Решение № 239 от 14.08.2026, Районен съд - Димитровград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 239 гр. гр. Димитровград, 14.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря С.И.Д. като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20265610100181 по описа за 2026 година

Предявени са искове с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на сключени между страните договор за паричен заем и договор за предоставяне на гаранция, а при условията на евентуалност –иск с правно основание чл.55 ал.1, предл.1 от ЗЗД- за връщане на платена без основание парична сума по договор за паричен заем.

Ищецът М. М. Д. твърди в искова молба, че между нея и първия ответник ,,И. А.

Мениджмънт" АД е сключен Договор за паричен заем №5093873/17.04.2024г. По силата на сключения договор тя получила сумата в размер на 8000 лева. За обезпечаване на задължението си Д. сключила с втория ответник „Файненшъл България" ЕООД Договор за предоставяне на гаранция №5093873/17.04.2024г. Твърди, че в изпълнение на задълженията си на кредитополучател заплатила месечни вноски в общ размер на 11425 лева.

Счита, че Договора не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР. Налице било основание за нищожност на неустоечната клауза, регламентирана в договора. Същата била предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчител или банкова гаранция, като са въведени редица сложни условия, на които да отговаря поръчителя, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем.

На практика неустойка се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за заем било да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантирало, поради което с неустойката не се осъществявала обезщетителната й функция.

1

Липсвал и обезпечителният елемент, тъй като изначално не било ясно какви вреди на кредитора покривала тя. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следвал извода, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърлил изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не можело да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционна функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители не било определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите следвало да бъдат преценени като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения кратък срок от усвояване на сумата по договора за заем, като по този начин се нарушавал и принципа за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това целяло създаване на предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски била включена част от нея и това водело до оскъпяване на заема. Претендираната неустойка противоречала и на чл.143, ал.2, т.5 от 33П, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на негoвите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Наред с това, претендираната неустойка не била включена в размера на ГПР и той не съответствал на действително приложения такъв в кредитното правоотношение. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на Закона, е нищожна. От своя страна нормата на чл.22 от ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7- 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7- 9, договора за потребителски кредит е недействителен. Според чл.11, ал.1, т.10, ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение №1 начин. Съгласно чл.4 от Договора, кредитополучателя бил длъжен в тридневен срок от сключването му да предостави на заемателя обезпечение. В изпълнение на това свое задължение ищецът сключила с „Файненшъл България“ЕООД чрез "И. А. М." АД Договор за предоставяне на гаранция №5093873 от 17.04.2024г., по силата на който гарантът се задължил да гарантира изпълнението на задължението на ищеца пред заемателя по договора за кредит. За осъществяването на тази услуга Д. се задължила да заплати на втория ответник възнаграждение в размер на 5318,28 лева, платимо на 18 месечни вноски в размер на 295,46 лева. Счита ,че тези разходи следвало да бъдат включени в ГПР, тъй като представляват разход по кредита, които кредитополучателят е длъжен да плати с оглед изпълнение на задълженията си по договора за кредит. Тази допълнителна сума представлявала скрит разход по кредита и противоречала на добросъвестността в отношенията между страните.

Дължимото възнаграждение за допълнителните услуги по същество противоречало и на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото то не фигурирало като разход в ГПР по кредита. Счита, че договорените месечни вноски в размер на 640,54 лева, дължими за погасяване на задължението по договора за потребителски кредит, комбинирани с 2 вноските в размер на 295,46 лева, дължими по Договора за предоставяне на гаранция, се равняват месечни вноски в общ размер на 936 лева, което пък от своя страна се равнявало на ГПР в размер на 192.75%, а това противоречало на повелителната норма на чл.19. ал.4 3ПК.

Твърди ,че в процесния Договор за потребителски кредит фиктивно бил посочен ГПР, т. е. формално било изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК, като размера му не надвишавал максималния по чл.19, ал.4 ЗПК. Този размер обаче не отразявал действителния такъв, тъй като не включвал част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението за допълнителните услуги, което следвало да бъде включено в общите разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. На основание изложеното, заемодателят по договора за заем, не посочил действителния ГПР по договора за заем, който всъщност многократно надвишавал допустимия, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което и на основание чл.22 от ЗПК, процесният договор се явявал недействителен. Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителя връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. Посочването в договора за кредит на ГПР по-нисък от действителния такъв, представлявала невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък водело до нелоялна и по-специално заблуждаваща търгoвска практика. Размерът на ГПР бил от съществено значение за преценката на потребителя дали да сключи договора, поради което неправилното му посочване бил достатъчен аргумент да се приложи най-тежката санкция, а именно недействителност на договора. Поддържа, че в изпълнение на задължението си по договора за кредит да заплаща месечни вноски, съгласно уговорения погасителен план, ищецът зaплатила сумата в общ размер на 11425 лева. В случай на уважаване на иска за обявяване на Договор за паричен заем № 5093873 от 17.04.2024 г., сключен между М. Д. и ,,И. А. М." АД за нищожен, кредитодателят следвало да възстанови на кредитополучателя надплатената сума в общ размер на 3425 лева на основание чл. 55 ал. 1 предл. първо ЗЗД. Иска съдът да постанови решение, с което да обяви Договор за паричен заем №5093873 от 17.04.2024г., сключех между М. М. Д. и ,,И. А. М." АД, както и Договор за предоставяне на гаранция №5093873 от 17.04.2024г., сключен между М.

