Определение № 88 от 06.02.2023, Окръжен съд - Добрич

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 88 гр. гр. Добрич, 06.02.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Георги М. Павлов

Членове:

Павлина Н. Паскалева

Деница Б. Петкова като разгледа докладваното от Павлина Н. Паскалева Въззивно частно гражданско дело № 20233200500019 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по частна жалба на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК 207172780, със седалище и адрес на управление гр. София, п.к. 1527, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3 против разпореждане, обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение №1495 от 28.11.2022г. на ДРС по ч. гр. д. №20223230103455 по описа на ДРС за 2022г., с което е отхвърлено заявлението на кредитора за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК против длъжника П. В. И., ЕГН **********, с адрес гр. Д. за следните суми: 359,24 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение; 70,16 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 08.11.2020 г. до 06.07.2021 г. и 130,00 лева, представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането.

Изложени са доводи за незаконосъобразност на атакуваното разпореждане, като се настоява за отмяната му и за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение.

Жалбата е допустима. Депозирана е от лице, разполагащо с правен интерес от обжалване и в законоустановения срок.

Съдът след съвкупен анализ на доказателствата в заповедното производство, като съобрази и аргументите по жалбата, намира следното:

По подадено заявление от „Агенция за контрол на просрочени 1 задължения“ ООД /сега „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК 207172780/ в развилото се производство по ч. гр. д. №20223230103455 е издадена Заповед №1495/28.11.2022г. за изпълнение на парично задължение, с която е разпоредено длъжникът П. В. И., ЕГН **********, с адрес гр. Д., да заплати на кредитора следните вземания, прехвърлени от „Вива Кредит“ ООД на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД с Приложение № 1 от 03.02.2022 г. към договор за цесия от 01.12.2016 г.: 400,00 лева, представляващо главница по договор за заем № 5640428, сключен между длъжника и „Вива Кредит“ ООД на 09.10.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 23.11.2022 г. до окончателно изплащане на сумата; 34,87 лева, представляващо обезщетение за забава върху главницата, за периода от 07.07.2021 г. – 22.11.2022 г.; 54,67 лева (държавна такса и юрисконсултско възнаграждение), представляваща направените съдебно-деловодни разноски по частно гр. дело № 3455/2022г. по описа на Районен съд Добрич.

С обжалваното разпореждане е отказано издаването на заповед за изпълнение за следните суми: 359,24 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение; 70,16 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 08.11.2020 г. до 06.07.2021 г. и 130,00 лева, представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането.

Настоящата инстанция изцяло споделя направените от районния съд в обжалваното разпореждане правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши и проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави.

По отношение на претенцията за възнаградителна лихва:

Съдебната практика приема, че „добри нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респективно търговски правоотношения, изведена от юридически факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може и да не е законодателно формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.

Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в 2 гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на неоснователното облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. Накърняване на добрите нрави е налице и когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение.

Действително не съществува законово ограничение за размера на договорната лихва, поради което водеща за страните е разпоредбата на чл.9 от ЗЗД с посочените рамки – императивните правни норми и добрите нрави. В чл.19, ал.4 ЗПК е регламентирано законово ограничение за размера на годишния процент на разходите, а именно – да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с постановление на Министерския съвет. Това ограничение обаче не намира приложение, макар и в него да е включена възнаградителната лихва. Лихвата по договора е възнаградителна - за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор обективен критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципа на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника е размера на законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме като максимален размер и за възнаградителната лихва.

Съгласно установената съдебна практика по сходни казуси за договори, се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително е тя да не надвишава с повече от три пъти законната такава /в този смисъл решение №378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д. №315/2005 г. II г.о., и др. /. В случая това съотношение не е налице.

Договорената по процесния договор годишна лихва в размер на 40,32 % надхвърля значително размера на законната такава, при определения от БНБ основен лихвен процент към датата на сключване на договора и 10 пункта надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна.

Уговарянето на лихвен процент повече от три пъти над законната лихва, е извън рамките на свободата на договарянето по чл.9 ЗЗД. Целта на уговореното възнаграждение по договора за заем е покриване на разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита, както и с компенсирането на гражданските плодове от финансовия ресурс, които заемодателят би могъл да реализира за срока на предоставянето му на заемателя. В случая обаче, така 3 уговореният размер на лихвата излиза извън посочените цели и води до неоснователно обогатяване на заемодателя. Размерът на това възнаграждение не съответства на предназначението му, и с оглед съотношението спрямо законната лихва, води до неправомерно разпределение на блага в отношенията между страните. При това изводът на районния съд, че договореното възнаграждение противоречи на добрите нрави е правилен.

По отношение на претенцията за неустойка за неизпълнение на задължение:

Претендираната неустойката за „неизпълнение на задължения“ се дължи от заемателя при неизпълнение на следните задължения: в тридневен срок от подписването на договора да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията си по договора, чрез поръчителство на физическо лице, което да отговаря на подробно описаните в договора изисквания.

Трайната и последователна съдебна практика приема, че неустойката представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което е недопустимо. Съгласно чл.71, пр.последно ЗЗД при неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока. Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване на закона. По начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на договора, представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при тези условия, за длъжникът е обективно невъзможно да осигури исканото обезпечение. Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя, която се прибавя към дължимата сума, 4 т. е дългът на заемателя се увеличава необосновано дори при точно изпълнение. Такава неустойка не може да бъде оправдана. Неустойката в случая представлява допълнително предвидена скрита печалба за търговеца за сметка на потребителя извън уговорената възнаградителна лихва.

Съгласно чл.8, §1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.

Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, 5 която практика би съответствало на изискванията на Директивата.

Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от ЗПК.

Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата.

Относно претенцията за разходи и такси за извънсъдебно събиране:

В случая договорът за кредит, на който заявителят основава претенцията си, е потребителски и като такъв се регулира от нормите на Закона за потребителския кредит. Възможността кредиторът да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл.10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана, съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Дейността по събиране на кредита не е допълнителна услуга, а по същество представлява дейност по управление на просрочен кредит, поради което събирането на такса за тази дейност е в пряко противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК.