Решение № 124 от 07.12.2021, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 124 гр. Варна, 06.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Диана В. Джамбазова

Членове:

Маринела Г. Дончева

Росица Сл. Станчева при участието на секретаря Виолета Т. Неделчева като разгледа докладваното от Маринела Г. Дончева Въззивно гражданско дело № 20213000500409 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид:

Подадена е въззивна жалба от ЕНЧ. ХР. Д. чрез адв. Б. Б. срещу решение № 906/17.05.2021 год по гр.д. № 2699/2020 год на Окръжен съд Варна в частта, с която е отхвърлен предявения иск за горницата над 4000 лв до претендираните 35 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди на осн. чл.

2, ал.1 т.3 от ЗОДОВ. По съображения за незаконосъобразност и необоснованост на решението, въззивникът моли за неговата отмяна в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявеният иск бъде изцяло уважен с присъждане на законната лихва и разноските по делото.Изложени са доводи за явна несправедливост на присъденото обезщетение.

В постъпилия отговор от Димитър Кайряков - прокурор в Окръжна прокуратура Варна е изразено становище за неоснователност на въззивната жалба и за потвърждаване на решението.

Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разглеждайки я по същество, съдът намира следното:

Предмет на разглеждане е искова претенция с правно осн. чл. 2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили 1 в резултат от обвинение в извършване на престъпление, образуваното наказателно производство по което е прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето.

От доказателствата по делото е установено, че с постановление, издадено от прокурор при Районна прокуратура Варна на 08.10.2017 год ищецът е бил задържан за срок от 72 часа по обвинение в извършване на престъпление по чл. 152 ал.1 т.2 от НК. Образувано било ДП № 3217/2017 год на IV РУ на ОД-МВР Варна, по което на същата дата ищецът е привлечен като обвиняем. С определение от 10.10.2017 год по ч.н.д. № 4574:2017 год на ВРС му била взета мярка за неотклонение „Задържане под стража”, впоследствие изменена в „Подписка” с определение от 22.01.2018 год по ч.н.д. 195/2018 год на ВОС и същият е бил освободен от ареста на 26.01.2018 год, видно от приложеното разпореждане на Обл.служба „Изпълнение на наказанията” Варна, Сектор „Арести”. С постановление от 20.12.2018 год на прокурор от Районна прокуратура Варна досъдебното производство е било прекратено по отношение на ЕНЧ. ХР. Д. поради това, че от назначените ДНК експертизи се установило, че той не е автор на инкриминираното деяние. От момента на задържането му под стража до освобождаването му ищецът е престоял в ареста 117 дни.

От назначената съдебно-психиатрична експертиза се установява, че ищецът е страдал от психогенна психоза с халюцинаторно-параноиден облик с давност от 1999 год. Заболяването му се отключило след преживян инцидент с физическо насилие по време на военната му служба. През 2004 поради обостряне на психотичната симптоматика е хоспитализиран в Психиатрична клиника и изписан с диагноза „Шизофрения параноидна форма. Халюцинаторно – параноиден синдром. Придружаващо заболяване:

Травмена болест на мозъка”. Периодично се явявал на ТЕЛК, като са присъдени различни степени на нетрудоспособност, а последното решение на ТЕЛК е от 2009 год с диагноза „Шизофрения в ремисия, трудоспособен”.

При освидетелстването на ищеца вещото лице е констатирало остра стресова реакция, продължила в рамките на 2-3 дни, със симптоми на разстройство в адаптацията с тревожно-депресивен синдром, настъпили в резултат от преживявания внезапен стрес при задържането му от полицията.

Състоянието продължило около 6-7 месеца и постепенно се подобрило. Към момента на психиатричното изследване ищецът е с остатъчно хронично безсъние и страхова готовност, като израз на специфична фобия. Последните могат да се разглеждат като късни последици от психотравмата, повлияни от наличната психична болест в смисъл, че тя е предпоставка за по-голяма уязвимост и лабилност.

По делото е прието и заключение на съдебно-медицинска експертиза с оглед установяване на здравословното състояние на ищеца към момента на задържането му и последиците върху здравето му. При арестуването му ищецът е бил освидетелстван и са констатирани кръвонасядания във 2 вътрешния ъгъл на лявото око с диаметър 4-5 мм и кръвонасядания по лявото крило на носа в горната част с площ 9/4 мм. Според заключението на експертизата тези наранявания биха могли да се получат от еднократно механично въздействие върху лицето вляво в областта между окото и носа.

Нараняванията са обусловили чувство на болка в период от порядъка на една седмица. Не са констатирани други отклонения от здравословното състояние на ищеца във връзка с пребиваването му в ареста. Няма данни по делото посочените увреждания да са причинени от полицейски служители в момента на задържането.

По делото са събрани гласни доказателства, от които се установява следното:

Свидетелката Х.П. – майка на ищеца не е присъствала при задържането му и възпроизвежда неговите оплаквания за нанесен побой от полицейските служители. По време на съдебното заседание по мярката за неотклонение той бил с насинено око и целият треперел. При свижданията в ареста синът й бил нервен, викал, наложило се да го прегледа психиатър. След освобождаването му Е. изпитвал неудобство пред съседите и приятелите си заради това,че бил несправедливо обвинен в изнасилване на възрастната жена. Често се оплаквал от главоболие и безсъние.

От разпита на свидетелката Р.И. се установява, че познавала семейството на ищеца от дълги години. Те се ползвали с добро име, нямали конфликти с никого в Долен Чифлик. Посещавала е ищеца в ареста заедно с майка му, но не й е направило впечатление да е бил малтретиран. След освобождаването му Е. се затворил в себе си, срамувал се от хората и едва след една година започнал отново да общува нормално.

