Определение № 5452 от 26.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5452 гр. София, 26.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20258002102484 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Окръжен съд Хасково, чрез и.ф. административен ръководител Милена Петева и по касационна жалба на Народното събрание на Република България, чрез гл.юрисконсулт Ева Цанева против решение № 294 от 17.03.2025 г., постановено по в.гр.д. № 2894/2024 г. по описа на Апелативен съд София, с което като е потвърдено решение от 12.07.2024 г., постановено по гр.д. № 13340/2021 г. по описа на Софийски градски съд, касаторите са осъдени да заплатят солидарно на И. Ч., гражданин на Република Турция, роден на 01.01.1970 г., на основание чл.2 в ЗОДОВ сумата от 54 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от нарушаване правото на ЕС, изразяващо се в отнемане в полза на държавата на собствения му лек автомобил „БМВ“ с румънски рег. № В 563 LOR, ведно със законната лихва от 20.07.2020 г. до окончателното изплащане.

Касаторът Окръжен съд Хасково твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Навеждат се доводи за неправилност на изводите на съда, че нарушението е достатъчно съществено, съответно, че съдът е имал задължението да сезира Съда на ЕС с преюдициално тълкувателно запитване 1 за съответствието на чл.242, ал.8 НК с разпоредбите на чл.17, §1 и чл.47 ХОПЕС във вр. чл. 2 и чл.4 от Рамково решение 2005/212/ПВР, като неотправянето на подобно запитване е възведено в единствен и достатъчен критерий, позволяващ да се приеме, че допуснатото нарушение е съществено.

Според касатора, въззивният съд изобщо не е анализирал критериите за определяне дали нарушението е достатъчно съществено, изведени от практиката на СЕС по дела С-46/93 и С-48/93 и по делото Kobler, в което е посочено в кои случаи нарушението е винаги съществено – 1/ когато съдебното решение явно противоречи на влязло в сила решение на СЕС или 2/ на негова трайно установена практика. Твърди се, че към момента на постановяване на съдебния акт на Окръжен съд Хасково и преди постановяване на решение № 12/30.09.2021 г. на КС, от които ищецът твърди, че търпи вреди, нормата на ал.8 на чл.242 НК предвижда отнемане в полза на държавата на превозното средство, послужило за превозването или пренасянето на стоките, предмет на контрабанда и когато то не е собственост на дееца, освен ако стойността му явно не съответства на тежестта на престъплението. Определението от 20.07.2020 г. на Окръжен съд Хасково, с което е одобрено споразумение, не попада в нито една от двете хипотези, при които нарушението е винаги съществено, тъй като: към този момент няма влязло в сила решение на СЕС, каквото е решението, на което се позовава ищецът по дело С-393/19 и което е постановено на 14.01.2021 г., а от друга страна не може да се приеме, че съдебният акт противоречи на трайно установена практика на СЕС, тъй като съответствието на нормата на чл. 242, ал.8 НК с правото на ЕС е обект на разглеждане за първи път именно с цитираното от ищеца решение на СЕС. В тази връзка се твърди, че цитираното в решението на първата инстанция, към които изводи въззивният съд се присъединява, решение по дело № 3503/08 на ЕСПЧ, е единично и не може да бъде окачествено като трайна съдебна практика. Твърди се, че не е налице и другия критерий, изведен от делото Kobler-съдът явно да е нарушил приложимото право. Това е така, тъй като към момента на постановяване на съдебния акт на 20.07.2020 г., нарушението не е било нито очевидно, нито безспорно, доколкото за прилагането на нормата на ал.8 на чл.242 НК, съдът е бил длъжен да изследва наличието на достатъчно доказателства или факти по досъдебното производство, които установяват функцията та превозното средство като послужило за превозването или пренасянето на стоките и не е 2 било безспорно поради това, че прилагането на процесната норма е било поставено в зависимост от наличието на допълнителен критерий за съответствието на стойността на автомобила на тежестта на престъплението, който критерий се преценява във всеки отделен случай. Поддържа се, че във въззивното решение не е намерил своя отговор въпросът за наличието или липсата на добросъвестност от страна на третото правоимащо лице и дали това обстоятелство е доказано по надлежния ред в първоинстанционното производство, а този въпрос е бил повдигнат от Окръжен съд Хасково още пред първата инстанция и е поддържан и във въззивната жалба. В тази връзка касаторът поддържа, че изводите на съда, че в производството по чл.2в ЗОДОВ въпросът за добросъвестността на ищеца-собственик на автомобила, е доказан, са необосновани. Излага довод, че в решението по дело С-393/19 на СЕС многократно е посочено, че правоимащо е само лице, което е добросъвестно. При положение, че въпросът за добросъвестността не е бил предмет на разглеждане в наказателното производство, то същият е следвало да бъде разгледан и изследван в производството по предявения иск по чл.2в ЗОДОВ, като в тежест на ищеца е да докаже, че не е знаел за извършваната контрабанда и за пренасянето на стоки с търговски цели. На следващо място се твърди, че въззивният съд не е взел предвид възражението във въззивната му жалба, че макар и нормата на чл.111, ал.2 НПК да не е приложима, тъй като по този ред подлежат на връщане само предметите - веществени доказателства, за които не е предвидено отнемането им, то в това производство правоимащото лице е можело да сигнализира пред разследващите органи за наличието на обстоятелства, които са от значение за упражняване на правото на собственост, вкл. и по въпроса за своята добросъвестност.

