Решение № 15967 от 25.08.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15967 гр. София, 25.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20231110162109 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване от М. П. С. срещу ДРУЖЕСТВО, както следва: установителен иск с правна квалификация чл. 26 , ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 2 от Договор за паричен заем № 544123, сключен на 05.07.2021 г. между М. П. С. и ДРУЖЕСТВО, предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на договорни задължения, изразяващи се в предоставяне на обезпечение - банкова гаранция или поръчител физическо лице, отговарящо на изрично разписани в контракта условия, както и осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер от 225,53 лева, представляваща изначално недължимо платена сума по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от 13.11.2023 г. до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за потребителски кредит № 544123/05.07.2021 г., по силата на който му бил предоставен кредит в размер на 600 лева, която следвало да върне на 7 двуседмични вноски, дължими с падеж понеделник, от които 1 вноска по 9,35 лева и 6 вноски по 105,52 лева с краен срок на погасяване дата - 11.10.2021 г.

Твърди, че за предоставения кредит заемополучателят дължи възнаградителна лихва в размер на 40,05% годишно и годишен процент на разходите в размер на 49,62%. Сочи, че бил задължен да осигури в тридневен срок от сключването на договора обезпечение банкова гаранция или поръчител/и, като са поставени множество неизпълними изисквания към обезпечението с цел автоматично задействане на неустоечната клауза. Излага, че поради непредоставянето на обезпечение му била начислена неустойка в размер на 225,53 лв., която 1 изначално била включена в погасителния план. Посочва, че погасителната вноска се изменя в размер на 124 лева, а общото задължение е в размер на 868 лева. Намира неустоечната клауза за нищожна, тъй като противоречи на множество императивни правни норми на ЗПК.

Твърди, че чрез невключването на формално уговорената като неустойка сума в ГПР е постигнато заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК, поради което клаузата е нищожна.Заявява, че представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен е на кредитора и следва да се заплати от потребителя.Твърди, че това се потвърждава и от самия погасителен план, от който е видно, че разходът за неустойка е включен и дължим още с подписването на договора.Заявява, че договарянето на този разход като неустойка има за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл.21 от ЗПК тази клауза е недействителна.

Твърди, че с предоставянето на потребителя на заемната сума, кредиторът е счел, че заемателят отговаря на критериите му за кредитоспособност. Заявява, че видно от представения погасителен план възнаградителната лихва в размер на 40,05% за срока на договора се равнява на 42,47 лева, а неустойката в размер на 225,53 лева, с което реалният ГПР става близо 220,28%. Посочва, че неустойката за неизпълнение излиза извън присъщите й функции и цели единствено кредиторът да се обогати неоснователно за сметка на длъжника. Твърди, че по този начин се нарушават основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Заявява, че неустойката на практика представлява допълнително обезщетение за вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано в срок, но тези вреди подлежат на обезщетяване чрез мораторната лихва, поради което чрез неустоечната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Намира неустоечната клауза за нищожна, тъй като се касае за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, която не е индивидуално уговорена. Твърди, че са налице основания целият Договор за потребителски кредит да се приеме за недействителен, което по същество води до недействителност и на самата неустоечна клауза. Заявява, че съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК следва да се тълкува, като цялостно неизпълнение на задължението по чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, което е основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК.Счита, че са налице пороци, обуславящи нищожност на целия договор, която моли да бъде провъзгласи в мотивите на съдебното решение. Моли да бъдат уважени предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който заявява, че настоящото производство е недопустимо поради това, че правото на иск е упражнено при условията на злоупотреба с право. Твърди, че в рамките на една седмица от ищцата са депозирани седем искови молби срещу ответника, с цел да се възложи в негова тежест заплащането на разноски в прекомерен размер. Заявява, че исковите молби са подадени от едно и също лице, чрез един и същ процесуален представител и имат идентично съдържание, в т.ч. петитум и обстоятелствена част. Твърди, че освен настоящото производство е образувано и гр. д. № 62109/2023 г., гр. д. № 60462/2023 г., гр. д. № 60459/2023 г., гр. д. № 60468/2023 г., гр. д. № 60443/2023г., гр. д. № 62102/2023 г. и гр. д. № 2

62108/2023 г. Излага, че ищцата е образувала производства с цел да се обогати за сметка на ответника с двукратно по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски.

Намира процесуалното поведение на ищцата за злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 от ГПК. Позовава се на практика на ВАС, съгласно която при упражняване на акцесорното право на разноски и при изрично възражение от ответната по делото страна за присъждането им с твърдения за злоупотреба с право. Заявава, че в случая по отношение присъждането на адвокатско възнаграждение, съдът дължи проверка за наличие на злоупотреба с процесуални права от страната, на която е оказана правна помощ, тъй като черпене на права, включително акцесорни, от недобросъвестно поведение в процеса е недопустимо. Твърди, че сключеният договор е валиден и отговаря на изискванията на закона. Още към момента на сключването му потребителят е бил наясно с всички съществени елементи на договора и е направил обоснован избор да го сключи. Клаузата за неустойка е действителна. Кредитополучателят е разполагал с възможност да се откаже от договора след сключването му, но не се възползвал от нея, като е счел, че условията на договора го удовлетворяват. Твърденията за неравноправност на клаузата също се считат за неоснователни. Ответникът сочи, че в периода 27.10.2020 г. до 12.06.2023 г. между страните по делото са сключени общо 10 договора за предоставяне на идентични кредити, поради което и са несъстоятелни доводите за заблуждаваща търговска практика и нарушаване на правата на потребителя.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 225,53 лева, представляваща престирана при начална липса на основание сума по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от 13.11.2023 г. до окончателното изплащане на сумата; както и по иска с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП действителността на клаузата на клаузата на чл. 11, ал. 2 от Договор за паричен заем № 544123, сключен на 05.07.2021 г. между М. П. С. и ДРУЖЕСТВО, предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на договорни задължения, изразяващи се в предоставяне на обезпечение - банкова гаранция или поръчител физическо лице, отговарящо на изрично разписани в контракта условия.

Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за осъщественото имуществено разместване.

В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната престация. В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.;

3

Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, 1) възникването на валидно облигационно отношение по договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената парична сума; 2) както и валидността на клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 556081/06.08.2021 г.

Настоящата инстанция приема за установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение на 06.08.2021 г., въз основа на сключен договор за потребителски паричен кредит № 556081/06.08.2021 г. Кредитополучателят по договора е физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредиторът е предоставил на кредитополучателя сумата от 1 500 лева, като последният се е задължил да погаси дълга в срок, чрез 23 равни анюитетни вноски, съгласно приетия от страните погасителен план.

Процесната сума е усвоена изцяло от длъжника.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата 4 неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.