Определение № 38049 от 15.10.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 38049 гр. София, 15.10.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Гражданско дело № 20231110166663 по описа за 2023 година

Делото е образувано по искова молба на Ц. М. Д., с ЕГН: **********, срещу „..“ ООД, която е редовна и предявеният с нея иск е процесуално допустим.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба.

В срока по чл. 211, ал. 1 ГПК ответникът „..“ ООД е предявил насрещен иск срещу Ц. М. Д., с ЕГН: **********, който също е процесуално допустим.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК Ц. М. Д., с ЕГН: **********, е подал отговор на исковата молба по насрещния иск.

Насрещните искове произтичат от същото правоотношение, предмет на първоначалния иск, и са предявени в срок, поради което следва да бъдат приети за съвместно разглеждане.

Искането на ищеца за задължаване на ответника „..“ ООД да представи всички налични документи, свързани с процесния договор за паричен заем, следва да бъде оставено без уважение, тъй като документите са представени с отговора на исковата молба.

Налице са предпоставките за насрочване на делото в открито съдебно заседание.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПРИЕМА за съвместно разглеждане предявените от „..“ ООД срещу Ц. М. Д., с ЕГН:

**********, насрещни искове.

НАСРОЧВА открито съдебно заседание на 19.01.2027 г. от 13:30 часа, за когато да се призоват страните, като им се изпрати препис от настоящото определение, на ищеца Ц. М.

Д., с ЕГН: ********** – препис от отговора на исковата молба от „..“ ООД, а на ответника „..“ ООД – препис от отговора на исковата молба по насрещния иск от Ц. М. Д., с ЕГН:

**********,

ДОПУСКА представените от ищеца с исковата молба и от ответника с отговора на исковата молба документи като писмени доказателства по делото.

ЗАДЪЛЖАВА на основание чл. 190 ГПК ответника да представи справка – извлечение от счетоводните си книги за постъпилите към него суми за погасяване на задължението, от която да е виден и начинът на разпределението им по пера.

1

ИЗГОТВЯ следния проект за доклад на основание чл. 140, ал. 3 във връзка с чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК:

Предявени са следните искове:

Ц. М. Д., с ЕГН: **********, е предявил срещу „..“ ООД установителен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 11, т. 9 и 10 и чл. 19 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № .. към искане № .., сключен между Ц.

М. Д., с ЕГН: **********, в качеството му на кредитополучател и ".." ООД, ЕИК: .. в качеството му на кредитодател, а в условията на евентуалност по чл. 26, ал. 4 ЗЗД за отделна клаузи от договора – чл. 11, ал. 1 .

„..“ ООД е предявил срещу Ц. М. Д., с ЕГН: **********, осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 9 ЗПК за заплащане на сумата от 567 лв. /петстотин шестдесет и седем лева/, представляваща част от неизплатено задължение за главница в общ размер на 800 лева по Договор за потребителски кредит № .. от 04.07.2023 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск /13.5.2024 г./ до окончателното плащане.

Ищецът Ц. М. Д. твърди, че на 04.07.2023 г. между него, в качеството му на кредитополучател, и „..“ ООД, в качеството му на кредитодател, бил сключен Договор за потребителски кредит № .. към искане № .., придружен от погасителен план. Съгласно чл. 3 от договора размерът на предоставения кредит бил 800 лв., като погасяването следвало да се извърши на 14 седмични вноски – две вноски по 6,92 лв. и дванадесет вноски по 70,48 лв.

Договорът предвиждал фиксиран годишен лихвен процент в размер на 44,5 % и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 56,77 %. Датата на първото плащане била 11.07.2023 г., а датата на последното – 10.10.2023 г. Общата сума за плащане била посочена в размер на 859,60 лв., като не била предвидена такса за усвояване на кредита.

Ищецът твърди, че съгласно чл. 5 от договора кредитополучателят следвало в срок до три дни от сключването му да предостави обезпечение под формата на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, или поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на определени изисквания. Банковата гаранция следвало да бъде валидна от сключването на договора до изтичането на шест месеца след падежа на последната редовна вноска и да обезпечава задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора, включваща главницата и договорната лихва. При избиране на поръчителство единственият поръчител следвало да има осигурителен доход не по-малък от седем пъти размера на минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители всеки от тях следвало да има осигурителен доход най-малко четири пъти размера на минималната работна заплата. Освен това поръчителите не следвало да са поръчители по други договори за заем с кредитора, да нямат неизпълнени задължения по кредити, сключени с него, и да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, съгласно справочните данни на Централния кредитен регистър към БНБ. Те следвало и да представят служебна бележка от работодателя или друг документ, удостоверяващ размера на доходите им.

Ищецът посочва, че в чл. 11, ал. 1 от договора била предвидена неустойка при непредоставяне на изискуемото обезпечение, като общият размер за срока на договора възлизал на 302,40 лв. Според изложеното в исковата молба общият размер на задължението по договора възлизал на 1 162 лв., включващ 800 лв. главница, 59,60 лв. договорна лихва и 302,40 лв. неустойка за непредоставяне на обезпечение. Ищецът твърди, че към момента на подаване на исковата молба бил заплатил общо 233 лв. по договора.

