Решение № 271 от 22.03.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 271 гр. С., 22.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20235530103056 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.

Ищецът - твърди в исковата си молба, че изразяват по същество в това, че работил по трудово правоотношение с ответника по трудов договор № 908/14.07.2020 г., на длъжност „-“. С допълнително споразумение № 113/25.11.2020 г. било уговорено командироването му - и увеличен размерът на трудовото му възнаграждение на 3600 лева. Със заповед № 5/12.05.2021 г., връчена му по пощата на 13.05.2021 г., трудовото му правоотношение било прекратено за пръв път на основание чл. 71 КТ. Законността на това му уволнение била обжалвана от него и предявени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. С влязло в сила решение № 50024/01.03.2023 г. по гр.д. № 1922 по описа за 2022 г. на III г.о. на ВКС тези му искове били уважени, с което уволнението му било признато за незаконно, бил възстановен на работа на длъжността „-“ и му било присъдено обезщетение за оставането му без работа за 6 месеца. Със сила на пресъдено нещо ВКС приел, че брутното му трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец било в размер на 3600 лева, което се доказвало и от справка в НАП и от текста на ДС № 113. На 25.04.2023 г. му било връчено съобщението по чл. 345 КТ за въстановяването му на работа на длъжност „-“, и след като не се явил да я заеме в срока по чл. 345 КТ, трудовият му договор бил прекратен за втори 1 път със заповед № 97/19.05.2023 г., на основание чл. 325, ал.1, т. 2 КТ, считано от 10.05.2023 г. При последното прекратяване на трудовото му правоотношение на 10.01.2018 г., не му било изплатено паричното обезщетение за неизползвания от него платен годишен отпуск за периода от незаконното му уволнение - 13.05.2021 г. до възстановяването му на работа с получаване на съобщението за това от PC С. - 25.04.2023 г. За този период имал право на 39 дни платен годишен отпуск, който следвало да ползва след 25.04.2023 г., но не ползвал, тъй като не се явил да заеме длъжността, поради което трудовото му правоотношение било прекратено. Този неползван платен годишен отпуск се разпределял по следния начин: от 13.05.2021 г. до 13.05.2022 г. - 20 дни, от 14.05.2022 г. до 25.04.2023 г. - 19 дни. Съгласно решение от 25 юни 2020 г. на съда на ЕС, по съединени дела С-762/18, -, във връзка с преюдициално запитване на PC Х., С. постановил, че работниците имали право на платен годишен отпуск за времето от незаконното уволнение до възстановяването им на предишната работа, а при прекратяване на трудовото правоотношение — на заместващо обезщетение за неизползвания отпуск. Правото на платен годишен отпуск за времето от незаконното уволнение до възстановяването на предишната работа безспорно се отнасяло за работниците по трудов договор. В посоченото съдебното решение С. тълкувал чл. 7 от Директива 2003/8 8/ЕО и в диспозитива на решението посочвал работниците по трудов договор, тъй като преюдициалното запитване на PC Х. било по гражданско дело, което било заведено от работник - страна по трудово правоотношение. С описаното решение на С., трайната практика на ВКС, че за времето от незаконното уволнение до възстановяването на предишната работа, на работника по трудов договор не се полагал платен годишен отпуск, вече била преодоляна, и съдебният акт от 25 юни 2020 г. на С. следвало непосредствено да се прилага от съдебните органи на Р.. Съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 1 ГПК и трайната практика на ВКС по прилагането й, брутното трудово възнаграждение за изчисляване на обезщетенията при прекратяване на трудов договор се изчислявала на базата на брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец, който предхождал месеца на прекратяването. Към момента на прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца със заповед № 97/19.05.2023 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 10.05.2023 г., брутното му трудово възнаграждение за последния пълен 2 отработен месец било в размер на 3600 лева за месец април 2021 г. С определение № 8030/04.07.2023 г., което било постановено по ч.гр.д. № 8554/2023 г., от В. районен съд, на основание чл. 390, ал 1 и чл. 397 ГПК била издадена обезпечителна заповед № 153/04.07.2023 г., с която било допуснато обезпечение на бъдещия му иск с правно основание чл. 224 КТ, за заплащане на обезщетение за неползвания му платен годишен отпуск в размер на 7000 лева, чрез налагане на запор върху притежаваните от ответника банкови сметки. Искането по същество е да се осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от 7000 лева за главница от неплатено обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неползван при прекратяване на трудово правоотношение 39 дни платен годишен отпуск за периода от незаконното му уволнение на 13.05.2021 г. до възстановяването му на работа на 25.04.2023 г., и законна лихва върху тази сума от подаване на исковата молба в съда на 25.07.2023 г. до изплащането й, както и сторените по делото и в обезпечително производство по ч.гр.д. № 8554 по описа за 2023 г. на В. районен съд разноски.

Ответникът - признава изцяло по основание и размер този иск с подадения в срок отговор от законния му представител, и моли съда да приложи чл. 78, ал. 2 ГПК, защото не бил дал повод за образуване на делото, доколкото ищецът не бил изразил становището си извънсъдебно с оглед възможността за своевременното изплащане, а разноските по делото да се съобразели с липсата на фактическа и правна сложност на делото и Наредба №1/04.06.2006 г., а в съдебно заседание, редовно призован, не изпраща представител.

В откритото съдебно заседание пълномощникът на ищеца поиска постановяване на решение при признание на иска, поради което съдът прекрати съдебното дирене и пристъпи към постановяване на настоящото решение съобразно признанието.

