Определение № 4582 от 14.10.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4582 гр. София, 14.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20238002104796 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца С. Т. Т. срещу решение № 757 от 06.06.2023 г. по в. гр. д. № 770/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 състав, с което е потвърдено решение № 3 от 05.01.2023 г. по гр. д. № 393/2022 г. по описа на ОС-Враца, ГО, в частта му, с която са отхвърлени като неоснователни исковете с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявени от С. Т. Т. срещу Прокуратурата на Република България, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпления по чл. 144, ал.

3 вр. с ал. 1 НК и по чл.131, ал.1, т.5а вр. с чл.130, ал. 2 НК, наказателното производство по които е прекратено поради това, че деянието не е престъпление, за разликата над 500 лв. до пълния предявен размер от 70 000 лв., и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от същия деликт за сумата 13 119. 60 лв., съставляваща стойността на 10 месечни възнаграждения, които биха били получени при напускане на системата на МВР по собствена молба.

Касаторът - ищец поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което исковете да бъдат уважени изцяло.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ищец навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Как следва да бъде определено обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД за случай, при който е налице 1 продължителен домашен арест, лишаване от право на лечение, уволнение от заемана длъжност като полицай и случаят е станал обществено известен чрез разгласяване по медиите?“; 2. „Явяват ли се горните обстоятелства и в каква степен фактор при определяне на обезщетението по размер и имат ли отношение към чл. 5 ЗОДОВ?“, и 3. „Подлежат ли на присъждане имуществените вреди за неизплатени заплати за клас прослужено време в системата на МВР, при положение, че служителят е уволнен поради повдигнато обвинение, за което Прокуратурата след това е приела, че не е налице престъпление и е прекратила наказателното преследване?“. По горепосочените въпроси допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено бланкетно. Ищецът релевира и основанието по чл. 280, ал.

2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в излагане на мотиви, които не са ясни, разбираеми и са вътрешнопротиворечиви.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежна страна и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, т.е. тя е допустима.

Настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд намира, че не са налице релевираните основания за допускане на искания касационен контрол, както и служебно проверяваните от касационната инстанция основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК.

За да постанови обжалвания съдебен акт, апелативният съд е приел за установено, че с постановление от 25.12.2019 г. по отношение на ищеца е повдигнато обвинение от РПВраца за тежко умишлено престъпление по чл.144, ал.3 вр. с ал.1 НК и по чл.131, ал.1, т.5а вр.с чл.130, ал. 2 НК, за това, че на 25.12.2019 г. в [населено място], в качеството си на лице от състава на МВР, се е заканил с убийство на М. Х. Г. от [населено място], с която живеел на семейни начала и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, извършено в условията на домашно насилие, и за това, че в условията на домашно насилие, е причинил леки телесни повреди на М. Х. Г., изразяващи се в оток в окосмената част на главата, охлузвания на челото и дясна длан, кръвонасядания на горен десен лакът, предмишница и двата долни крайника - бедра, оток, и кръвонасядания на гръдния кош и дясно ходило, при което й е причинил болка и страдание. С постановление от 25.12.2019 г. от страна на наблюдаващия прокурор при РП- Враца е било разпоредено задържането на ищеца за срок до 72 часа, а с определение от 28.12.2019 г. по ч.н.д. № 2631/2019г. на РС-Враца е взета мярка за неотклонение „домашен арест“ до 19.02.2020 г., когато е изменена в по-лека такава, а именно – „подписка“ (определение № 62 от 10.02.2020г. по ч.н.д. № 143/2020 г. на РС-гр. Враца). С постановления от 27.08.2020 г. и от 19.03.2021 г. на прокурор при РП-Враца е прекратено наказателното производство № 2631/2019 г. по описа на РП-Враца за горепосочените престъпления, поради това, че извършеното деяние не е престъпление и поради липсата на подадена частна тъжба по реда на чл. 81 НПК до съда от пострадалата. Въззивният съд е намерил за установено, че ищецът е с чисто съдебно минало и е заемал длъжността „младши инспектор - старши полицай в група „Охранителна полиция“ към РУ - АЕЦ Козлодуй“, като има прослужено време в структурите на МВР на длъжност за държавен служител 10 години, 8 месеца и 8 дни. Със заповед № 369з-2363/30.12.2019 г. на директора на ОД МВР – Враца е образувано дисциплинарно производство за извършени от мл. инспектор С. Т. Т. действия, уронващи 2 престижа на службата в МВР. Същият временно е отстранен от заеманата длъжност, а със Заповед № 369з-551/23.02.2020 г. на директора на ОД МВР – Враца, на основание чл. 194, ал.

2, т. 4 ЗМВР и чл. 197, ал. 1, т. 6, вр. с чл. 203, ал. 1, т. 13 и чл. 204, т. 3 и чл. 226, ал. 1, т. 8 ЗМВР, му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение.

