Решение № 820 от 11.11.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 820 гр. гр. Хасково, 11.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Нина П. Делчева като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20245640100889 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на С. Г. А. с ЕГН:**********, с постоянен адрес **************, със съдебен адрес ************** адв. П. И. П., против “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ №28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представляван от Г. Т. Т. и А. В. М., и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ №28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представляван от П. Б. Д., с която са предявени обективно и субективно съединени главни и евентуални искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че на 31.10.2023г. между ищцата и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен Договор за паричен заем № ************** за сума в размер на 1250 лева, при ГЛП от 35%, ГПР от 40.40%, която сума ищцата следвало да погаси на 15 двуседмични вноски.

Според чл.4 от този договор, ищцата се задължавала в срок от три дни от сключването му, да предостави на заемодателя едно от изброени в него обезпечения. Неясно за ищцата защо, към договора за заем се появил и Договор за предоставяне на гаранция от същата дата с №**************, сключен между ответника „Файненшъл България“ ЕООД чрез първия ответник и ищцата. Съгласно чл.3, т.1 от него, ищцата дължала възнаграждение за гаранта в размер на 681,15 лв., платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на вноските по процесния договор за 1 паричен заем.

Ищцата поддържа, че има качеството „потребител“, поради което приложими в случая се явявали ЗЗП и ЗПК. Твърди, че изцяло е усвоила заемния ресурс, но не дължала изпълнение на вземанията за възнаграждение за гарант и за договорна лихва, тъй като същите се основавали на нищожна кредитна сделка.

Според нея, на първо място договорът за паричен заем бил нищожен, поради изначална недействителност на съществен елемент от договорното съдържание – договорната лихва, поради противоречие с добрите нрави, на основание чл.21 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и на основание нейната неравноправност, което довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не бил изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва, не били изпълнени и условията на чл. 11, ал. 2 от ЗПК общите условия по договора да бъдат подписани от потребителя. Поддържа договорът за потребителски кредит да не е породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от. ЗПК, тъй като в съдържанието на договора не бил включен размерът на лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. Договорът се явявал нищожен и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 21 и с чл.

22 от ЗПК, тъй като разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждащ, защото в него не била включена скритата под формата на възнаграждение договорна лихва. Кредиторът не бил изпълнил и изискването да посочи действителната обща сума за плащане от потребителя. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договора за потребителски кредит според ищцата водело до изначална недействителност на цялата кредитна сделка с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК.

Според ищцата, клаузата за възнаградителна лихва в процесния договор за кредит била нищожна на три основания. На първо място с договорения лихвен процент от 35% се нарушавали добрите нрави, тъй като същият надвишавал трикратния размер на законната лихва, който към датата на сключване на договора бил 30 %. Отделно от това, към договорения лихвен процент следвало да се добави и скритата лихва, която била уговорена по нарочно създадения договор за предоставяне на гаранция. В тази връзка и на следващо място, посочения в договор лихвен процент не отговарял на действително приложения в заемното правоотношение такъв, тъй като договореното възнаграждение за поръчителство представлявало добавък към договорната лихва, а оттам – скрита лихва и в нарушение на чл.11 ал.1 т.9 ЗПК 2 кредиторът не бил оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс. Вземането по договора за предоставяне на гаранция нямало характер на реално дължимо възнаграждение за обезпечаване на кредита и реално нямало обезпечителна и обезщетителна функция и същото било именувано като „възнаграждение за гарант“ с цел преодоляване на ограничението по чл.19 ал.4 ЗПК, тъй като съгласно чл.19, ал.3 ЗПК разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Поддържа се, че с договорния лихвен процент в размер на 35%, към който се кумулирало вземането за възнаграждение, представляващо скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатявал, се нарушавали правилата на чл. 11, ал. 2, т. 9 ЗПК, понеже кредиторът не изпълнил задължението си да посочи в потребителския контракт действителния лихвен процент, прилаган в отношенията между страните. Излага съображения, че всъщност възнаграждението за гарант по чл. 3, ал.1 от Договора за предоставяне на гаранция била трансформирана неустойка, представляваща скрита печалба за кредитора, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, с което се целяло опит за преодоляване на законовото изискване по чл.

19, ал. 4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Преценката за действителността на клаузата на чл. 4 от договора за заем във връзка с чл. 3 от договора за гаранция и трансформирането на практика на неустойката във „възнаграждение на Гаранта“ и за нейния обоснован размер следвала да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите заложени в т.3 от T P на ОСТК на ВКС по г.д. по номер 1/009. На плоскостта на настоящия случай трансформираната във „възнаграждение на Гаранта“ неустойка за неизпълнението на задължението за осигуряване на обезпечение била загубила присъщата зa неустойката обезпечителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора от неизпълнение на главно задължение по договора, а за акцесорно такова. Преценката за обоснования размер на трансформираната неустойка следвала да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезпечение за вреди от неизпълнението, а максимално тежките вреди, които един кредитор можел да претърпи, били тези по чл. 33 от ЗПК - законната лихва върху непогасената част от дълга. Предвидената трансформирана неустойка за „възнаграждение на Гаранта“ в размер на 681,15 лв. излизала извън присъщата й обезщетителна функция, доколкото същата била в прекомерен размер спрямо получената заемна сума от 1 250 лв., не зависела от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението. Предвиждането в процесния договор, че при трансформираната неустойка за осигуряване на лично и реално обезпечение кредиторът има право на обезщетение надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавало негов легитимен интерес и внасяло 3 неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Също така, в договора били създадени препятствия пред потребителя да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да възникнат условия кредиторът да начисли допълнително оскъпяване под скритата форма на „възнаграждение на Гаранта“, което представлявало допълнителна и гарантирана за кредитора сигурна икономическа облага и скрита печалба за кредитора.

Освен това се посочва, че възнаградителната лихва била неравноправно договорена по смисъла на чл.143 ЗЗП. При сключване на процесния договор потребителят нямал възможност да прецени обхвата на поетото от него задължение и икономическите последици от същото, тъй кат бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 35%. Поддържа се, че в нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, на заемателя не било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите последици от поетото от него задължение и какъв бил действителния размер на възнаградителната лихва, а същият бил заблуден, че трябва да престира и за „възнаграждение на Гаранта“. Излагат се доводи за нищожност на договора за потребителски кредит в цялост. Доколкото договорът за потребителски кредит бил нормативно уреден като възмезден, липсата на задължителен реквизит от съдържанието му като неговата цена, съгласно чл. 22 ЗПК водела до недействителност на цялото заемно правоотношение. В случая неприложима според ищцата се явявала нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит бил възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Неприложима била и втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД, тъй като нищожната клауза за възнаградителна лихва не би могла да бъде заместена по право от повелителни норми на закона, доколкото законодателно не били въведени размери за цените на кредитите, а и с оглед практиката на СЕС, че националните съдълища не са овластени да изменят съдържанието на неравноправни договорни клаузи.

На следващо място, се поддържа от ищцата нищожност на цялата кредитна сделка поради липса на друг задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК - ГПР. Твърди, че действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в процесния договор.

Вписвайки в него ГПР от 40.40%, кредиторът използвал заблуждаваща търговска практика, което довело до неравноправност на уговорката за ГПР и заобикаляне на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК клаузата за ГПР се явявала нищожна с произтичащите от това правни последици по чл. 22 ЗПК. По силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР се формирал по нормативно установен алгоритъм и изразявал всички разходи по кредита като процент от общия размер на предоставения кредит. В случая вземането за „Възнаграждение на гарант“ от процесния договор не съставлявало 4 обезпечение, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Това вземане представлявало печалба за кредитора, т.е. - договорна лихва, която като вид разход по кредита следвало да бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 35%, без в него да е включена скритата лихва под формата на „Възнаграждение на гаранта“ имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 40.40%. Чрез занижаване на размера на ГПР и лихвения процент кредиторът целял да заблуди потребителя за реалните параметри на договора за кредит, което представлявало недобросъвестна търговска практика. Освен това, в процесния договор лихвеният процент по заема и ГПР, били посочени като абсолютни стойности и липсвалала ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение, в какъвто смисъл било и задължителното тълкуване на СЕС, че непосочването обстоятелствата кои компоненти точно са включени в ГПР и как се формира същия следва да се приравни на непосочване на ГПР в договора за кредит. В конкретния случай липсвала яснота относно обстоятелствата по чл.19 ал.1 ЗПК. Бил посочен само лихвен процент по заема, без яснота как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не били уговорили други разходи, от което следвало, че кредиторът нямал право да включва в обхвата на ГПР други разходи освен договорната лихва. От друга страна, за да се изчисли правилно действително прилагания в правоотношението размер на ГПР, кредиторът следвало да включи в обхвата му и допълнителната печалба, каквато представлявала скритата под формата на „Възнаграждение на гаранта“ лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК, уговорката която имала за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на закона имала за юридическа последица нищожност на клаузата. Поради заобикаляне на изискванията на чл, 11, ал, 1 , т, 9 и т. 10 ЗПК в договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните в чл. 3.5 и чл. 3.7 лихва и ГПР представлявали недействителни уговорки. Съгласно чл. 22 ЗПК, уговорките за лихвата и за ГПР били задължителни реквизити на кредитния контракт и неуговарянето в съдържанието му на тези съществени елементи водело до отричане на правния ефект на цялата кредитна сделка. Също така, според ищцата договорът за потребителски кредит не породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал, 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в съдържанието му не бил включен размер на лихвения процент на ден.