Решение № 3576 от 04.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3576 гр. София, 03.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100504089 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20012332 от 10.02.2022 г. по гр.д. № 22665/2021 г.

Софийски районен съд, 163 състав осъдил „З.А.Д.А.“ АД, ЕИК *******, да заплати на „З.“ ЕООД, ЕИК 1*******, на основание чл. чл. 405, ал. 1 КЗ вр. чл. 99 ЗЗД сумата 340.16 лв., представляваща неизплатен остатък от застрахователно обезщетение по застрахователна полица „Каско на МПС“ № 0306X0559981, щета № 10020030118604/04.09.2020 г., за нанесени щети по автомобил „Пежо 207“, рег. № ******* вследствие ПТП от 01.09.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба в съда на 21.04.2021 г. до окончателното плащане, като вземането е придобито от „З.“ ЕООД по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземане от 01.04.2021 г., като отхвърлил иска за разликата над 340.16 лв. до пълния му предявен размер от 781.34 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 13.59 лв. – разноски по компенсация.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „З.“ ООД, ЕИК 1******* (промяната в правноорганизационната форма вписана в ТРРЮЛНЦ на 03.01.2023 г.), който го обжалва в частта, с която искът е 1 отхвърлен, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В нарушение на съдопроизводствените правила районният съд не допуснал изслушване на повторна или тройна САТЕ по поставените от ищеца задачи, въпреки че били налице предпоставките на чл. 201 ГПК – заключението било необосновано, а ищецът изложил аргументи във връзка с оспорването. Независимо от това, в нарушение на материалния закон – чл.

386, ал. 2 КЗ, районният съд основал изводите си за размера на дължимия остатък от обезщетението на заключението на допълнителната САТЕ, касаеща стойност на ремонта с части от алтернативни доставчици, вместо да вземе предвид заключението на основната САТЕ, съгласно което средната пазарна стойност на ремонта, определена към датата на ПТП, е в размер на 2 495.94 лв. Застрахователят дължал съгласно чл. 386, ал. 2 КЗ обезщетение, равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност, което в случая не било налице. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск, като му присъди и разноските за двете инстанции съгласно представени списъци по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна „ЗАД А.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК, съдържащ се в молба от 29.03.2023 г. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

2

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно, и допустимо - в обжалваната отхвърлителна част. Въззивният съд го намира обаче за неправилно в същата част по следните съображения:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.

405, ал. 1 КЗ вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 781.34 лв., представляваща неплатена част от дължимо обезщетение за имуществени вреди по договор за застраховка „Каско“ на МПС, сключен с полица № 0306X0559981 между М.И.Д., като собственик на МПС „Пежо 207“, рег. № ******* и ответника, вследствие ПТП, състояло се на 01.09.2020 г. Ищецът твърди, че дължимото обезщетение за настъпилото застрахователно събитие е в размер на 2 937.12 лв., като след частично плащане от застрахователя на сумата 2 155.78 лв. на 14.04.2021 г. дължима оставала сумата 781.34 лв. С договор за продажба на вземане от 01.04.2021 г. М.И.Д. прехвърлил на ищцовото дружество вземането си към застрахователя в размер на 2 937.12 лв., като цесията била съобщена на цедирания длъжник на 02.04.2021 г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба в съда на 21.04.2021 г. до окончателното плащане.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск. Не е оспорил наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Каско“, нито настъпването на застрахователно събитие на 01.09.2020 г. Възразил е, че с плащането на 14.04.2021 г. на сумата 2 155.78 лв. е изпълнил изцяло задълженията по застрахователния договор. Изложил е твърдения относно реда и начина, по който според него следва да се определи размерът на обезщетението. Искал е от съда да отхвърли иска.

Съгласно чл. 343, ал. 1, чл. 394 и чл. 405, ал. 1 КЗ, с договора за имуществено застраховане застрахователят се задължава срещу заплащане на премия да поеме определен риск и при настъпване на предвидено в договора застрахователно събитие да заплати на застрахования застрахователно обезщетение за причинените на застрахованото имущество вреди.

Обезщетението следва да бъде изплатено в уговорения срок, който не може да бъде по-дълъг от срока по чл. 108, ал. 1-3 или 5 и започва да тече от деня, в който застрахованият е изпълнил задълженията си по чл. 106 КЗ.

3

Предпоставките, които следва да са налице кумулативно, за да бъде ангажирана отговорността на застрахователя по иск с правно основание чл.

405, ал. 1 КЗ, са: 1. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка; 2. Настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на договора, което се явява покрит от застраховката риск; 3. Изпълнение на задълженията за уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие и представяне на необходимите документи за неговото установяване. В тежест на ищеца е да докаже пълно и главно тези предпоставки, както и размера на вредата към датата на настъпване на застрахователното събитие.

В случая страните не спорят относно наличието на тези предпоставки.

Не се спори също и се установява, че вземането за обезщетение е цедирано с договора от 01.04.2021 г., като цесията е съобщена на застрахователя – цедиран длъжник на 02.04.2021г г. Спорен е само въпросът относно размера на дължимото обезщетение.

Съгласно чл. 386, ал. 2 КЗ, при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност (каквото не се твърди в настоящото производство).

Съгласно чл. 400, ал. 2 КЗ, за възстановителна застрахователна стойност се смята стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка. В трайната практика на ВКС се приема, че обезщетението по имуществена застраховка се определя в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към датата на увреждането. Обезщетението обхваща средствата, необходими за възстановяване на щетите, а тези средства съответстват на средните пазарни цени на вложените нови части, материали и труд за ремонт на автомобила, без прилагане на обезценка. При изчисляване на размера на обезщетението не следва да се прилага коефициент на овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна 4 стойност (решение № 79/02.07.2009 г. по т.д. № 156/2009 г. на ВКС, I ТО, решение № 6/02.02.2011 г. по т.д. № 293/2010 г. на ВКС, I ТО, решение № 60135 от 15.11.2021 г. по т.д. № 1821/2020 г. на ВКС, ІІ ТО и др.).

В случая съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение от 09.09.2021 г. на САТЕ, стойността за възстановяване на щетите по застрахования автомобил, определена по средни пазарни цени към датата на настъпване на застрахователното събитие, възлиза на 2 766.98 лв.

Заключението е своевременно оспорено от ищеца при изслушването му като необосновано и невключващо необходимите човекочасове за отстраняване на вредите. В заключението си вещото лице не е посочило и източниците си за определяне на средните пазарни цени, а при изслушване на заключението е посочило, че е ползвало нормовремена по Наредба № 49 от 16 октомври 2014 г. за задължителното застраховане по застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и „злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз.

Заключението е необосновано, а за установяване основателността на оспорванията на ищеца са необходими специални знания, поради което в нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 201 ГПК, районният съд не е допуснал повторна САТЕ по задачите, поставени от ищеца.

Допуснатата от СРС допълнителна САТЕ по задачи на ответника дава заключение, че стойността на вредите по средни пазарни цени и вложени резервни части от алтернативни доставчици, определена към датата на ПТП, възлиза на 2 495.94 лв.

От заключението на допуснатата във въззивното производство при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК повторна САТЕ се установява, че стойността на ремонта на процесния лек автомобил по средни пазарни цени към датата на събитието възлиза на 2 941.21 лв. Вещото лице е обосновало заключението си, като е посочило три различни източника, ползвани за определяне на средната пазарна цена на новите части, както и е посочило необходимите часове труд по видове дейности за отстраняване на повредите в табличен вид.

Заключението не е оспорено от страните, а въззивният съд го кредитира като обективно, компетентно и обосновано.

При така установеното, доводите в жалбата за допуснато от СРС нарушение на материалния закон са основателни. В нарушение на чл. 386, ал.

5

2 КЗ районният съд е приел, че действителната стойност на вредата следва да бъде определена съгласно допълнителното заключение на САТЕ, което дава отговор на неотносим за спора въпрос - стойността на вредите по средни пазарни цени с вложени резервни части от алтернативни доставчици в размер на 2 495.94 лв. Тази сума не онагледява средните пазарни цени към датата на процесното ПТП, тъй като е изчислена на база средни цени, но само от алтернативни доставчици, т.е. съобразени са цените само от ограничен сегмент на пазара.

Съгласно кредитираното заключение на повторната САТЕ, стойността, необходима за възстановяване на процесния лек автомобил, изчислена на база средни пазарни цени към датата на ПТП е в размер на 2 941.21 лв. След приспадане на платените от ответника 2 155.78 лв., дължими остават 785.43 лв., като предвид диспозитивното начало в процеса искът подлежи на уважаване до претендирания размер от 781.34 лв.

Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната отхвърлителна част и вместо това постановено друго, с което ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата от още 441.18 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда на 21.04.2021 г. до окончателното плащане.