М. Д. и „Файненшъл България“ЕООД, за нищожни. В условията на евентуалност, в случай, че съдът уважи предявения на основание чл.26 от 33Д иск за обявяване на Договор за паричен заем №5093873 от 17.04.2024г. и Договор за предоставяне на гаранция №5093873 от 17.04.2024г. за нищожни, иска на основание чл.55 ал.1, пред. първо ЗЗД, съдът да осъди „И. А. М.“ АД да заплати на М. М. Д. сумата в размер на 3265 лева, представляваща надплатена над главницата по договора за кредит сума. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът „И. А. М.“АД депозира отговор на исковата молба, в който оспорва твърденията на ищеца за нищожност на процесния договор за паричен заем.

Същият бил валиден и сключен при спазване на всички изисквания на ЗПК. ГПР бил изчислен коректно и включвал всички разходи по кредита, които са изискуеми съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Възнаграждението, дължимо по договора за предоставяне на гаранция, 3 не представлявало разход по кредита по смисъла на ЗПК и не следвало да бъде включвано при изчисляване на ГПР по договора за паричен заем. Договорът за предоставяне на гаранция бил самостоятелна сделка за услуга, предоставяна от трето лице – „Файненшъл България“ ЕООД, което гарантира изпълнението на задълженията на заемателя. Тази услуга била отделна от договора за заем и не е пряко свързана с предоставянето на кредита, а с неговото обезпечаването. Ищецът имала възможност да избере друго обезпечение или да сключи договор за кредит с друг кредитор. Клаузата за обезпечение не създавала значителен дисбаланс в правата и задълженията на страните, тъй като е насочена към защита на интересите на кредитора и била обичайна в практиката на кредитиране. Неоснователни били твърденията за заобикаляне на закона. Изискването за обезпечение било стандартна практика при отпускане на кредити и целяло намаляване на кредитния риск за заемодателя.

На ищеца били предоставени няколко възможности за обезпечение, включително предоставяне на две физически лица-поръчители или банкова гаранция. Изборът на дружество-гарант била една от възможностите, предоставени на заемателя, и резултат от неговата свободна воля. Твърдението на ищеца, че договор за паричен заем е недействителен, тъй като не отговаря на изисквания на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК било неоснователно.

Клаузите на договора за паричен заем били в съответствие с изискванията на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК. В съответствие с разпоредбата на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК в процесния договор били посочени ГПР (чл. 2, т. 8 от ДПЗ) и общата сума дължима от потребителя (чл. 2, т. 7 от ДПЗ), взетите предвид допускания. Общата дължима сума, посочена в договора, представлявала сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, съобразно разпоредбата на т.2, §1 от Допълнителните разпоредби към закона.

ГПР по кредита, посочен в договора за паричен заем, отразявал общите разходи по кредита за потребителя към момента на сключване на договора за потребителски кредит, изразени като процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР бил изчислен по определения в Приложение 1 към ЗПК начин. Той включвал всички разходи по кредита и в процесния случай това било само лихвеното задължение, освен главницата, тъй като това бил единственият разход по кредита за кредитополучателят към момента на сключване на договора. В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК общата дължима сума и годишният процент на разходите били изчислени към момента на сключване на договора.

Твърдението на ищеца, че не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора липсва методика за формиране на ГПР било неоснователно. Надвишаването на максимално допустимия размер на ГПР не се отразявало на действителността на договора, с оглед на разпоредбите на чл.19 и чл.22 от ЗПК. Съгласно разпоредба на чл.19, ал.5 ЗПК, само клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания по кредита. ЗПК не предвиждал в подобни случаи да се обяви целият договор за недействителен, както се вижда и от разпоредбата на чл.22 ЗПК. Твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР по договора за паричен заем следвало да се включи възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство, който тя е сключила с „Файненшъл България“ 4