В тази насока, съдът намери, че не са налице пречките по чл. 237, ал. 3 ГПК за постановяване на решение при признание на иска, тъй като с признатото право ответникът може да се разпорежда, а то не противоречи на закона и добрите нрави. Нещо повече. Съобразено е с посоченото и в исковата молба решение на С. от 25.06.2020 г. по съединени дела C-762/18 и C-37/19, което е постановено по две преюдициални запитвания по чл. 267 ДФЕС на Х. (C-762/18) и В. (C-37/19). По това решение С. е решил, че чл. 7, 3

§1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това че през този период не е полагал действително труд за работодателя, както и че чл. 7, §2 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която, при последващо прекратяване на трудовото правоотношение — след като работникът е бил уволнен незаконно, а покъсно възстановен на работа в съответствие с националното право, вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, този работник няма право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа. А тъй като това решение на С. е постановено по горепосочените преюдициални запитвания, то е задължително за всички съдилища и учреждения в Р., а не само за съдилищата, отправили същите запитвания (чл. 633 ГПК и Опр. 444-2019-ІV г. о.).

Поради това съдът намери, че не са налице пречките по чл. 237, ал. 3 ГПК за постановяване на настоящото решение при признание на иска, защото с признатото вземане ответникът може да се разпорежда, а то не противоречи на закона и добрите нрави. Поради това следва съобразно признанието му на предявения от ищеца иск по чл. 224, ал. 1 КТ да се постанови настоящото решение, с което същият да бъде изцяло уважен така, както е предявен, заедно със законната лихва върху исковата сума от предявяване на исковата молба в съда на 25.07.2023 г. до изплащането й (чл. 237 ГПК).

За обезщетенията по чл. 224, ал. 1 КТ, каквото е и процесното, ВКС приема, че са "за работа" по смисъла на чл. 242, ал. 1 ГПК, защото имат за цел да възмездят работника за положения труд, макар да е имал право за съответния период да не престира такъв (Опр. № 654-2013-IV г.о., Опр. № 363-2015-I г.о.). Поради това ще следва, съгласно императивната норма на чл.

242, ал. 1 ГПК, да се уважи и искането на ищеца, като се постанови предварително изпълнение на настоящото решение в тази му част, с която му 4 се присъжда процесното обезщетение за работа, със законната лихва от исковата молба до изплащането му, защото в този случай процесуалният закон не дава възможност за преценка на съда дали да допусне това му предварително изпълнение или не, а е длъжен да стори това (Опр. № 6542013-IV г.о.).

Тъй като ищецът е освободен от държавна такса и разноски за производството (чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК), при този изход на делото, дължимата се за същото държавна такса 280 лева, следва да бъде възложена в тежест на ответника (чл. 78, ал. 6 ГПК). Именно в негова тежест следва да се възложат и сторените от ищеца разноски по делото и в приложеното обезпечително производство по ч.гр.д. № 8554 по описа за 2023 г. на В. районен съд (чл. 78, ал. 1 ГПК и т. 5 от ТР № 6/2012 на ВКС). Възраженията му в отговора, че не бил дал повод за завеждане на делото, са неоснователни. Вярно е, че обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ е безсрочно, а при такива задължения, каквото е и това по чл. 225, ал. 1 КТ, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора (ТР 3-1996-ОСГК). Или поканата като условие за изпадане на длъжника в забава е абсолютно необходима, когато няма определен срок за изпълнение. Но също така е вярно, че при липса на такава, същата се замества от исковата молба, какъвто е и случая (ТР 3-1996-ОСГК).

При него, доколкото няма данни ищецът да е канил ответника да му заплати процесното обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, то същото е станало изискуемо и ответникът е изпаднал в забава да го заплати на ищеца от подаване на 25.07.2023 г. на исковата му молба в съда по делото за неговото плащане (ТР 3-1996-ОСГК). Същото обаче ответникът няма данни да е платил и след това, до приключване на съдебното дирене по делото (чл. 235, ал. 3 ГПК). А след като е така, независимо, че признава предявения по делото от ищеца иск за плащането му, несъмнено е дал повод за завеждането му, защото не плаща това дължимо от подаване на исковата молба изискуемо свое парично задължение. Поради това на общо на основание дължи на ищеца сторените от него разноски по делото и в обезпечителното производство, изчерпващи се в случая с платените в същите производства на пълномощника му адвокатски възнаграждения съответно от 1200 лева и 700 лева (чл. 78, ал. 1 и 2 ГПК и т. 5 от ТР № 6/2012 на ВКС). Основателно е обаче възражението по същество на законният представител на ответника в отговора му, за прекомерност на тези възнаграждения с оглед фактическата и правна сложност на тези 5 производства, която, с оглед задължителните разяснения в т. 3 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС, е в по - ниска степен с оглед горепосочената задължителна съдебна практика на С. и ВКС, разрешила спорните по тях въпроси (т. 3 от ТР 6/2012 ОСГТК). Поради това същите платени от ищеца на пълномощника му адвокатски възнаграждения, следва да се намалят до минималните такива от 1000 лева по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за защитата му по настоящото дело, и от 650 лева по чл. 7, ал. 7, във вр. с ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за защитата му в обезпечителното производство (чл. 78, ал. 5 ГПК и т. 3 ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС). Поради това, при този изход на настоящото дело, в тежест на ответника следва да се възложат сторените от ищеца разноски по настоящото дело в размер на 1000 лева от платеното за защитата му в същото адвокатско възнаграждение, и по обезпечителното производство в размер на 650 лева от платеното за защитата му в същото адвокатско възнаграждение (чл. 78, ал. 1 и 5 ГПК и т. 3 от ТР 6/2012 ОСГТК). При този изход на делото, ответникът няма право на разноски, присъждането на каквито той не е и поискал, нито има данни да е сторил такива, поради което такива не му се и присъждат с настоящото решение (чл. 78, ал. 3 ГПК).