Решение № 515 от 13.02.2026, Районен съд - Варна
- Съд
- Районен съд - Варна
- Дело
- Гражданско дело 5414/2025
- Вид
- Решение № 515
- Подписан
- 13.02.2026
- В сила
- 14.03.2026
- Състав
- Марина Георгиева
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 214 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл.3 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 12 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
- чл. 4 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
- чл. 26, ал.1, предл.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал.1, предл.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 10, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 и ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 и ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 515 гр. Варна, 13.02.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 10 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Марина Г. при участието на секретаря Димитрина Илк. Димитрова като разгледа докладваното от Марина Г. Гражданско дело № 20253110105414 по описа за 2025 година
Производството е образувано по предявени обективно кумулативно съединени искови претенции от С. Г. З., ЕГН **********, адрес: град В., ул.
„П.“ № ** срещу „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: град В., район М., ж.к. М., ул. „А.М.“ № **, бл.**, вх.**, ет.**, офис ** както следва:
1/ с искане да се признае за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за предоставяне на потребителски кредит № ******/14.09.2020 г. е нищожен поради противоречието му със закона, на основание чл. 26, ал.1, предл.1 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК
2/ както и да се осъди, на основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на С. Г. З., ЕГН ********** сумата от 308,96 евро /604,28 лева/ - след допуснато изменение на исковата претенция на основание чл. 214 ГПК, представляваща заплатена сума договор за предоставяне на потребителски кредит № ******/14.09.2020 г. при начална липса на основание
Сумата по осъдителната искова претенция е посочена в официалната за страната валута, при съобразяване действащата нормативна уредба на чл. 4 и чл. 12 от Закона за въвеждане на еврото в Република България.
Ищецът основава исковите си претенции на следните фактически твърдения: На 14.09.2020 г. е сключил с „Ф. Б.“ ЕООД договор за предоставяне на кредит № ******, по силата на който му е предоставена в заем сума от 1000 лв. при лихвен процент -0,00% и ГПР 49,11 %, за срок от 12 1 месеца. Сочи се, че съобразно чл. 5 на договора същият се обезпечава с поръчителство предоставено от Ф. б./M. B. като одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряване на кредита. Твърди, че е усвоил заетата сума и е изплатил задълженията си по договора. Изложени са доводи, че са нарушени изискванията на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във вр. с чл. 10, ал.1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК като твърди се, че е отразен правилно уговореният лихвен процент. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР и не са посочени всички разходи по кредита. Не са посочени таксите, които формират ГПР. В ГПР следва да се включи и таксата за осигуряване на поръчителство, тъй като това е разход по кредита. Получаването на кредита е било обусловено от сключване на договор за гаранция, за което се дължи такса, а гарантът се е задължил спрямо кредитора да отговоря за изпълнение на задълженията по договора за кредит и е представил на кредитополучателя обединен погасителен план, с включено в него възнаграждение за дружеството гарант. Кредиторът е заблудил потребителя относно размера на ГПР, който се прилага. В договора липсва посочване на размера на лихвения процент на ден и че при отказ кредиторът няма право да изисква да събира обезщетение. Липсва в договорното съдържание и посочването на условията за прилагането на лихвения процент – разясняване на потребителя предпоставките за прилагането на лихвения процент и как се начислява този лихвен процент. Моли се за уважаване на исковите претенции. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника. Оспорва твърдението, че поръчителството от М. Б. е задължително условие за сключване на кредитен договор, тъй като потребителят може сам да избере свой поръчител. Твърди, че ищецът сам е избрал М. Б. за поръчител в попълнения електронен формуляр. Получил е преддоговорна информация, която посочва, че договорът с Фератум изисква поръчителство. Информиран е предварително за договора за гаранция, поради което оспорва наличие на заблуждаваща търговска практика. Твърди, че разходът по договора за гаранция не се включва в ГПР, тъй като е незадължителна услуга. Посочва, че ищецът е имал право да се откаже от договора, но не го е сторил. Посочва, че при ГПР не са допуснати нарушения. Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на сторените в производството разноски.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Обявени за безспорни между страните са следните обстоятелства: между страните следните факти, че между С. Г. З. и „Ф. Б.“ ЕООД, е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № *******/14.09.2020 г., както и че в ГПР не е включено възнаграждението дължимо на третото лице - поръчител по договора за поръчителство.
