Решение № 1357 от 28.09.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1357 гр. Русе, 28.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Т. Т. Илиева при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева като разгледа докладваното от Т. Т. Илиева Гражданско дело № 20254520102134 по описа за 2025 година

Ищцата Т. С. Ц. твърди, че на 29.04.20241 г. сключила Договор за паричен заем Standard 30 plus № 6033968 с ответното дружество - „Вива Кредит" АД, по силата на който последното поело задължение да й предостави парична сума в размер на 650 лв., а тя от своя страна се задължила да върне заемната сума, както и възнаградителна лихва и други такси и разходи, както следва: Общ размер на кредита - 650 лв.; ГПР 49,51 %; Фиксиран годишен лихвен процент на заема - 40,32 %; Лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден - 0,11 %; Брой погасителни вноски – 3, всяка в размер на 276.37 лв.; Такса за услуга по експресно разглеждане на документи за отпускане на заема – 134.94 лв.; Обща дължима сума по кредита – 829.11 лв. /с вкл.такса за експресно разглеждане на документи\. Към месечната вноска била включена и още една такса, юридически оформена в договора като „неустойка за непредоставено обезпечение“ в общ размер 89.97 лв., като към всяка месечна вноска се начислявали допълнителни 29.99 лв. Общото задължение по кредита, което е следвало да бъде заплатено от ищцата, възлизало на 919.08 лв.

Счита договора изцяло недействителен по смисъла на ЗПК и ЗЗП. Същият не отговарял на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК – не било спазено изискването за форма. Договорът не бил съставен по ясен и разбираем за потребителя начин. Същият не отговарял на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕП, тъй като не бил подписан по предвидения в тях начин от ищцата, което на самостоятелно основание водело до пълната нищожност на договора. В него бил посочен ГПР, но като абсолютна стойност – 49.51 %, без да са посочени взетите предвид допускания, използвани при 1 изчисляване на ГПР по определенияв Приложения № 1 към ЗПК начин. В него не била включена и окончателната дължима сума по кредита, която де факто била 919.08 лв., при отпусната чиста стойност на заема от 650 лв. Оставал неясен действителният процент на ГПР, в който следвало да бъде включена неустойката за непродставено обезпечение, както и всякакви други евентуални разходи, свързани с кредита. Ако не бъде включена, това означавало, че ГПР е посочен в по-нисък от реалния размер, което се приравнявало от СЕС на пълна липса на ГПР и водело до недействителност на кредитното правоотношение.

Нарушена била и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като при изчисляване на ГПР не били посочени взетите предвид допускания по определения в Приложение 1 към ЗПК начин.

В процесния договор липсвал и конкретно записан лихвен процент на ден, което било още едно неизпълнение на задължителните изисквания на материалния закон, водещо до пълна недействителност на контракта.

Общите условия, представляващи част от цялостното споразумение, не били подписани от ищцата на всяка страница, което също било задължително изискване към договорите за потребителски кредити. Договорът бил сключен и при нарушение на добрите нрави, тъй като в него едностранно била включена такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 134.94 лв., която клауза сама по себе си била нищожна. С нея се целяло заобикаляне на материалния закон, тя представлявала скрита лихва или такса по усвояване и управление на кредита, с която се заобикалял законът – фиксирания таван на ГПР.

Нищожна била и клаузата, регламентираща договорна лихва в размер на 40.32 %, поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва, а при обезпечените кредити, какъвто бил настоящият, поради начислената неустойка – двукратния размер. Ищцата счита, че кредиторът не би предложил и не би сключил договор за паричен заем без включването в него на нищожните клаузи за начисляване на такса за експресно разглеждане на документи и за договорна лихва от 40.32 %. Същото се отнасяло и до неустоечната клауза.

Моли да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена недействителността на Договор за паричен заем Standard 30 plus № 6033968/29.04.2024 r., сключен между страните, поради противоречие с разпоредбите на материалния закон, а в условие на евентуалност - за прогласяване нищожността на отделни клаузи от него, предвиждащи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 134.94 лв., регламентиращи фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 40.32 % и заплащане на неустойка в размер на 89.97 лв. при непредставяне на обезпечения, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД.

