Решение № 108 от 05.06.2025, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 108 гр. Първомай, 05.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20255340100027 по описа за 2025 година

Предявен е иск от Р. К. М. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК за установяване, че Договор за паричен заем № 5169656 от 11.07.2024 г. е недействителен.

Предявени са и обективно съединени искове от Р. К. М. срещу „Файненшъл България“ ЕООД при условията на евентуалност с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 4 ЗЗД, чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция от 11.07.2024 г.

Ищецът твърди, че сключил с първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор за паричен заем № 5169656 от 11.07.2024 г., съгласно който получил сумата от 2000 лв. при годишен лихвен процент от 50 % и годишен процент на разходите от 63,08 %, която се задължил да върне на 8 месечни вноски. Съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора заемателят бил длъжен да представи едно от следните обезпечения: две физически лица поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант. Посочено е, че на същата дата ищецът сключил договор за предоставяне на гаранция с втория ответник „Файненшъл България” ЕООД.

На основание чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на гаранция ищецът дължал сума в размер на 1598,32 лв., представляваща възнаграждение на дружеството-гарант за това, че същото ще отговаря солидарно за задълженията на ищеца по договора за заем. Счита, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В тази връзка излага съображения, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 50 % не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговореното 1 възнаграждение за дружеството-гарант в размер на 1598,32 лв. по своята същност представлявало добавък към договорната лихва. Посочено е, че чрез предвиждане на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми-гаранти, небанковите институции си осигурявали допълнителна печалба, като по този начин се преодолявало законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че поради невключването на възнаграждението за дружеството-гарант в посочения в договора за паричен заем размер на ГПР последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, което водело до недействителност на кредитната сделка. Твърди се, че процесният договор за предоставяне на гаранция се явявал акцесорен по отношение на договора за заем.

Поради това намира, че предвид недействителността на кредитната сделка липсвало основание за сключването на договора за предоставяне на гаранция. На следващо място счита, че договорът за предоставяне на гаранция бил сключен само и единствено, за да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като по този начин единствено се целяло оскъпяване на кредита за заемателя и генериране на допълнителна печалба. Също така твърди, че договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен поради нарушаване на добрите нрави, тъй като ищецът не получавал никаква престация срещу заплащането на възнаграждение на дружеството-гарант. В тази връзка е посочено, че чрез договора за предоставяне на гаранция единствено се обременявал финансово потребителят и по този начин дори се увеличавал рискът същият да не изпълни задълженията си по договора за паричен заем. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в който се излагат съображения за неоснователност на предявения иск. Счита, че договорът не страда от визираните в исковата молба пороци. Посочено е, че годишният процент на разходите и общата дължима сума по договора за кредит били изчислени коректно. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не се включвало при изчисляването на ГПР, тъй като не било част от общия разход по кредита на потребителя. В тази връзка твърди, че сключването на договор за предоставяне на гаранция с трето лице не се явявало необходимо условие за сключване на договора за кредит. Счита, че надвишаването на максималния размер на ГПР не водело до недействителност на договора за паричен заем. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, в който се излагат съображения за неоснователност на предявените искове. Твърди се, че сключил договора за предоставяне на гаранция с ищеца заради възможността да получи възнаграждение.

Поради това счита за неоснователно възражението, че договорът бил лишен от основание. Несъстоятелно било твърдението на ищеца, че със сключването на договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Отделно от това сключеният между страните договор за предоставяне на гаранция не попадал в приложното поле на ЗПК. Също така оспорва твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция противоречал на добрите нрави, като счита, че бил сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

2

Не е налице спор, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № 5169656 от 11.07.2024 г., по силата на който първият ответник е предоставил на ищеца паричен заем в размер на 4000 лв., при срок на заема от 8 месеца, месечна погасителна вноска в размер на 598,21 лв., фиксиран годишен лихвен процент – 50 %, обща сума за връщане – 4785,68 лв. и годишен процент на разходите – 63,08 %. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на посочените в договора изисквания; 2. банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или 3. одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Не се спори и относно обстоятелството, че в изпълнение на задължението си по чл. 4 от договора за кредит заемателят е сключил с „Файненшъл България“ ЕООД на същата дата договор за предоставяне на гаранция № 5169656, по силата на който вторият ответник се е задължил да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя по договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция заемателят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 1598,32 лв., платимо на вноски от по 199,79 лв., последните дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД. В ал. 2 е предвидено задължение заемателят да заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, като съгласно ал. 3 „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на заемателя за плащане на възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, както и всички други вземания на гаранта по него.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

На първо място, съдът намира за необходимо да изясни, че предявените искове за прогласяване недействителността на сключените договор за кредит и договор за предоставяне на гаранция са процесуално допустими. В тази връзка правният интерес от воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по-голямо основание следва да се признае правен интерес от завеждане на иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред (така Определение № 362 от 09.06.2017 г. на ВКС по т. д. 1046/2017 г., I т. о.). Ето защо и доколкото в случая не е предявен отрицателен установителен иск за недължимост на заплатените суми, съдът следва да се произнесе по предявените искове.

Отделно от това, допустимостта на предявените искове се извежда от постановките на Решение на СЕС от 23.11.2023 г. по дело № С-321/22, според което чл.

7, § 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато 3 потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза (така Определение № 675 от 11.03.2025 г. по в. ч. гр. д. № 297/2025 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 534 от 24.02.2025 г. по в. ч. гр. д. № 154/2025 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 1714 от 25.06.2024 . по в. ч. гр. д. № 1366/2024 г. по описа на ОС Пловдив и др.).

Тъй като ищецът и първият ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.

2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.