Решение № 3093 от 12.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3093 гр. София, 12.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20221100510666 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца А. Н. Р. срещу решение от 27.06.2022 г. по гр.д. №12247/2021 г. на Софийския районен съд, 24 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „ММ 2014“ ЕООД и „БЕТ ММ“ ЕООД като неограничени съдружници в ДЗЗД „ММ 2014“ ЕООД и „БЕТ ММ“ ЕООД искове с правно основание чл.143 ал.2 т.4 ЗЗП вр. чл.26 ал.1 пр.3 вр. чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД за прогласяване нищожност на т.27 от сключените между страните договори от 04.04.2019 г. за настаняване в дом за възрастни хора „Елинор“ и за заплащане на сумата от 1600,00 лв., получена на отпаднало основание, ведно със законните последици, като неоснователни и недоказани.

В жалбата се излага, че решението на СРС е неправилно – постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и трайно установената съдебна практика, и необосновано. Сочи, че клаузата на т.27 от процесните договори е неравноправна по смисъла на ЗЗП. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемите „ММ 2014“ ЕООД и „БЕТ ММ“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Претендират разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите 1 въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:

СРС, 24 състав, е сезиран от ищеца А. Н. Р. с искове с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на клаузата на т.27 от договори за настаняване в дом за възрастни хора „Елинор“ от 04.04.2019 г., тъй като същата е неравноправна по смисъла на ЗЗП и противоречи на добрите нрави, и с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД за връщане на заплатените възнаграждения по договорите поради прекратяването им.

Във въззивното производство е допуснато на основание чл.127 ГПК уточнение на исковата молба, като исковете с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД се считат предявени разделно срещу двамата ответници или за сумата от по 800,00 лв.

По делото не е спорно и се установява от представените по делото договори за настаняване в дом за възрастни хора „Елинор“ от 04.04.2019 г., че страните са сключили договори за грижи за двамата родители на ищеца, считано от 04.04.2019 г., както и че възложителят е заплатил сумата от по 800,00 лв., представляваща възнаграждение за един месец, като съгласно т.27, в случай на смърт на настанения или напускане на дома по желание на възложителя или на настанения заплатената сума за непролежаните леглодни не се възстановява на възложителя, а се възстановява единствено в случай, че договорът е прекратен по преценка на изпълнителя – т.14в. По делото не е спорно, че договорът е прекратен на 05.04.2019 г. по инициатива на възложителя - поради напускане на дома от страна на двамата настанени.

По делото не е спорно, а и правилно е прието от първоинстанционния съд, че ищецът-възложител по процесните договори има качеството на потребител по смисъла на пар.13 т.1 ЗЗП. Спорът е съсредоточен върху обстоятелството дали клаузата на т.27 от процесните договори е нищожна като неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП и като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 ЗЗД.

За да е налице нищожност на дадена клауза, дължаща се на неравноправния и характер, съгласно разпоредбите на чл.143 вр. чл.146 ал.1 ЗЗП, следва да са налице кумулативно следните предпоставки – клаузите да не са индивидуално уговорени, да е нарушен принципа за добросъвестност в договарянето и/или да е налице значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по сделката и/или последната да е сключена в ущърб на потребителя, като в ал.2 на 143 ЗЗП са изброени конкретните прояви на неравноправност. Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика както от гледна точка на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 година по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители. В този случай те са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП.

В тежест на търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите. От ЗЗП се извежда изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език – от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него икономически последици от сключване на договора. По този въпрос е формирана трайна практика на ВКС, а именно: решение №98 от 25.07.2017 г. по т.д. №535/2016 г. на II ТО, решение №51 от 04.04.2016 г. по т.д. №504/2015 г. на II ТО, решение №77 от 22.04.2015 2 г. по гр.д. №4452/2014 г. на III ГО и решение №231 от 06.03.2018 г. по т.д. №875/2017 г . на I ТО, решение №60058 от 04.11.2021 г. по т.д. №2702/2019 г. на I ТО и др. В цитираните актове е прието, че индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел.

Съгласно чл.145 ал.2 ЗЗП, индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна. Клаузите по чл.145 ал.2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат на преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл.146 ал. 2 ЗЗП, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл.146 ал.1 ЗЗП, а включените в индивидуалните договори клаузи по пар.12 ДР на ЗЗП по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер.

В конкретния случай въззивният също намира, че процесната клауза е индивидуално уговорена. Ищецът е била наясно със сключения от нея договор, уговорката по т.27 е ясна и разбираема и ищецът е могла да предвиди произтичащите последици при отказ от договора /заплатените предварително суми не подлежат на връщане при напускане от страна на настанените лица\, могла е и да повлияе на съдържанието на договора, и дори и да се приеме, че договорите са били предварително изготвени, то е имала достатъчно информация и я е приела.

Съгласно разпоредбата на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД, нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Накърняване на добрите нрави е налице, когато с оглед установените в обществото норми на поведение и общоприетия морал, договорът се явява несъвместим с тях. Добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Трайна е практиката на ВКС, че липсата на еквивалентност на насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те определят границата на свободата на договаряне, предвидена в чл.9 ЗЗД. С оглед на това и съгласно нормата на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД, сделките, сключени при нееквивалентност на престациите, са нищожни. В съдебната практика се приема още, че липсата на еквивалентност сама по себе си не е достатъчна за прогласяването на нищожността на сделката. Необходимо е тя да е явна и значителна. Като критерий следва да се преценява действителната воля на страните - преследваната от тях цел и това дали тя удовлетворява значим и допустим от закона интерес. Еквивалентността поначало се преценява от договарящите, които я съобразяват с интереса си.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая процесната клауза не противоречи на моралните норми на обществения живот, т.е. не е несъвместима с добрите нрави, тъй като същата обезпечава изпълнението и предпазва изпълнителя по договора от понасянето на имуществени вреди, и не води неоснователно обогатяване от страна на изпълнителя.

Ето защо, следва да се приеме, че клаузата на т.27 от процесните договори е действителна, което води до извод за неоснователност на предявения иск за прогласяване на нищожността и.

Неоснователността на иска за нищожност на клаузата на т.27 от процесните договори води и до извод за неоснователност на предявения иск по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД – за връщане 3 на заплатените възнаграждения по договора. Настоящият състав счита, че нормата на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД е приложимата материална разпоредба към процесните правоотношения.

Всички факти, сочени от ищеца, касаят фактическия състав на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД – предаване, съответно получаване на нещо на отпаднало основание, като обогатяването се изразява в парична сума – посочените по-горе възнаграждения. Доколкото не се установи, че основанието за заплащане на процесните възнаграждения е отпаднало, то и за изпълнителя не съществува задължение за връщането им.

Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20044529 от 27.06.2022 г., постановено по гр.д.

№12247/2021 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4