Решение № 752 от 05.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 752 гр. София, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Д. Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20241100509134 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 30.05.2023г., постановено по гр.д. № 24325/2020г. на СРС, ГО, 81 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу Т. М. А., Р. М. Б. и Д. М. Б. обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: 1/. срещу ответницата Т.

М. А. - за сумата 694, 03 лева - главница, представляваща стойността на неизплатена топлинна енергия за периода м.11.2016г. - м.04.2020г. в имот, находящ се в гр. София, жк „****“, бл. ****, с абонатен № 227151; за сумата 88, 63 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за топлинна енергия за периода от 15.09.2017г. до 17.01.2020г. и за сумата 13, 30 лева - главница за извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.12.2016г. до 30.04.2019г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 27.01.2020г. до окончателното плащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК по ч.гр.д. № 3766/2020г. по описа на СРС, ГО, 81 състав; 2/. срещу 1 ответника Р. М. Б. - за сумата 388, 97 лева - главница, представляваща стойността на неизплатена топлинна енергия за периода м.11.2016г. м.04.2020г. в имот, находящ се в гр. София, жк „****“, бл. ****, с абонатен № 227151; за сумата 53, 59 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за топлинна енергия за периода от 15.09.2017г. до 17.01.2020г. и за сумата 6, 65 лева - главница за извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.12.2016г. до 30.04.2019г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 27.01.2020г. до окончателното плащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3766/2020г. по описа на СРС, ГО, 81 състав и 3/. срещу ответника Д. М. Б. - за сумата 388, 97 лева - главница, представляваща стойността на неизплатена топлинна енергия за периода м.11.2016г. - м.04.2020г. в имот, находящ се в гр. София, жк „****“, бл. ****, с абонатен № 227151; за сумата 53, 59 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за топлинна енергия за периода от 15.09.2017г. до 17.01.2020г. и за сумата 6, 65 лева - главница за извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.12.2016г. до 30.04.2019г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 27.01.2020г. до окончателното плащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3766/2020г. по описа на СРС, ГО, 81 състав. Със същото решение са отхвърлени предявените срещу ответниците искове за разликата над уважените до пълните предявени размери.

Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове за сумата от 88, 63 лева – обезщетение за забава и за сумата от 13, 30 лева – стойност на услугата дялово разпределение, е подадена въззивна жалба от ответницата Т. М. А.. В жалбата са развити оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт поради допуснато нарушение на материалния закон.

Конкретно се поддържа, че ответницата не дължи претендираното обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия, доколкото ищцовото дружество не е ангажирало доказателства за изпадане на длъжника в забава. В тази връзка обосновава становище, че приложимите Общи условия за продажба на топлинна енергия предвиждат задължение на топлопреносното предприятие за публикуване на издадената обща фактура в сайта на дружеството, който момент определя началото на твърдяната забава.

2

В случая, обаче, ищецът не е ангажирал доказателства да е изпълнил това свое задължение, поради което счита, че не са налице предпоставки за претендиране на обезщетение за забава. Оспорва правилността на решението и в частта, в която е уважен предявеният иск за вземането за стойността на услугата дялово разпределение. Счита, че ищецът не е легитимиран да претендира вземането, което се дължи на трето за спора лице – конкретно на фирмата за дялово разпределение. По изложените съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят изцяло.

Насрещната страна “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материалноправни норми. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част.

По делото е подадена въззивна жалба и от ответника Д. М. Б. срещу първоинстанционното решение, в частта, в която са уважени предявените срещу него искове. В жалбата са релевирани оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че СРС неправилно е приложил института на 3-годишната погасителна давност. Поддържа, че сумите, начислени за доставена топлинна енергия в периода от м.05.2016г. до 31.12.2016г., са недължими поради погасяването им по давност. В този смисъл счита, че задължението става изискуемо към момента на изтичане на срока за заплащане на прогнозната фактура, а не след издаване на изравнителната сметка. На следващо място са развити подробни съображения, че потребител на топлинна енергия е само лицето, на което е открита партида при ищцовото дружество. Твърди, че по делото е установено, че това качество има единствено ответницата Т. А., която е титуляр на открита партида за топлоснабдения имот. Навежда доводи, че основанието за облигационната обвързаност между страните е не е специалната хипотеза на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, а общата такава по чл. 149, ал. 1, т. 6 от ЗЕ. По отношение на претенцията за обезщетение за забава са изложени аргументи за недължимост, доколкото ищцовото дружество не е ангажирало доказателства за изпадане на длъжника 3 в забава. В тази връзка обосновава становище, че приложимите Общи условия за продажба на топлинна енергия предвиждат задължение на топлопреносното предприятие за публикуване на издадената обща фактура в сайта на дружеството, който момент определя началото на твърдяната забава.

Счита, че ищецът не е активно материално-легитимиран да претендира вземане, представляващо стойност на услугата дялово разпределение, доколкото тази услуга е предоставяна от третото лице-помагач. Не били ангажирани доказателства за основанието за възникване на това задължение за потребителя и относно датата на която е трябвало същото да бъде платено.

По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваните му части.

Насрещната страна “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материалноправни норми.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Производството по делото е образувано по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК срещу М.Б.А. искове за установяване съществуване на вземане за доставена топлинна енергия, мораторна лихва и за стойността на 4 предоставената услуга дялово разпределение. В хода на първоинстанционното производство ответникът е починал и с определение от 31.08.2022г. съдът е конституирал на основание чл. 227 от ГПК като ответници по делото неговите наследници по закон Т. М. А. /преживяла съпруга/, Р. М. Б. /син/ и Д. М. Б.

/син/.

Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и съответно използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.

Договоръ т за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни действия. Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ " клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената 5 и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че техният наследодател М.Б.А. е притежавал правото на собственост върху процесния имот през исковия период, а и това се установява от представения договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 09.08.1991г. Следователно между М.А. и ищцовото дружество са възникнали облигационни правоотношения по презюмиран договор за продажба на топлинна енергия на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Изгубването на качеството на битов клиент настъпва при посочените по-горе законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения между страните, каквито в процесната хипотеза не са установени. В аспекта на изложеното се налага извод за неоснователност на релевираното от въззивниците възражение за липса на облигационна връзка поради неспазване на писмената форма за валидност на договора за продажба на топлинна енергия, доколкото, противно на поддържаното, разпоредбата на чл. 149, ал. 1 от ЗЕ не въвежда такова изискване. Предвидената в посочената норма писмена форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване След смъртта на М.А. на 26.11.2020г. неговото имущество като съвкупност от права и задължения е преминало върху наследниците по закон – Т. М. А. /преживяла съпруга/, Р. М. Б. /син/ и Д. М. Б. /син/. При липсата на данни приживе наследодателят на ответниците да е извършил разпоредителни сделки с процесния имот преди началото на исковия период, се налага извод, че ответниците са придобили при равни квоти от по 1/3 ид. част въз основа на настъпилото законово наследствено правоприемство наследственото имущество, останало от М.А. като съвкупност от права и задължения. С оглед релевираните възражения срещу предявените искове се налага извод, че конституираните в производството наследници по закон са приели наследството с конклудентни действия /чл. 49, ал. 2 от ЗН/ и в този смисъл са носители на правата и задълженията включени в наследството на М.А..