При така изяснената фактическа обстановка съдът намира следното:

Отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи е уредена като специална при наличие на предпоставките, визирани в хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ, а деликтният характер на тази отговорност е подчертан с нормата на чл. 4 от закона, съгласно която обезщетението обхваща всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от конкретно длъжностно лице.

В настоящия случай срещу ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение в престъпление, наказателното преследване по което е прекратено. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 5/2015 год на ОСГК на ВКС, процесуален субституент на държавата по исковете с правно осн. чл. 2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ е винаги прокуратурата, независимо кои от правозащитните органи и в каква степен са допринесли за увреждането. В цитираното тълкувателно решение е прието също, че понятието „обвинение в извършване на престъпление” по смисъла на чл. 2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ следва 3 да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно – процесуален смисъл. Незаконността на обвинението, повдигнато и поддържано срещу ищеца, произтича от окончателния акт, сложил край на наказателното производство, а именно – постановлението за прекратяване поради това, че деянието не е извършено от обвиняемия.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да се ръководи от принципа за справедливост, прогласен в чл.

52 от ЗЗД. Този принцип изисква във всеки конкретен случай вредите да се преценяват съобразно техния вид и характер, интензитет, времетраене, отражението на воденото наказателно производство върху личния живот и професионална реализация на ищеца, степента на засягане в зависимост от неговия социален статус и други фактори от значение при определяне размера на обезщетението. Необходимо е също да се установи причинна връзка между поведението на ответника и настъпването на вредите.

Съобразявайки се с тези критерии, настоящият състав намира, че личната сфера на ищеца не е била засегната в особено значителна степен. На първо място следва да се съобрази обстоятелството, че задържането под стража, взето като мярка за неотклонение е продължило в рамките на разумен срок с оглед необходимостта от изготвяне на ДНК експертиза, благодарение на която е отречено участието на ищеца в извършване на престъплението.

Негативните преживявания, свързани с пребиваването му в ареста са повлияни до голяма степен от чувството му за невиновност от една страна, липсата на предишни осъждания - от друга, и не на последно място от наличното психично заболяване, обуславящо по-голяма емоционална лабилност. Угрозата от налагане на наказание „Лишаване от свобода” в случай, че бъде осъден допълнително е засилила преживяния стрес. Предвид характера на престъплението, в което е бил обвинен, у ищеца се проявило чувство на срам и неудобство пред близки и приятели, засилено още повече от обстоятелството, че той живее в малък град, където повечето хора се познават. Поради това той ограничил контактите си в един сравнително дълъг период от около една година след освобождаването му в ареста, но към настоящия момент е спокоен, а съществуващото му от преди психично заболяване е в ремисия.

Като се изключи повишената нервна напрегнатост, не е доказано настъпването на сериозно увреждане на здравето, което да е свързано с наказателното производство. Емоционалната нестабилност, стресът и всички негативни преживявания на ищеца са по-скоро плод на неговото субективно усещане за срам, неудобство пред близките и колегите, а не толкова на обективни характеристики на реално причинените вреди. Те не са обективирани чрез търсене на специализирана медицинска или психологична помощ. По думите на майка му, след освобождаването от ареста не е 4 посещавал психиатър. Разбира се, засегнатото чувство за чест и достойнство, личната самооценка и взаимоотношения представлява увреда, която подлежи на обезщетяване. Може да се добави и това, че самият факт на присъждане на обезщетение съдържа в себе си признаване на незаконността на действията, от които са причинени вредите, и представлява вид морално удовлетворение, наред с паричното.

Обобщавайки казаното дотук, настоящият състав намира, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 4000 лв е занижено.

Като фактор, обуславящ по-голям размер на обезщетението съдът преценява на първо място, че ищецът не е бил осъждан преди. Не е все едно, когато наказателното преследване е насочено срещу човек, който за първи път се изправя пред правосъдието и такъв с криминална биография. Ето защо задържането му под стража, осъществено на работното му място пред неговите колеги, е предизвикало силен и внезапен емоционален шок, от който не е могъл да се отърси дълго време (6-7 месеца според съдебнопсихиатричната експертиза). Сравнително продължителния период на задържане – 117 дни, макар да не надхвърля рамките на разумния срок, е било стресово изживяване, от което се е възстановявал в продължение на една година след освобождаването си.

В същото време няма основание за уважаване на иска в пълния му размер от 35 000 лв. Съдебната практика познава казуси, в които са били присъждани такива суми, но при много по-утежнена фактическа обстановка.

Така, в решението по гр.д. № 4551/2017 г. на III г.о. на ВКС, по което е присъдено обезщетение в размер на 35 000 лв., като обстоятелства обуславящи по-високия размер на обезщетението са отчетени продължителността от над 15 години на наказателното производство и взетата мярка за неотклонение парична гаранция и забраната за напускане на страната, които също са продължили неразумно дълъг период от време – повече от 11 години, медийното оповестяване на случая, довело до накърняване на личната и професионалната репутация на лицето и установените сериозни последици в психологичен план. В решението по гр.д.

№ 299/2018 г. на III г.о. на ВКС, по което е присъдено обезщетение в размер на 25 000 лв., като фактори обуславящи по-високия размер на обезщетението са посочени броя на повдигнатите обвинения за тежки престъпления, съдържащи уличаване за престъпна злоупотреба със служебно положение от държавен служител на ръководна длъжност и установеното по делото значително дискредитиране на лицето в личен, социален и професионален план; публичното оповестяване на акцията по задържането, неразумната продължителност на наказателното производство - над 7 години, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 4 месеца, които са се отразили негативно на психиката на лицето, което макар да е психически здраво е с остатъчна депресивна симптоматика.