Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1918 от 23.12.2025, Районен съд - Велико Търново

Съд
Районен съд - Велико Търново
Дело
Гражданско дело 2652/2025
Вид
Решение № 1918
Подписан
23.12.2025
В сила
27.01.2026
Състав
ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 1918 гр. Велико Търново, 23.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря СВЕТЛА М. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело № 20254110102652 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Ю. Й. Р. срещу „М.“ АД, с която са предявено искове за прогласяване недействителността на договор за заем Microcredit № 9052-00179351/11.4.2024 г., както и обусловен иск за осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата от 1 207.50 лева, заплатена без основание над главницата по договора за заем.

Ищцата твърди, че между страните е сключен договор за заем Microcredit № 9052-00179351/11.4.2024 г., по силата на който е получила сумата от 1 000.00 лева, като условие за сключването на договора било сключването на договор за допълнителни услуги, за услугите по който кредиторът е начислил допълнителна сума от 1 012.80 лева, платима на равни вноски към погасителните вноски по заема. Заявява, че разходите за тези т.нар. допълнителни услуги по същество представляват разходи по заема и същите е следвало да бъдат включени в ГПР, което не сторено в противоречие със закона. Сочи, че е заплатила сума в размер от 2 207.50 лева, като поради недействителността на договора за заем сумата от 1207.50 лева е заплатена без основание. Излага подробни аргументи за нищожност на договора за допълнителни услуги и за недействителност на договора за заем.

Ответникът оспорва предявените искове. Заявява, че договорът за заем 1 отговаря на всички изисквания на ЗПК и ЗЗП и дори да се приеме, че възнаграждението за предоставяне на допълнителни услуги е следвало да се включи в ГПР, който по този начин би надхвърлил максимално допустимия размер, това би довело до нищожност на ГПР над максималния размер, но не и до недействителност на целия договор за заем.

В проведеното открито заседание страните не изпращат представители, като с писмени молби поддържат заетите становища.

Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявен е обуславящ установителен иск по чл. 26, ал. 1 , пр. 1 ЗЗД, вр. чл.

22 ЗПК, както и обусловен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.

1 ЗЗД.

По делото не се спори, а и от представените писмени доказателства е видно, че на 11.4.2024 г. между „М.“ АД и Ю. Й. Р. е сключен договор за заем, по силата на който на ищцата е отпусната сумата от 1 000.00 лева, която последната се е задължила да върне на 10 месечни вноски в срок до 26.2.2025 г. при фиксирана лихва в размер от 40.47 % и годишен процент на разходите в размер от 48.90 %.

Установява се също, че на 11.4.2024 г. между „М.“ АД и Ю. Й. Р. е сключен и договор за допълнителни услуги към договора за заем, по силата на който на ищцата е предоставен пакет от допълнителни услуги „Комфорт“ срещу месечна вноска в размер от 101.28 лева, платима с погасителната вноска по заема. Въпросните допълнителни услуги се изразяват в следното: 1/ посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска; 2/ безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банкова сметка на „М.

К.“ АД; 3/ безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; 4/ разглеждане до минути; 5/ преференциално обслужване; 6/ право на участие в специални промоции.

Предвид събраните писмени доказателства, съдът приема, че между страните е бил сключен договор за паричен заем, по силата на който кредиторът „М.“ АД е предоставил на Ю. Й. Р. сумата от 1 000.00 лева.

Сключеният между „М.“ АД и Ю. Й. Р. договор е потребителски, поради 2 което същият намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на същия и на свързания с него договор за допълнителни услуги следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са сключени договорите.

В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесният договор за заем отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за заем е посочен процент на ГПР 48.90 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Въпросният размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва съществена част от разходите за кредита, а именно възнаграждението по договора за допълнителни услуги, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в 3 случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая възнаграждението по договора за допълнителни услуги е разход, свързан с предмета и управлението на договора за заем, като същото на практика води до оскъпяването на кредита и по същество представлява скрита възнаградителна лихва.

Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че уговореното възнаграждение по договора за допълнителни услуги представлява разход по договора, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото му оскъпяване – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК . Съобразно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни /арг. от чл.

19, ал. 5 от ЗПК/. В настоящия случай сумата по договора за заем е в размер на 1 000.00 лева, като възнаграждението по договора за допълнителни услуги, което е в размер на 1 012.80 лева, представлява повече от 100 % от сумата по заема, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР, т.е. договорената лихва. Ето защо, следва да се направи извод, че след като се прибави възнаграждението по договора за допълнителни услуги ГПР по договора за кредит далеч надхвърля законоустановения максимум. Както вече беше посочено, така уговореното възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това, от своя страна, обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК / и липса на основание за дължимост на вземането.

С оглед гореизложеното, макар формално договорът за заем да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК , вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира 4 икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителния размер на ГПР в договора, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от сключена сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за заем, на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.

Поради установената недействителност на договора, на основание чл. 23 от ЗПК ищцата е дължала само чистата стойност на предоставения финансов ресурс, т.е. сумата от 1 000.00 лева

С оглед извода за основателност на обуславящия иск, основателен се явява и обусловеният иск за осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата о т 1207.50 лева, представляваща разликата между предоставения финансов ресурс и възстановената сума, тъй като същата е платена без основание – въз основа на нищожна сделка. За заплащането на сума в общ размер от 2 207.50 лева по делото са представени писмени доказателства, поради което възражението на ответника, според което такава сума не е заплатена, се явява неоснователно.

По разноските:

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК , в полза на ищцата следва да се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер от 100.00 лева.

На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв , ответникът следва да заплати на адв. Д. Г. възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ и процесуално представителство, което съдът определя в общ размер на 540.00 лева с вкл.

ДДС.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА за недействителен договор за заем Microcredit № 905200179351/11.4.2024 г., сключен между Ю. Й. Р. и „М. К.“ АД, по предявения от 5

Ю. Й. Р., ЕГН ********** срещу „М. К.“ АД, ЕИК 202073629 иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК .

ОСЪЖДА „М. К.“ АД, ЕИК 202073629 да заплати на Ю. Й. Р., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 1 207.50 /хиляда двеста и седем лева и петдесет ст./ лева, платена без основание над главницата по договор за заем Microcredit № 9052-00179351/11.4.2024 г.

ОСЪЖДА „М. К.“ АД, ЕИК 202073629 да заплати на Ю. Й. Р., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК , сумата от 100.00 /сто/ лева – разноски в производството.

ОСЪЖДА „М. К.“ АД, ЕИК 202073629 да заплати на адв. Д. Г. от АКЛовеч сумата от 540.00 /петстотин и четиридесет/ лева с включен ДДС – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА дв.

Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на преписи от същото на страните.

Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________ 6