На първо място ищецът поддържа, че сключеният договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 22 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Според него в договора и в Стандартния европейски формуляр не било посочено кои конкретни разходи формират годишния процент на разходите, 2 включително дали в него е включена неустойката за непредоставяне на обезпечение. Ищецът счита, че това представлява нарушение на изискванията за предоставяне на ясна, точна и пълна информация относно разходите по кредита и не позволява на потребителя да установи действителната цена на поетото задължение.

В тази връзка ищецът твърди, че уговорката за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция представлява скрито допълнително възнаграждение за кредитора, което следвало да бъде включено при изчисляването на ГПР. По негово мнение непосочването на този разход водело до определяне на по-нисък от действителния ГПР, а оттам и до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Наред с това ищецът поддържа, че неустойката за непредоставяне на обезпечение фактически представлявала добавка към възнаградителната лихва, която не била посочена като такава в договора, поради което било нарушено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.

В подкрепа на тези твърдения ищецът се позовава на Решение № 1638 от 19.12.2022 г. на Окръжен съд – Варна по в. гр. д. № 2218/2022 г., влязло в сила, както и на практиката на Съда на Европейския съюз по дело C-448/17. Според изложеното в исковата молба от тази практика следвало, че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост, договорът за кредит трябва да съдържа не само размера на ГПР, но и необходимите данни и разходи, въз основа на които той е изчислен. Ищецът подчертава, че непосочването на необходимите компоненти за изчисляване на ГПР следва да се приравни на непосочване на самия ГПР, когато потребителят не разполага с информацията, необходима за проверка на неговия размер.

Ищецът поддържа също, че изискванията за предоставяне на обезпечение били изключително тежки и практически неизпълними в предвидения тридневен срок. Според него снабдяването с банкова гаранция или с поръчителство от лица, отговарящи на всички договорни условия, изисквало време, набавяне на документи, одобрение от съответната институция и съдействие от трети лица. Той счита, че кредиторът не можел да възлага на потребителя подобно задължение след отпускането на кредита, при положение че следвало предварително да извърши оценка на кредитоспособността му и да прецени риска от предоставянето на кредита.

В подкрепа на доводите си ищецът се позовава на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК, като твърди, че в ГПР следвало да бъдат включени всички настоящи и бъдещи разходи по кредита, включително лихви, такси, комисиони и други възнаграждения, пряко или косвено свързани с кредитното правоотношение. Според него чрез предвиждането на неустойка, която не била включена в ГПР, се заобикаляло ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно което годишният процент на разходите не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Ищецът счита, че включването на подобен разход извън посочения ГПР водело до неправилно представяне на действителната цена на кредита и до заблуждаване на потребителя относно общия размер на задълженията му.

В тази връзка ищецът твърди, че посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Позовава се и на практиката на Съда на Европейския съюз по дело C-453/10, според която посочването на по-нисък от действителния ГПР може да представлява заблуждаваща търговска практика, доколкото съдържа невярна информация за общите разходи по кредита и може да повлияе върху решението на потребителя да сключи договора.

Ищецът счита, че подобно поведение следва да бъде взето предвид и при преценката за неравноправния характер на договорните клаузи.

Ищецът се позовава и на Решение № 16 от 26.05.2021 г. по в. гр. д. № 57/2021 г. на Окръжен съд – Търговище, Решение № I-272 от 15.01.2021 г. по в. гр. д. № 2669/2020 г. на Окръжен съд – Бургас, Решение № 250 от 12.07.2022 г. на Окръжен съд – Пазарджик по в. гр. д. № 3

284/2022 г., Решение № 1439 от 18.11.2022 г. на Окръжен съд – Пловдив по в. гр. д. № 1777/2022 г., както и други съдебни актове, посочени в исковата молба. Според него тази практика подкрепя разбирането, че непосочването на разходите, формиращи ГПР, поставя потребителя в неравностойно положение и го лишава от възможността да разбере икономическите последици от сключването на договора.

На следващо място ищецът поддържа, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, предвиждаща неустойка за непредоставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Той твърди, че уговорената неустойка в размер на 302,40 лв. е необосновано висока, тъй като представлява значителна част от размера на предоставения кредит и увеличава съществено общата сума, дължима от потребителя. Според ищеца тази неустойка не изпълнявала присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а имала за цел единствено да увеличи приходите на кредитора.

Ищецът посочва, че непредоставянето на обезпечение не причинявало само по себе си вреди на кредитора, тъй като задължението за оценка на кредитоспособността на потребителя възниквало преди сключването на договора. Поради това според него рискът от неизпълнение не следвало да бъде прехвърлян върху кредитополучателя чрез допълнителна неустойка, която се начислявала независимо от изпълнението на основното задължение за връщане на кредита. Ищецът счита, че така уговорената неустойка представлявала допълнителна печалба за кредитора и водела до неоснователно обогатяване за негова сметка.

В подкрепа на този довод ищецът се позовава на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, съгласно което нищожна поради противоречие с добрите нрави е уговорката за неустойка, която излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочва също Решение № 107 от 25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о., и Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., като поддържа, че при преценката за действителността на клаузата следва да бъдат съобразени естеството и размерът на обезпеченото задължение, видът на неустойката, характерът на неизпълнението и съотношението между размера и евентуалните вреди за кредитора.