата Т. Я. К. не взема становище по нея в срока за отговор.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба в частта, насочена против въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – претърпени загуби от заплатено адвокатско възнаграждение на адв. Паулина Китанова за защита в наказателното производство, е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, но срещу неподлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява недопустима.

Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Нормата е императивна и за спазването й съдът следи служебно. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.

Касационната жалба в останалата й част (срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца сумата от 5 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва до окончателното изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1523,61 лева, представляваща мораторна лихва) е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че с постановление за привличане на обвиняем от 20.04.2012 г., предявено на 10.05.2012 г., по ДП № 15025/2012 г., по описа на 04 РУП – СДВР, Т. Я. К., е привлечен в процесуалното качество на обвиняем за извършено престъпление 2 по чл. 201 НК; по отношение на обвиняемия е взета мярка за неотклонение „подписка“; обвинителният акт е внесен в СРС на 08.06.2012 г., като по образуваното дело са проведени 3 открити съдебни заседания и с присъда от 25.11.2013 г., постановена по НОХД № 10725/2012 г. по описа на СРС, ищецът е признат за виновен по повдигнатото му обвинение; последният е обжалвал присъдата като с решение № 352 от 25.03.2015 г., постановено по ВНОХД № 3908/2014 г. на СГС, същата е отменена изцяло и делото е върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на първоинстанционния съд; при новото разглеждане на делото в първата инстанция са проведени 7 съдебни заседания, като с присъда от 21.03.2018 г. по НОХД № 5007/2015 г. на СРС, Т. К. е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение. Въззивният състав е констатирал, че съгласно представената справка от централизираната информационна система на следствените служби, в същата се съдържат данни за други висящи и приключени наказателни производства срещу Т. К., а видно от приложеното свидетелство за съдимост, същият е осъждан.

Съобразил е също, че съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и адв. Китанова, между страните е уговорено възнаграждение за защита в наказателното производство в размер на 300 лева, платено в брой при подписването му. Отчел е също и събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите Бонев и К.а, от които е приел за установено, че след като му било повдигнато обвинение, ищецът не излизал от вкъщи около 4-5 месеца, чувствал се зле, роднините му започнали да го отбягват; към настоящия момент случилото се му тежи и не му е удобно да го обсъжда.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е намерил от правна страна, че предявените искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са доказани по основание - в случая е налице незаконен акт на правозащитен орган – обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда; ищецът е претърпял неимуществени и имуществени вреди, които са необходима, естествена, закономерна последица от повдигнатото незаконно обвинение.

При съобразяване с постановките в т. 11 от ПPВС № 4/1968 г. и с т. 3 и 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и практика на ВКС по сходни казуси, въззивната инстанция е приела, че правно релевантните обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение; по какъв начин последното се е отразило на ищеца, конкретните му преживявания, както и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му. Приел е също така, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането; размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия; от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи.

3

Съобразно посочените критерии за определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, че: ищецът е бил незаконно обвинен в извършването на умишлено престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 8 години - т. е същото се явява „тежко престъпление“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; към момента на привличането му като обвиняем е бил на 24 години; от момента на предявяване на постановлението за привличането му като обвиняем до постановяването на оправдателната присъда е изминал продължителен период от 5 години и 11 месеца и 2 дни; спрямо ищецът е била взета мярка за неотклонение, макар и най-леката такава; същият е имал безукорно поведение, като се е явявал на всички открити съдебни заседания и с поведението си не е ставал повод за отлагане на делото; в резултат на воденото наказателно производство, ищецът е търпял вреди – психически стрес, притеснения за изхода на наказателното производство, неудобство от близките си. Посочените обстоятелства и конкретното им проявление по делото съдът е посочил като обуславящи по-висок размер на обезщетение. От друга страна, е отчел че: наложената мярка за неотклонение е най-леката такава, като по отношение на ищеца не са били вземани други мерки за процесуална принуда; обвинението не е било публично разгласявано; липсват наведени твърдения за влошаване здравословното съС.ие на лицето, както и данни за настъпването на неимуществени вреди над обичайните такива; към този момент ищецът вече е бил осъждан. Тези обстоятелства, макар и по-малобройни, е отчел като сочещи на по-нисък размер на процесното обезщетение.

Предвид установените по делото обстоятелства и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социалноикономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, въззивният състав е формирал извод, че справедливият размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди възлиза на сумата от 5000 лева.

Относно иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е посочил, че при незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и съответно дължимостта на обезщетението за забава е от влизането в сила на оправдателната присъда. Изложил е съображения, че в случая присъдата е влязла в сила на 06.04.2018 г., поради което от тази дата до посочената от ищеца – 04.04.2022 г., се дължи мораторна лихва върху главницата от 5000 лева за неимуществени вреди. Предвид релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, е посочил, че давността в случая е прекъсната, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.04.2022 г. С оглед приложимостта на специалната 3-годишна давност, е приел, че погасени по давност са вземанията за лихви, чиято изискуемост е настъпила преди 04.04.2019г. При тези данни въззивният съд е определил лихва за забава върху главницата от 5000 лева за периода от 04.04.2019 г. до 04.04.2022 г. в размер на сумата от 1523,61 лева. Приел е за дължима и законната лихва върху главницата от подаването на исковата молба до окончателното изплащане.

По отношение на претенцията за претърпени имуществени вреди, въззивната инстанция е намерила, че от страна на ищеца са ангажирани доказателства – договор за правна защита и съдействие за реално извършени 4 разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева в производството по НОХД № 10725/2012 г. по описа на СРС и същите подлежат на обезщетяване.