Решаващият съд е съобразил, че процесното наказателно производство е прекратено не поради това, че деянието не е извършено от ищеца, а единствено поради факта, че заплахите не са били годни да възбудят основателен страх у пострадалата по смисъла на чл.144, ал.3 НК, а упражненото спрямо нея насилие не е било такова при условията на домашно насилие, поради което и двете престъпления са от частен характер, а не от общ, т.е. наказателното преследване може да се осъществи по тъжба на пострадалата, а тя не е депозирала такава.

Взел е предвид също недългата продължителност на наказателния процес от 1 г. и 3 м.; тежестта на повдигнатите обвинения в престъпления, от които едното е за тежко умишлено престъпление от общ характер, както и на приложените спрямо ищеца мерки за неотклонение. Приел е, че мярката за неотклонение „домашен арест“ е провокирана от агресивното поведение на ищеца, който след вече съставен протокол за предупреждение по реда на чл.144 НК, на 24.12.2019 г. , повторно се връща на място и повторно предизвиква скандал и нанася побой на М. Г., причинявайки й леки телесни повреди. Съобразявайки гореизложените обстоятелства, както и установените с гласни доказателства негативни психо-емоционални преживявания на ищеца от процесното незаконно обвинение, апелативният съд е счел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди, при съобразяване с нормата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, не следва да бъде увеличавано, доколкото домашното насилие, независимо как точно е квалифицирано от органите на прокуратурата, не следва да бъде толерирано от съда, а никой не може да черпи благоприятни за себе си правни последици от своето собствено неправомерно поведение – нанасяне на побой. По отношение на предявения иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от процесния деликт, въззивният съд е приел, че доколкото заповедта за дисциплинарно уволнение не е мотивирана единствено с факта на повдигнатотото процесно обвинение за двете престъпления, а се основава на вътрешно разследване, проведено от специално назначена комисия на органа на държавна власт, уволнението не е пряко следствие на воденото наказателно производство, поради което не е налице причинна връзка между поведението на ответника и претендираните имуществени вреди. Изложил е и допълнителни аргументи за наличието на специален ред на обезщетяване по специалния ЗМВР – чл. 234, ал. 1, изключващ приложението на ЗОДОВ. Искът по чл. 2, а. 1, т. 3 ЗОДОВ за имуществени вреди е отхвърлен изцяло като неоснователен.

Първите два въпроса на касатора имат близко съдържание и се отнасят до критериите, които трябва да бъдат съобразени от съда при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, и дали те могат да бъдат преценявани в контекста на възражение по чл. 5 ЗОДОВ. Те са обуславящи за изхода на конкретния спор, т.е. спрямо тях е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, но не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според даденото задължително 3 тълкуване в т. 4 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

По поставените първи и втори въпроси е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, основана на ППВС № 4/23.12.1968 г., с която въззивният съд се е съобразил изцяло при постановяване на своето решение. Съгласно горецитираното постановление размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като например вида и тежестта на обвинението в престъпление, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, влошаването на здравословното състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Анализът на всички обстоятелства, имащи отношение към справедливото овъзмездяване, е от значение и в контекста на забраната размерът на обезщетението да бъде източник на неоснователно обогатяване за пострадалия, а също и с оглед приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, т.е. следва да се вземат предвид и надлежно въведените и установени по делото обстоятелства, обуславящи извод за съпричиняване. Съгласно т. 3 ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, държавата не отговоря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия – чл. 5 ЗОДОВ и в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно - следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговоря, а ако само е допринесъл - обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай.

Според разясненията, дадени в решение от 14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение от 25.07.2013 г. по гр. д. № 1205/2012 г. на ВКС, IV г. о. и други съдебни актове по реда на чл. 290 ГПК, в случаите, когато пострадалият с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение, дължимото обезщетение следва да бъде намалено на основание чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, тъй като настъпилият от наказателното преследване вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка и с поведението на пострадалия. Както е прието в решение № 194 от 08.10.2018 г. по гр. д. № 4864/2017 г. на ВКС, IV г. о., такава проява на недобросъвестност представлява и противоправното поведение на ищеца, представляващо престъпление от частен характер, за което не е бил осъден с влязла в сила присъда, но се установява от доказателствата по делото, както и социално-укоримото поведение на ищеца, изразяващо се в противоправни действия, довели до засягане личността на пострадало трето лице, които се намират в причинно-следствена връзка с проведеното наказателното преследване. Именно такова противоправно и социално-укоримо е приел въззивния съд, че е поведението на ищеца, при което в съответствие с горецитираната практиката на ВКС е приложил, при надлежно наведено възражение в този смисъл от страна на ответника, нормата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ.