Решение № 11 от 08.01.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 11 гр. Варна, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова при участието на секретаря Мая Т. Иванова като разгледа докладваното от Галина Чавдарова Търговско дело № 20253100900347 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба, подадена от ГББ Епсилон ЕООД, ЕИК 203792129, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Красно село, ул."Генерал Стефан Тошев" №1а, ет.1, срещу МАРИНИМПЕКС ЕООД, ЕИК 103811571, със седалище и адрес на управление гр. Варна, р-н Аспарухово,ж.к. Южна промишлена зона, Поземлен имот с идентификатор ******, с която е предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 във вр. чл.415 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане на ищеца срещу ответника в размер на сумата от 125000лв, представляващо главница по договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 19.11.21г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 28.08.24г. до окончателното изплащане, за което вземане по ч.гр.д.№14409/2024г. по описа на ВРС е издадена заповед №6972/09.12.2024г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК.

Ищецът твърди, че между него и ответника е сключен Договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 19.11.21г. с нотар.заверка на подписите рег.№4514/19.11.21г. на Н-с М.П., според мотивите на който ищецът имал непогасени, неоспорени и приети в изп.производство вземания от КОНСОРЦИУМ ВАРНА ПРО ЕНЕРДЖИ ООД в размер на 614026,29лв, за които са му разпределени за плащане в изп.дело 126843,42лв., а остатъкът от 487182,87лв бил предмет на процесния договор. Твърди, че според договора ответникът-цесионер се задължил да му заплати в качеството на цедент продажна цена на прехвърлените вземания в размер на 125000лв, платима по банкова сметка в Банка ДСК ЕАД с титуляр адв.Г.Д.. Сочи, че цената следвало да бъде заплатена еднократно в срок от два дни, считано от получаването на сумите от разпределението по изп.д.№138/20г. на ЧСИ С.С.. Договорено било ответникът да упълномощи и нареди на ЧСИ да изплати договорената цена директно към цедента, като сумата да бъде удържана/приспадната от 1 предвидените суми за плащане от същото разпределение към този платец, но ответникът не подал такава молба и ЧСИ извършил разпределение като всички суми били изплатени на ответника. Сочи, че липсвало плащане по сметката и на по-късен момент. Излага, че подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист, по което била издадена заповед за изпълнение и изп.лист по ч.гр.дело №14409/2024г. на ВРС срещу длъжника, срещу която последният възразил. С допълн.искова молба оспорва възраженията, релевирани с отговора.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът МАРИНИМПЕКС ЕООД, ЕИК 103811571, е депозирал писмен отговор, с който оспорва иска по допустимост и основание. Излага, че в договора не се съдържа изрично изявление за плащане и цената не е конкретно определена. Сочи, че плащането на цената е отлагателно условие по см. на чл.25 от ЗЗД и при неплащане договорът не пораждал действие, съотв. процесното вземане е останало в патримониума на ищеца. Оспорва предст.власт на пълномощника, подписал договора. Счита, че според договора цедентът следва да прехвърли цялото си вземане и след като това не е сторено, а е получена сума от 126843,42лв по изп.д.№138/20г., то договорът бил прекратен и ответникът не дължал исковата сума. В случай, че се приеме че договорът е породил действие, счита, че не е налице задължение, тъй като ищецът получил по-голяма сума от договорената продажна цена. Счита, че действителната обща воля на страните била да се прехвърли цялото вземане на цедента, като цесионерът ще придобие собствеността върху вземането след постъпване на продажната цена по посочената банкова сметка, което не било изпълнено и договорът не породил действие. С допълн.отговор поддържа възраженията си.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Видно от приложеното по делото ч.гр.д.№14409/24г. на ВРС по подадено от ГББ Епсилон ЕООД, ЕИК 203792129, заявление е издадена заповед № 6972/09.12.24г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417ГПК, като е разпоредено длъжникът МАРИНИМПЕКС ЕООД, ЕИК 103811571, да заплати на заявителя сумата от 125000лв, представляваща неплатено възнаграждение по договор за цесия от 19.11.21г. с нотар.заверка на подписите рег.№4514/19.11.21г. на Н-с М.П., ведно със законната лихва от 28.08.24г. до оконч.плащане, и разноски в производството в размер на 2974,40лв – д.т. и 3660лв- адв.възнаграждение.

Срещу така издадената заповед от длъжника по делото е постъпило възражение по реда на чл.414 ГПК, което настоящият състав намира, че е подадено в срока по чл.414, ал.2 от ГПК.

Видно от представения по делото договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 19.11.21г., сключен между ГББ Епсилон ЕООД, като цедент, МАРИНИМПЕКС ЕООД, като цесионер, КОНСОРЦИУМ ВАРНА ПРО ЕНЕРДЖИ ООД, като длъжник, и А. Д., като поръчител, ГББ Епсилон ЕООД е прехвърлил на МАРИНИМПЕКС ЕООД своите вземания от длъжника КОНСОРЦИУМ ВАРНА ПРО ЕНЕРДЖИ ООД, надлежно установени и приети по изп.д.№138/20г. на ЧСИ С.С. в общ размер на 487182,87лв към 01.10.21г., в т.ч. и правото да търси и събира вземането. В чл.2, ал.1 е предвидено задължението на цесионера да заплати на цедента цена на прехвърлените вземания в размер на 95000лв, а съгласно договорката в ал.2, 2 в случай, че разпределението от 01.10.21г. по изп.д.№138/20г. бъде потвърдено от съда и цесионерът МАРИНИМПЕКС ЕООД получи посочените в него суми, последният се задължава да заплати на ГББ Епсилон ЕООД допълнителна цена за прехвърлените вземания в размер на 30000лв.

Уговорено е сумата да бъде изплатена по банкова сметка с титуляр адв.Г.Д.

/чл.2, ал.4/ и по следния начин – еднократно в срок от два дни, считано от получаването на сумите от разпределението по изп.д.№138/20г. /чл.2, ал.5/.

Съгласно клаузата на чл.2, ал.6, страните се съгласяват цесионерът да упълномощи и нареди на ЧСИ С.С. да изплати договорената продажна цена директно към цедента и по посочената банкова сметка, която сума ще бъде удържана/приспадната от предвидените суми за плащане към цесионера от същото разпределение. Изрично в чл.3 е предвидено, че цесионерът ще придобие собствеността върху вземането по чл.1 считано от постъпването на продажната цена по посочената от цедента банкова сметка.

Възражението на ответника за недействителност на договора поради липсата на предст.власт на пълномощника, подписал договора, адв.Д., не се споделя, доколкото такова възражение може да релевира само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници / така ТР №5/12.12.16г. по т.д.№5/14г. на ОСГТК на ВКС/.

Отделно от това, дори и договорът да е сключен без представителна власт, то с извършеното последващо упълномощаване за воденето на съд.производство мнимо представляваният очевидно е потвърдил действията на представителя, с което договорът е валидиран към момента на неговото сключване и е породил целените с него правни последици.

По делото няма спор, че постановление за разпределение от 01.10.21г. по изп.д.№138/20г. по описа на ЧСИ С.С. е влязло в сила предвид потвърждаването му с решение №277/16.09.22г. по в.гр.д.№12/22г. на ДОС, потвърдено с решение №28/22.02.23г. по в.гр.д.№71/23г. на ВАпС / приложени по делото/. Безспорно е още, че сумите по разпределението са изплатени на кредиторите, което се установява и от приложения в ч.гр.д.№14409/24г. на ВРС имейл от ЧСИ С.С., и от представеното по делото разпореждане по изп.д.

№138/20г. от 21.03.23г. / л.33/.

Като неоснователно се преценява възражението на ответника, че договорът не е породил действие поради неплащане на продажната цена. С разпоредбата на чл.3, ал.1 от договора страните са обвързали придобиването на прехвърленото вземане с постъпването на продажната цена по сметка на цедента. Предвид установения факт на влязло в сила разпределение по изп.д.

№138/20г. на ЧСИ С.С. и неговото изпълнение, то за ответника безспорно е възникнало задължението да заплати договорената в чл.2, ал.1 и 2 от договора цена в срока по ал.5, което не се твърди да е изпълнено. В този смисъл ответникът не може да черпи права от собственото си виновно поведение, целящо договорът да не породи своето правно действие, поради което и с оглед фикцията на чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД следва да се приеме, че договорът е породил целения от страните правен резултат.

Не се споделя и възражението за постигната между страните договорка за прехвърляне на цялото вземане на цедента, вкл. и на получената от последния в изп.дело чрез разпределение сума от 126843,42лв. Съгласно чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорите отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката 3 и добросъвестността. Така, както от преамбюла на процесния договор, така и от клаузите на чл.1, ал.1, тълкувани във връзка една с друга, по несъмнен начин следва извода, че постигната между страните договорка е за прехвърляне само на сумата от 487182,87лв, съставляваща част от общото задължение, но не и на включената в разпределението за цедента сума от 126843,42лв. В подкрепа на този извод е и клаузата на чл.2, ал.6 от договора, предвиждаща продажната цена да се удържи именно от предвидените за плащане на цесионера суми от същото разпределение. Показанията на разпитания по делото св.А.Д. не обосновават различен правен извод, след като същият е подписал процесния договор с горепосочените договорки.

Ценени в своята съвкупност събраните по делото доказателства безспорно сочат на възникнало в тежест на ответника задължение за заплащане на продажната цена на прехвърленото вземане, чиято изискуемост е настъпила съобразно клаузата на чл.2, ал.5 от договора. По делото от страна на ответника не са ангажирани годни доказателства за изпълнение на това задължение.

Предвид това съдът прави извода, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е съществувало задължение на ответника за сумата от 125000лв по сключения договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 19.11.21г. Ето защо предявеният иск за установяване на дължимостта на сумата по заповедта за изпълнение се явява основателен и следва да бъде уважен.

Следва да бъде уважено и искането да се приеме за установено, че ответника дължи и претендираната със заявлението законна лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.

№14409/2024г. по описа на ВРС в съда - 28.08.2024г. до окончателното й изплащане.

С оглед разясненията, дадени в т.12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноските по издаване на заповедта за изпълнение следва да се разпредели от съда в исковото производство, или с решението си по установ.иск съдът дължи произнасяне по дължимостта на разноските за заповедното производство.

Съдът като съобрази установения по-горе основателен размер на вземането, както и размера на сторените в заповедното производство разноски, намира, че дължимите в заповедното производство разноски за ищеца са в размер на 6634,40лв.

На основание чл.78, ал.1 от ГПК и в съответствие с направеното искане, на ищеца се дължат разноски по делото. В тази връзка от ответника е заявено възражение за прекомерност на заплатеното адв.възнаграждение на ищеца. От приложените доказателства е видно, че заплатеното адв.възнаграждение възлиза на 11580лв с ДДС. С оглед даденото разрешение с Решение на СЕС от 25.01.24г. по дело С-438/22, което съобразно чл.633 ГПК е задължително за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл.38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба №1/09.07.04г. минимални размери на адв.възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер. Съгласно преобладаващата съдебна практика нормите от наредбата могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се 4 формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. Като съобразява изложеното по-горе, отчитайки фактическа и правна сложност на спора и обема на осъществената защита, съдът намира, че заплатеното адв.възнаграждение не се явява завишено. Предвид това и в полза на ищеца се следват разноски в размер на сумата от 14391,79лв, включваща д.т., адв.възнаграждение и пътни разходи.