Решение № 1039 от 27.07.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1039 гр. София, 27.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диана Коледжикова

Членове:

Мария Яначкова

Десислава Б. Николова при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Диана Коледжикова Въззивно гражданско дело № 20221000500233 по описа за 2022 година

Производството е повторно по чл.294 вр. чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 999 от 01.02.2016 г. по гр. д. № 2868/2008 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от Министерството на здравеопазването срещу „Трудово-лечебно стопанство“ ЕООД иск с правно основание чл.576 от ГПК за прогласяване нищожността на нотариален акт № 161 , т.I, рег.№ 03118, дело № 153/2008 г. Ищецът е осъден да заплати на ответника направените от него разноски в размер на 1650 лева.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство, който твърди, че решението е неправилно, тъй като противоречи на събраните по делото доказателства и е незаконосъобразно.

Твърди, че предмет на процесния нотариален акт са временни постройки, за които не е проведена процедурата по § 50а, ал.1 от ПЗР на ЗТСУ отм. и подлежат на премахване. Жабоподателят моли първоинстанционното решение да бъде отменено, а искът да се уважи.

При първоначалното разглеждане на делото въззивната инстанция е обезсилила първоинстанционното решение като постановено по недопустим иск. Решението за обезсилване е отменено с решение № 207 от 12.02.2019 г.

1 по гр.д. № 4909/2017 г. на ВКС. С него е прието, че твърденията в исковата молба са обективно годни да осъществят предвиденото в чл. 537, ал. 2 ГПК, но ищецът не е изложил всички твърдения, които да индивидуализират конкретния гражданско-правен спор, а и искането до съда, производно на този спор. По указания на ВКС при второто разглеждане на жалбата въззивният съд на основание чл. 129, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК е дал възможност на ищеца да заяви какво е конкретното искане за защита – да се признае за установено, че ищецът е собственик на сградите в имота-публична държавна собственост, предоставен за стопанисване и управление на Министерство на земеделието; да се признае за установено, че ответникът не е собственик на тези сгради или ответника да бъде осъден да ги премахне.

С молба вх. № 5593/120.03.2019 г. ищецът е заявил, че иска от съда да отмени НА № 161 , т.I, рег.№ 03118, дело № 153/2008 г. и да осъди ответника да премахне описаните в него сгради. Въпреки това уточнение и при второто разглеждане въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение, приемайки, че не е предявен иск с правно основание чл.109 от ЗС, а самостоятелен иск по чл.537, ал.2 от ГПК е недопустим. Това решение на САС е отменено с решение № 60131 от 20.01.2022 г. по гр.д. № 712/2021 г. на ВКС с указания въззивният съд да се произнесе по предявения иск с правно основание чл.109 от ЗС.

Ответникът по жалбата я оспорва, като моли атакуваното решение да бъде оставено в сила. Оспорва се твърдението, че процесните постройки са временни като се сочи, че за тях не се съхраняват строителни книжа, но е изпълнена процедурата по възстановяване на книжата по реда на чл.145, ал.5 от ЗУТ.

Ищецът Министерство на здравеопазването е предявил срещу „Трудово-лечебно стопанство“ ЕООД, София иск за осъждането му да премахне четири сгради, описани в НА № 161 , т.I, рег.№ 03118, дело № 153/2008 г., находящи се в парцел /УПИ/ III, кв.1, м.“Дианабад“ в гр.София.

Твърди се, че посоченият УПИ е държавен имот, предоставен за управление на ищеца. В исковата и в уточняващата молба се твърди, че със снабдяването с констативен нотариален акт за право на собственост върху сгради, които са временни постройки в имота, предоставен на ищеца, и не представляват недвижими вещи, се ограничава правото на ищеца да ползва пълноценно 2 имота; да реализира в него инвестиционни проекти.

Искът е с правно основание чл.109 от ЗС.

Ответникът оспорва предявения негаторен иск оспорва с възражение за изтекла погасителна давност за предявяването му.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните по реда на чл.235, ал.1 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Обстоятелствата, установени от доказателствата по делото, и по които страните не спорят, са предоставено на ищеца право на управление на парцел III, кв.1, м.“Дианабад“ в гр.София, върху който ответникът притежава сгради, описани в нотариалния акт № 161, т. І, рег. № 03118, н.д. № 153/2008 г. по описа нотариус, вписан под № 302 в регистъра на Нотариалната камара, район на действие – Софийски районен съд. Същите са били включени в баланса на „Обединено трудово - лечебно стопанство при Институтска болница по неврология и психиатрия „Св. Наум“, което е преобразувано в еднолично търговско дружество с ограничена отговорност с наименование „Трудово - лечебно стопанство“. Дружеството и е правоприемник на правата на държавата като в капитала му са включени въпросните сгради.

По силата на договор за приватизационна продажба от 10.11.2004 г.

„Монтажни линии“ АД придобило правото на собственост на 100 % от капитала на „Трудово - лечебно стопанство“ ЕООД.

За процесните постройки има утвърдени планове за узаконяване и е издадено разрешение за ползване от 14.06.2012 г.

Съгласно действащия ПУП от 1989 г. сградите не се запазват в режима на застрояване на парцел III, кв.1. Изработеният, но невлязъл в сила ПУП предвижда съществуването на сгради №№ 1874 и 1875, с което те биха получили постоянен устройствен статут. Останалите сгради не се запазват в плана. Сградите са нанесени в кадастъра с пет самостоятелни идентификатора.