Установява се от приложения по делото договор за предоставяне на потребителки кредит № ******/14.09.2020 г. сключен между страните по 2 делото, че на 14.09.2020 г. между заемодателя “Ф. Б.” ЕООД и С. Г. З. заемател е сключен договор за заем, по силата на който заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на заемателя под формата на потребителски кредит сума в размер на 1000 лв., а заемателят се е задължил да я върне на 12 вноски, заплащайки лихвен процент в размер на 0% и ГПР в размер на 49,11 %, като е посочено, че общата дължима сума Кредита е в размер на 1230 лева, при лихва в размер на 230 лева. В чл. 5 от договора за паричен заем е посочено, че договорът се обезпечава с поръчителство представено от Фератум банк. Приета по делото е съдебно счетоводна експертиза, от която се установява, че ако в ГПР бъде включена и възнаграждението за поръчителство/гаранция, същото ще е в размер на 328%.
Доказва се, от експертното заключение, че в ГПР не е включено възнаграждението за поръчителство/гаранция, който факт е обявен и за безспорен между страните. От приетата съдебно счетоводна експертиза се установява, че С. З. е извършила плащания по кредита в общ размер от 1604,28 лева като погасената главница е в размер на 1000 лева, лихвата в размер на 143,72 лева, а гаранцията в размер на 455,56 лева и такса предсрочно погасяване - 5 лева.
С оглед гореизложената фактическа обстановка и при съблюдаване на относимите правни норми, съдът намира следното от правна страна:
По предявения главен установителен иск с правна квалификация. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожен, поради противоречие със закона, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите. Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл.
19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определен с постановление на Министерския съвет на Република България. В 3
ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В размера на тези разходи следа да се включат и всички суми уговорени в договора, които водят до увеличаване размера на дълга (в този смисъл са и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС). С Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС, е прието, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“, респ. тези разходи следва да са включени в ГПР посочен в договора за кредит.
В процесния Договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР от 49,11 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК, доколкото така отразен този размер не надвишава максималния по чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението/таксата уговорена по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство. В процесния случай, видно от клаузата на чл. 5 от договора за предоставяне на потребителки кредит сключването на договор за предоставяне на поръчителство с конкретно определено от кредитодателя лице е условие за предоставяне на кредита, поради което следва да се приеме, че поръчителството (предоставянето на гаранция) представлява услуга свързана с договора за кредит по см. на чл. 3, буква “Ж” от Директива 2008/49.
Съгласно буква “И” на същия член сумата за предоставяне на това поръчителство следва да се включи при изчисляване на ГПР, доколкото увеличава общия размер на дълга за потребителя. В настоящия случай от обявените за безспорни факти и приетото заключение по ССчЕ се доказва, че в ГПР не е включено възнаграждението дължимо по договора за поръчителство/гаранция.
Съдът намира, че в процесния случай се постига заобикаляне на императивното правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално в процесния договор е посочен размер на ГПР, който не надвишава законово допустимия, без включването в него на сумата дължима по договора за гаранция, сключването на който е условие за отпускане на кредита, то следва 4 да се приеме, че ГПР не отговаря на реално прилагания между страните по Договора и не може да изпълни функцията си - да даде възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или ГПР не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита сума. Съдът приема, че действителният ГПР по кредита от нарушава императивната забрана на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като не позволява на потребителя да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност на ГПР по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на целия Договор за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК. В този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г. на ВКС, III г.о. и Решение от 13.03.2025 г. по дело № С-337/23 СЕС.