В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, а именно: 1/ Съставлява ли изискването третото правоимащо лице да е добросъвестно част от фактическия състав на отговорността на чл.2в ЗОДОВ в случаите когато държавата, респ. нейните органи, са постановили отнемане на имущество, респ. вещ, собственост на лицето; 2/ Добросъвестността като качество на лицето следва ли да се докаже и кой носи доказателствената тежест за това или тя се презумира на общо основание и произтича само от факта, че собственикът на вещта е трето лице за наказателното производство;

3

Недаването на указания относно доказване на добросъвестността в доклада по делото от първоинстанционния съд съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила; Възлагането на ответника да доказва това обстоятелство нарушена ли разпоредбата на чл.154 ГПК; 3/ Трябва ли правоимащото лице да въвежда твърдения относно добросъвестността в предмета на делото, като го посочи в исковата молба или това обстоятелство изобщо не влиза в предмета на делото; Ако ищецът е изложил такива твърдения в исковата молба, съобразно диспозитивното начало, следва ли тежестта на доказване да бъде възложена на ответника; 4/ Нормата на чл.111, ал.2 НПК по отношение връщане на веществените доказателства на правоимащите лица може ли да се прилага при наличието на норма в особената част на НК, която противоречи на правото на ЕС, но това противоречие не е установено към постановяване на съдебния акт, а впоследствие е обявена за противоконституционна; 5/ Допустимо ли е в производството по чл.111, ал.2 НПК правоимащото лице да изложи съображения за своята добросъвестност- че не е знаело за използването на притежавана от него вещ като средство за извършване на престъпление, и излагането на подобни съображения, може ли да има значение в последващо производство по реда на чл.2в ЗОДОВ по иск, предявен от същото правоимащо лице; 6/ Съставлява ли приложението на чл.242, ал.8 НПК специфична гражданскоправна последица с характера на конфискация, по отношение на която не е приложимо връщането на веществени доказателства, уредено в нормата на чл.111 НПК и 7/ Неотправянето на искане за преюдициално запитване във всички случаи ли съставлява достатъчно съществено нарушение, за да обуслови възникване на отговорността по чл.2в ЗОДОВ или преценката за това е конкретна, като следва във всеки отделен случай да се преценяват обстоятелствата по делото; Преценката за допуснато достатъчно съществено нарушение в случаите, когато не е отправено преюдициално запитване, в противоречие ли е с правомощието на съда да прецени съобразно обстоятелствата по делото дали следва да бъде отправено подобно запитване. Първи, втори, четвърти, пети и шести въпрос, са повдигнати при твърдение за наличие на допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с обосновка, че по тях не е налице съдебна практика на ВКС към настоящия момент. По третия въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на решение № 592 от 17.10.2024 г. по гр.д. № 4

4716/2023 г. на IV г.о. на ВКС. По последния въпрос се поддържа наличието на допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.2 ГПК-противоречие с решение на СЕС от 29.11.1978 г., Pigs Marketing Board vs Redmond, 83/78.

Насрещната страна И. Ч., чрез адв. И. Ч. поддържа становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като по тях не се разкриват сочените допълнителни селективни критерии. По отношение на изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение, поддържа, че последните са неоснователни.

Насрещната страна по жалбата – Народно събрание на Република България поддържа становище, че част от доводите за неправилност на въззивното решение, изложени в жалбата са основателни. Не споделя изложените доводи относно ангажиране отговорността на Народното събрание солидарно с тази на Окръжен съд Хасково.

Касаторът – Народно събрание на Република България, поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.

Основният довод е, че въззивният съд неправилно е приел, че по отношение на този ответник са налице и трите кумулативни предпоставки, при които се реализира отговорността на държавата по чл.2в ЗОДОВ. За да обоснове наличието на „същественост на нарушението“ по отношение на Народното събрание, съдът е изтъкнал факта, че процесната норма впоследствие е обявена за противоконституционна. Според касатора този извод на съда не е съобразен с практиката на СЕС, според която националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на нормите на съюзното право, като при необходимост дори може сам да вземе решение да не приложи национална разпоредба, която му противоречи, независимо дало нормата е приета преди или след влизането в сила на акта на Съюза, без да е необходимо да изисква или да изчаква премахването на тази разпоредба по законодателен или друг конституционен ред, в който смисъл са решения на СЕС по дела С-617/10, С— 314/10, С-188/10 и С-189/10. В тази връзка се излага довод, че наличието на национална норма, която противоречи на съюзното право, не е пречка за съда да не я приложи. Неправилни според касатора са и изводите на съда относно наличието на пряка причинно-следствена връзка между твърдяното 5 нарушение, извършено от Народното събрание и причинените вреди.

Поддържа се, че съгласно трайната практика на СЕС /решение по дело С433/10 и цитираните в него решения, решения по съединени дела С-363/88 и С-364/88/, свързаното с причинно-следствената връзка условие, се отнася до наличието на достатъчно пряка връзка на причина и следствие между поведението на институцията и вредата, както и че връзката следва да е от такова естество, че поведението, за което е упреквана институцията, трябва да бъде основната причина за настъпването на вредата. Ето защо, дори и да се приеме, че е налице извършено от законодателя нарушение, състоящо се в приемане на правна норма, която противоречи на норма от правото на ЕС, това не е достатъчно условие за настъпване на вредата, тъй като същата не би настъпила, ако първият ответник Окръжен съд Хасково, не беше одобрил споразумението с обвиняемия. Дори и съдът да е имал съмнения относно прилагането на нормата на чл.242, ал.8 НК и тълкуването й в съответствие с правото на ЕС, съдът е имал процесуална възможност да приложи чл.267 ДФЕС и да отправи преюдициално запитване, което той не е сторил. С оглед горното, твърдяното бездействие на законодателя не може да бъде основна причина за настъпването на вредата. На последно място се твърди, че въззивният съд не е обсъдил възраженията, изложени във въззивната жалба относно неправилните изводи на първата инстанция, че е налице бездействие от страна на Народното събрание, изразяващо се в неприемане на законодателни действия за привеждане на нормата на чл.242, ал.8 НК в съответствие с правото на ЕС, а именно че правото на законодателна инициатива, по силата на чл.87, ал.1 от Конституцията на РБ е предоставено на всеки народен представител и на Министерския съвет, а Народното събрание, като орган на законодателната власт, не притежава законодателна инициатива и не може да отговаря за липсата на такава.