С оглед на така приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Ищецът е организация, на която е предоставено стопанисването и управлението на държавен имот парцел ХХIV-678, кв.1, м.“Дианабад“ в 3 гр.София. Той разполага с процесуална легитимация да предявява искове за собственост, включително за да защити правото си на ползване срещу всяко лице, което им го оспорва, без да отрича правото на собственост на държавата (Решение № 6 от 1.06.2011 г. по гр. д. № 833/09 г. на IV г. о., Решение № 939 от 21.01.2010 г. по гр. д. № 4962/08 г. на IV г. о., Решение № № 203 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 1758/13 г. на II г. о., Решение № 149 от 8.07.2016 г. по гр. д. № 549/15 г. на I г. о., Определение № 22 от 17.01.2017 г. по ч. гр. д. № 3227/16 г. на III г. о.) В този смисъл ищецът разполага с интерес като процесуален субституент по смисъла на чл. 26, ал. 2 ГПК да предяви от свое име пред съд иск за защита на правото на собственост на държавата, като поиска осъждане на ответника да премахне сгради, които държи в процесния имот, собственост на държавата, по силата на предоставеното му право да стопанисва и управлява същия.

Негаторният иск, уреден в чл. 109 от ЗС, е средство за защита правото на собственост, ограничените вещни права и сервитути, когато не е отнето владението, което е част от съдържанието на тези права от притежателя им, но упражняването им е нарушено или смутено чрез по-ограничено пряко или косвено неоснователно въздействие върху вещта или е създадено такова състояние, свързано с нея. Целта на този иск е да се възстанови състоянието, което е съществувало преди нарушението като се премахне неоснователното въздействие. Искът по чл. 109 ЗС е средство за защита само срещу неоснователните действие.

Както е утвърдено със задължителното тълкуване на закона в Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 4/2015 г., ОСГК, за уважаването на негаторния иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл. 50 от ЗС/. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Преценката за това дали неоснователните действия или бездействия на ответника по негаторния иск създават за ищеца пречки за упражняване на правото му на собственост и дали тези пречки са по-големи от обикновените, се прави с оглед твърденията на ищеца и доказателствата по делото.

4

Понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Например, такива са случаите, в които в исковата молба се твърди и по делото е доказано, че ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот. Тъй като правото на собственост е абсолютно и неограничено право, което задължава всички трети лица да се въздържат от каквито и да било въздействия върху собствения на ищеца имот, а собственикът не е длъжен да търпи в имота си каквото и да било действие, което се извършва без негово съгласие, самото пряко въздействие върху имота на собственика, без негово съгласие и от лице, което няма право да осъществява такова въздействие, представлява пречка за собственика да упражнява правото си.

В настоящия случай искът е основан на твърдения, че в урегулиран поземлен имот публична държавна собственост, предоставен за стопанисване и управление на ищеца, ответникът държи постройки без правно основание и пречи на ищеца да осъществява правото си върху поземления имот като се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху постройките в нарушение на закона (чл.576 ГПК); сградите са преместваеми обекти без учредено право на строеж за изграждането им; те ограничават правото на ползвателя да ползва имота по начина и за целите, за които му е предоставен и са пречка за пълноценното му ползване. Посочените твърдения съставляват основание на предявения негаторен иск. В уточняваща молба на 14.02.2023 г. въззивният жалбоподател е посочил пречките за МЗ от находящите се в имота сгради, описани в процесния нотариален акт, за упражняване в пълен обем правата на собственика върху имота. Процесните сгради ограничавали обхвата на предоставените от МЗ права, тъй като влошавали градоустройствените характеристики на имота и лишавали МЗ от възможността за застрояване в пълен обем предвид ограниченията за плътност и интензивност на застрояване. Сградите били пречка за МЗ и държавата да реализират свои инвестиционни проекти и такива, финансирани със средства от ЕС. Посочени са два проекта за изграждане на инфраструктура за предоставяне на специализирана здравно-социална грижа 5 за деца с увреждания.

По така предявения иск съдът намира, че е осъществен първият елемента от фактическия състав на нормата на чл.109 от ЗС – ищецът е ведомство, на което процесният държавен поземлен имот е предоставен за управление, поради което се явява процесуален субституент на държавата, която е собственик на имота.

Не е налице втората предпоставка - върху тази имот ответникът да поддържа неоснователно въздействие като държи временни сгради без установен регулационен статут, без да има право за това. Действително ответникът не установи за сградите да съществуват издадени разрешения за строеж. Данните по делото сочат, че процесните сгради са изградени през периода 1975-1989 г. без да са били предвидени в регулационния план. С оглед съществуващия при действието на ЗТСУ отм. разрешителен режим на строежите и липса на строителни разрешения, следва да се приеме, че сградите съществуват в имота на ищеца временно. Същите не са придобили траен градоустройствен статут по реда на §50а, ал.3 от ПЗР на ЗТСУ, респ.

§17, ал.2 от ПЗР на ЗУТ. Обстоятелството, че сградите са заснети в кадастралната карта със самостоятелни идентификатори също не променя извода за липса на траен градоустройствен статут, тъй като кадастралната карта отразява съществуващите обекти без оглед на това с какъв статут се ползват.

Същото се отнася и за заснемането на сградите за възстановяване на строителни книжа. Съгласно чл.145, ал.5, изр.2 от ЗУТ проектът-заснемане се одобрява от органа, компетентен да одобри инвестиционния проект за строежа, след представяне на разрешението за строеж или на други документи от издадените строителни книжа. С оглед безспорното обстоятелство, че за сградите липсват разрешения за строеж или други документи от издадените строителни книжа (така и твърденията на ответника във въззивната жалба), следва да се приеме, че не са налице установени в закона основания за съществуването на сградите. Процедурата на чл.145, ал.5 от ЗУТ има за цел възстановяване на инвестиционни проекти, но не може да замени липсата на издадено разрешение за строеж. На този извод не противоречи обстоятелството, че проектите за възстановяване на строителни книжа са одобрени от районната администрация.