2

В срока по чл.131 ГПК ответникът „Вива Кредит“ АД, гр.София, депозира отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен и неодказан. Оспорва наличието на неравноправни клаузи в процесния договор.

Процесното облигационно правоотношение било сключено по указания в чл.1, ал.1 и ал.2 от договора начин, при спазване законовите изисквания за това, като съдържало изчерпателно и в цялост всички законоустановени реквизити относно изискванията на чл.10 и чл.11 3ПК. Договорът бил сключен в писмена форма и отговарял на императивните изисквания на ЗПК, разпечатан в един формат и шрифт, с размер не по-малък от изискуемия - pt12. Разпоредбите му били ясни, подробни и достатъчно разбираеми, за да бъдат възприети от страните по него. Посочени били размера на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишен процент на разходите, лихвен процент, фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържал погасителен план, в който били отразени размера, броя, периодичността и датите на плащане на погаситепните вноски. В чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК нямало изискване да се посочи математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България, имало нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към 3ПК/, които единствено можело да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито можели да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито били длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Д у м а т а „допускания“ тук се използвала в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания били изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от ЗПК. Тези допускания се деляли на 2 групи – базови (чл. 19, т. 3 и т.

4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и б от приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни (чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, п, м към ЗПК). В настоящия случай било приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Смисълът на закона бил кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая било изпълнено.

От съдържанието на договора било видно, че същият не е сключен при 3 прилагане на ОУ, поради което и възраженията на ищцата в тази насока били несъстоятелни. Разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично предвиждала, че при изчисляване на ГПР по кредита не се прибавят разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

Неустойката за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение имала точно такъв характер и категорично не следвало да участва при формирането на ГПР.

Включването й в ГПР би представлявало недопустимо нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от страна на финансовата институция и би довело до заблуждаване на потребителя относно размера на действителните разходи по кредита и размера на неговите задължения.

Съгласно чл. 4, § 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябвало да се изготви в писмена форма и в него да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В чл. 1а от тази директива се определяли условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4, б. а) от нея се уточнявало, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен". Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, имало съществено значение. В случая към момента, в който договорът е сключен, не се установявало да се дължи предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпвала при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора. Затова неоснователно се явявало схващането на ищцата, че неустойката е следвало да включи ГПР.

Таксата по експресно разглеждане на документи била за допълнителна услуга и клиентът доброволно избрал дали да се възползва от нея. Оспорваната клауза фигурирала в договора по изрична заявка на ищцата. Клаузата не била яедностранно наложена от Дружеството, без ищцата да има възможност да избегне ползването на съответната услуга, респективно начисляване на таксата за нея. Предоставянето на финансови услуги от Дружеството не било обусловено от експресно разглеждане на заявките, като тази услуга била предоставена единствено и само в интерес на заемополучателите. Таксата за експресно разглеждане представлявала цената на предоставяната от кредитора услуга по експресно разглеждане на документите, поради което той бил свободен да определи какъв да е нейният размер, по аргумент на чл. 9 от 33Д. Предназначението на неустойка в договора било да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението му. Ако заемополучателят добросъвестно бил изпълнил поетото договорно задължение и бил предоставил такава гаранция, то кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да търпи вреди. Дори да се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я правело нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следвало да се намали нейния размер.

4

Възнаградителната лихва представлявала цената на предоставяната от кредитора услуга – ползването на парични средства и поради това той бил свободен да определи какъв да е нейният размер. Размерът на лихвата бил договорен в съответствие с принципа на свобода на договарянето, предвиден в чл. 9 ЗЗД. С оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и при съобразяване Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налагало заключение, че договореният ГПР в конкретния случай не надвишавал 50 %, т. е. бил в рамките на допустимата в закона граница.

По подробно изложените съображения моли съдът да приеме, че при подписване на процесния договор не са допуснати предвидените в чл.22 от ЗПК съществени пороци, при наличието на които потребителят да е бил в невъзможност да разбере икономическите последици на договора. Съдържанието м у отговаряло на изискването за яснота, а евентуалната недействителноспа на отделни клаузи, които не влияят върху основните елементи на договора и без които той можел да породи действие, не следвало автоматично да води до недействителност на цялото съглашение.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното: